Български  |  English

Мисловен експеримент върху вертикалната перспектива

 
След „В защита на изображението с лошо качество“ (публикуван в бр. 27 от 14 юли 2017 г.), предлагаме на читателите на в. „Култура“ още един текст на немската художничка, теоретик и режисьор Хито Щейрл, наречен „Свободно падане: мисловен експеримент върху вертикалната перспектива“.
Двата текста са излезли първоначално в авторитетното он-лайн списание e-flux journal www.e-flux.com/journal/, съответно бр. 24/2011 и 10/2009, и са основно четиво за теория на образа днес. Те поставят фундаментални въпроси за състоянието на съвременния свят през категории от историята на изкуството и технологиите на визуалния образ.
Хито Щейрл спечели световна видимост с неповторимия си почерк в многобройни теоретични есета - критика на днешните военни и любителски визуални технологии, глобалната циркулация на образи и икономическите, политически и етични взаимоотношения между изкуство, капитал, власт и технологии. Тя се радва на особено внимание с проектите си, които са свързани, но и надхвърлят т. нар. постинтернет арт. Есетата си често превръща в лекции-пърформанси. Видео от такава лекция - „Е ли Музеят бойно поле?“, беше показано в изложбата „Несъгласие“, курирана от Яра Бубнова в Центъра за съвременно изкуство “Баня старинна“, Пловдив 2014. През 2017 г. участва в Skulptur Projekte Muenster и има няколко самостоятелни изложби в Копенхаген, Есен и Дюселдорф. През 2016 г. участва в 8 Берлинско биенале, а през 2015 г. представя Германия на Венецианското биенале.
Яра Бубнова, Красимир Терзиев, Лъчезар Бояджиев, водещи на школата за млади художници в ИСИ
 
Свободно падане:
мисловен експеримент
върху вертикалната перспектива
 
Представете си свободно падане. Но земя няма. Много съвременни философи твърдят, че настоящето се дефинира от преобладаващото условие за липса на опора. Не можем да допуснем, че съществува стабилна основа, на която да базираме метафизични твърдения или основополагащи политически митове. В най-добрия случай можем да се възползваме от временни, случайни и частични опити за заземяване. Но ако за социалния живот и философските ни аспирации няма стабилна основа, последствията следва да са в постоянен или поне периодичен режим на свободно падане, като това се отнася с еднаква сила както за обектите, така и за субектите. Но защо това остава незабелязано?
Парадоксално, но факт. Докато падате, вероятно ще усетите чувство на реене, та дори и на пълен застой. Падането е нещо относително - ако няма към какво да падате, може и въобще да не разберете, че падате. Ако няма земя, гравитацията може да е ниска и да се почувствате в безтегловност.
Предметите ще си висят, ако ги пуснете.
Възможно е цели общества около вас да са в процес на падане точно като вас. Всъщност, може да се усеща като идеалното състояние на застой, сякаш е настъпил краят на историята и времето; и дори не си спомняте, че времето някога е текло напред. Докато падате, чувството ви за ориентация може да започне да ви подвежда. Хоризонтът трепти в лабиринт от избледняващи очертания и е възможно да изгубите чувството си за "горе и долу", за "преди и след", за вас самите и собствените ви граници.
Пилоти дори споделят, че при свободно падане се задейства чувство на объркване и не е известно кой е пилотът и кой - самолетът. В процеса на падане, хората могат да се усещат като неща, а нещата да се почувстват като хора. Традиционните модели на виждане и усещане са разрушени. Усещането за баланс е нарушено. Перспективите са изкривени и мултиплицирани. Раждат се нови видове визуалност. Тази липса на ориентация е породена частично от липсата на стабилен хоризонт. А със загубата на хоризонт, идва и загубата на стабилна парадигма за ориентация, която е застопорявала концепциите за "субектност и обектност", "време и пространство" в съвременността. При падането очертанията на хоризонта се губят, изкривяват се.
 
Кратка история на хоризонта
Чувството ни за пространствена и времева ориентация се промени драстично през последните години - най-вече заради наблюдението, следенето и прицелването. Един от симптомите на тази трансформация е нарастващата значимост на погледа от въздуха: резюмета, изгледи от "Гугъл Мапс", сателитни изображения. Все повече свикваме с това да гледаме от това, което някога се наричаше "божествена перспектива". От друга страна, забелязваме и все по-намаляващото значение на парадигмата на визуалността, която така дълго господстваше над зрението ни: линейната перспектива. Стабилната й и единствена гледна точка сега е допълнена (и често изцяло заместена) от множество перспективи, припокриващи се прозорци, изкривени траектории и разклоняващи се крайни точки. Как тези промени могат да бъдат свързани с явлението "липса на основа" и "постоянното падане"?
За начало, нека отстъпим крачка назад и осмислим ключовата роля на хоризонта във всичко това. Традиционното ни чувство за ориентация и заедно с него съвременните концепции за време и пространство се базират на стабилна линия: линията на хоризонта. Нейната стабилност разчита на стабилността на наблюдател, за който се смята, че се намира на някаква основа, на брега, на лодка - основа, която се възприема като стабилна, макар в действителност да не е.
Линията на хоризонта е била изключително важна при навигацията. Тя е дефинирала ограниченията на комуникацията и разбирането. Отвъд хоризонта е съществувала само глуха тишина. В неговите рамки нещата могат да се онагледят. Но също така, той се е използвал, за да се определи собственото местоположение с оглед на обкръжението, посоката и амбициите на индивида.
Ранната навигация представлявала комбинации от жестове и пози на тялото спрямо хоризонта. “Някога [арабските навигатори] използвали един или два пръста хоризонтално, палец и кутре на протегната ръка или стрела, държана по дължина, за да измерят хоризонта в долния край и полярната звезда в горния."
Ъгълът между хоризонта и полярната звезда давал информация за височината, на която се намира даден субект. Този метод за измерване бил известен като забелязване на обекта, прицелване в обекта или нотиране. По този начин можели да определят най-общо местоположението на някого.
Инструменти като астролабия, квадрант и секстант доусъвършенстват този начин за ориентация с помощта на хоризонта и звездите.
Един от основните проблеми при тази технология е това, че земята, върху която били моряците, поначало никога не е стабилна. Стабилният хоризонт най-вече си остава проекция, докато не изобретят изкуствените хоризонти! За да се създаде илюзия за стабилност.
Използването на хоризонта за определяне на местоположението дава на мореплавателите чувство за ориентация, което пък опосредства колониализма и разпростирането на капиталистическия глобален пазар, но също така се превръща във важен инструмент за изграждането на оптически парадигми, които дефинират съвремието ни, най-важната от които е т.нар. линейна перспектива.
Абу Али ал-Хасан Ибн ал-Хайтам (965-1040), известен също като Алхазен, е написал книга по визуална теория, Китаб ал-Маназир.
След 1200-ата година става достъпна в Европа и вдъхновява многобройни експерименти във визуалните науки между тринадесети и петнадесети век, които достигат кулминацията си в изобретяването на линейната перспектива.
В "Тайната вечеря" на Дучо (1308-1311) няколкото крайни точки са все още видими. Перспективите в този пример не се събират в линията на хоризонта, нито се вливат в една единствена точка. Но в "Чудото на осквернената нафора", сцена I (1465-69), картина на флорентинския художник и математик Паоло Учело (1397-1475), един от най-напористите експериментатори в разработването на линейната перспектива, перспективата е развита така, че кулминацията да е в една крайна точка, разположена на виртуален хоризонт, дефиниран от линията на погледа.
Линейната перспектива се основава на няколко решителни отрицания. На първо място, облостта на земята обичайно не се взема предвид. Хоризонтът се възприема като абстрактна равнина, в която се събират точките на всяка хоризонтала.
Освен това, както твърди Ервин Пановски, конструирането на линейната перспектива приема за норма гледната точка на едноок неподвижен наблюдател, а тази гледна точка сама по себе си се възприема като естествена, научна и обективна. Следователно, линейната перспектива се основава на абстракция и не кореспондира с никакви форми на субективно възприятие.
Вместо това, базира изчисленията си на математическо, плоско, безкрайно, продължаващо и хомогенно пространство и го нарича реалност. Линейната перспектива създава илюзията за квазиестествена гледна точка към "външното", сякаш равнината е прозорец към "истинския" свят. Това също така е и буквалното значение на думата "перспектива" (от латински - "виждам през").
Това пространство, дефинирано от линейната перспектива, подлежи на изчисления, на навигация и освен това е предвидимо. Позволява изчисляването на предстоящи рискове, които да се очакват и следователно - да се управляват. Следователно, линейната перспектива не само преобразува пространството, но също така въвежда понятието за линейно време, което позволява математически предвиждания и заедно с това - линеен напредък. Това е второто, времево измерение на перспективата: гледна точка за бъдеще, което може да се изчисли. Според Валтер Бенямин, времето може да бъде точно толкова хомогенно и празно като пространството. И за да действат всички тези изчисления, трябва задължително да приемем, че наблюдателят е на стабилна основа, гледа към крайната точка на един плосък и всъщност, доста изкуствен хоризонт.
Но линейната перспектива също така изпълнява противоречива роля с оглед на наблюдаващия. Тъй като цялата парадигма се слива в едно от очите на гледащия, гледащият става център на мирогледа, който се създава. Гледащият се отразява в крайната точка и следователно се конструира от нея. Крайната точка дава на гледащия тяло и позиция. Но, от друга страна, важността на наблюдаващия също се подкопава от допускането, че зрението е подвластно на законите на науката. Макар да овластяваме субекта, като го поставяме в центъра на зрението, линейната перспектива подкопава и индивидуалността на гледащия, като я прави подвластна на предполагаемо обективните закони на представянето.
Излишно е да отбелязваме, че това повторно изобретяване на субекта, времето и пространството е допълнителен инструмент, който опосредства западното господство и диктатурата на западните концепции - както и за преосмисляне на стандартите за представяне, за време и пространство. Всички тези компоненти изкристализират в полиптиха на Учело "Чудото на осквернената нафора" (1465-69). Първият панел изобразява жена, която продава нафора на търговец евреин, който във втория панел се опитва да я "оскверни". Заради това търговецът се озовава на кладата.
Заедно със съпругата и двете си деца той бива завързан за стълб, чийто паралели се сливат, сякаш е маркирана централна точка. Този полиптих е датиран малко преди експулсирането на евреите и мюсюлманите от Испания през 1492 г., която е и годината на експедицията на Христофор Колумб до Западна Индия. В тези картини линейната перспектива се превръща в матрица за расова и религиозна пропаганда и свързаните с това зверства. Така нареченият научен мироглед спомага за установяването на стандарти, които да легитимират завоеванията и доминирането над другите.
От друга страна, линейната перспектива носи със себе си семената на собственото си падение. Научният уклон и осанката на обективност на тази перспектива установява универсална претенция за представяне, връзка с правдивост, която подрива сепаратистките гледни точки за света, макар половинчато и закъсняло.
Така се превръща в заложник на истината, която така напористо прокламира. И от самото й зараждане, в нея се корени дълбоко подозрение към правдивостта.
 
Падението на линейната перспектива
Но ситуацията сега е някак по-различна. Сякаш сме в етап на преход към една или няколко други визуални парадигми. Линейната перспектива се допълва от други типове визии до степен да се наложи да заключим, че статусът й на доминираща визуална парадигма се променя.
Този преход става видим още през деветнадесети век в изобразителното изкуство. Една конкретна творба изразява условностите около тази трансформация: "Робовладелски кораб" (1840) на Дж. М. У. Търнър. Картината пресъздава реална злополука: капитан на робовладелски кораб разбира, че застраховката му покрива само робите, изчезнали в открито море, без тези, които загиват от болести на борда, и дава заповед всички умиращи и болни роби да бъдат хвърлени зад борда. Картината на Търнър улавя момент, в който робите вече потъват.
В тази картина линията на хоризонта, ако изобщо се забелязва, е наклонена, изкривена и нарушена. Наблюдателят е изгубил стабилната си позиция. Няма паралели, които да се влеят в една крайна точка. Слънцето, което е в центъра на композицията, е мултиплицирано в своите отражения. Наблюдателят е разстроен, разместен, вън от себе си при вида на робите, които не само потъват, но телата им са разкъсани на части, поглъщат ги акули, представляват само петна по водната повърхност. При вида на последствията от колониализма и робството, линейната перспектива - централната гледна точка, господарската позиция, контролът и субектността - бива изоставена и започва да се търкаля и преобръща, и повлича със себе си идеята за пространство и време като систематични конструкции.
Идеята за измеримо и предвидимо бъдеще показва зверската си страна чрез застраховката, която намалява икономическите загуби, като насърчава хладнокръвното убийство. Пространството се разтваря в кръвопролитие върху нестабилната и коварна повърхност на своенравното море.
Търнър експериментира с подвижни перспективи и преди това. Легендата твърди, че сам се е вързал за мачтата на кораб, пътуващ от Дувър до Кале, само и само да наблюдава промяната в хоризонта. През 1843 г. и 1844 г. си подава главата през прозореца на движещ се влак за точно девет минути, резултатът от този експеримент е картина, наречена "Дъжд, пара и скорост - великата западна железница" (1844). В нея линейната перспектива се разтваря във фона. Няма резолюция, няма крайна точка и няма ясно минало и бъдеще.
Отново по-интересна е перспективата на самия наблюдаващ, който сякаш виси във въздуха от другата страна на релсите на железопътен мост. Няма ясна опора под позицията, която е заел. Може да виси в мъглата, да се носи над липсваща земя.
И в двете картини на Търнър хоризонтът е неясен, наклонен, но все пак не напълно отречен.
Картините не отричат съществуването му като цяло, но го представят като недостъпен за гледната точка на наблюдателя. Въпросът за хоризонта започва да се носи свободно, така да се каже. Перспективите възприемат мобилни гледни точки и комуникацията е възпрепятствана дори в един общ хоризонт. Някои биха казали, че потъването на робите се отразява на гледната точка на художника, който я откъсва от сигурността и я подлага на силите на гравитацията на бездънното море.
 
Ускорение
С настъпването на двадесети век започна процес на допълнително развенчаване на линейната перспектива в множество сфери. Киното допълва фотографията с артикулацията на различни времеви перспективи. Монтажът се превръща в идеалния инструмент за дестабилизиране на перспективата на наблюдателя и разбиването на линейното време на части.
В изобразителното изкуство до голяма степен се изоставя представянето и линейната перспектива се разрушава в кубизма, колажа и различните видове абстракции. Времето и пространството са преоткрити през призмата на квантовата физика и теорията на относителността, докато възприятието е реорганизирано от войната, рекламите и конвейера.
С възникването на авиацията, броят на възможностите за падане, гмурване и катастрофиране нарастват. Заедно с това и особено с опитите за покоряване на космоса, идва развиването на нови перспективи и техники на ориентация, много често наблюдавани във все повечето въздушни гледни точки.
И макар всички тези развития да могат да се опишат като типични характеристики на модерността, през последните години сме залети от визуална култура, просмукана от военни образи и образи от поп културата, гледани от въздуха.
Летателните апарати разширяват хоризонта на комуникациите и играят ролята на въздушни камери, осигуряващи фон за картографски въздушни гледни точки.
Дроновете проучват, проследяват и убиват. Но и развлекателната индустрия не стои със скръстени ръце.
Особено в триизмерния сектор новите характеристики на въздушните гледни точки се използват максимално от киното с представянето на шеметни полети към бездни. Човек би заключил, че 3D и сътворяването на вертикални светове (вкоренено в логиката на компютърните игри) са от ключова важност едно за друго.
3D също така засилва йерархичността на материала, необходим за достъпа до тази нова визуалност. Според Томас Елзаесер, хардуерна среда, която интегрира както военното, така и развлекателните приложения, създава нови пазари за хардуер и софтуер.
В един свой забележителен текст Еял Уайзман анализира вертикалността в политическата архитектура, описвайки пространствения завой на суверенността и наблюдението от гледна точка на вертикалната 3D суверенност. Той твърди, че геополитическата сила някога е била разпределена по плоско картирана повърхност, върху която са разчертани граници, които биват защитавани. Но понастоящем, разпределението на властта - и тук цитира израелската окупация в Палестина като пример, но може да има много други - все повече окупира вертикалното измерение. Вертикалният суверенитет разделя пространството на пакети от хоризонтални пластове, като разделя не само въздушното пространство от земята, но също така разделя земята от подземния свят, а самото въздушно пространство разделя на съставляващите го слоеве. Различните прослойки в обществото се делят една от друга по оста "y" и така умножават точките на конфликт и насилие. Както настоява Ачили Мбембе, окупацията във въздуха добива ключова важност, тъй като по-голямата част от охранителната дейност се извършва по въздух. В това са включени и различни други технологии: сензори, монтирани на безпилотни летателни апарати (БЛА), самолети за въздушно разузнаване, самолети "Хок Ай" за ранно известяване, военни хеликоптери, сателити за наблюдение на земната повърхност, техники за "холограматизация".
 
Свободно падане
Но как да свържем това обсебващо следене, разделение и представяне на опората с философското предположение, че в съвременните общества няма такова нещо като "опора". Как тези въздушни представяния, в които опората действително представлява привилегирована тема, се връзват с хипотезата, че в момента се намираме в състояние на свободно падане?
Отговорът е прост: много от въздушните гледни точки, триизмерните спускания, "Гугъл Мапс" и следящите панорами всъщност не представят образ на стабилна повърхност. Вместо това, те създават предположението, че тя поначало съществува. Погледнато отзад напред, тази виртуална повърхност създава перспективата за изглед и наблюдение на дистанциран, по-висш наблюдател, който безопасно се рее във въздуха. Тъй както линейната перспектива създава въображаем стабилен наблюдател и хоризонт, така и перспективата отгоре създава въображаем реещ се наблюдател и въображаема стабилна повърхност.
Това установява една нова визуална нормалност, една нова субективност, сгушена в безопасност между технологиите за наблюдение и екранните развлечения. Човек би могъл да заключи, че това всъщност е радикализация, макар и не повсеместна, на парадигмата на линейната перспектива. В нея предишното разделение между обект и субект се изостря и се превръща в еднопосочния взор на висшестоящ към низше стоящ, поглед от горе надолу. Освен това, разместването на перспективата създава безплътен и дистанционен взор, иззет от машини и други обекти. Взоровете вече стават решително мобилни и механизирани с изобретяването на фотографията, но новите технологии позволяват на взора на отдалечения наблюдател да стане още по-всеобхватен и всезнаещ до степен на масивна натрапчивост - колкото военизиран, толкова и порнографски, колкото наситен, толкова и мащабен, както микро, така и макроскопичен.
 
Политиките на вертикалността
Погледът отгоре е идеална метонимия за по-обща вертикализация на класови връзки в контекста на разгоряла се класова война, видяна през лещата и на екраните на военната, развлекателната и информационната индустрии. Това е заместваща перспектива, която проектира илюзия за стабилност, безопасност и свръх надмощие на фона на разширена триизмерна суверенност. Но ако новите гледни точки отгоре пресъздават общества като свободно падащи градски бездни и накъсани терени на обитаване, наблюдавани от въздуха и охранявани двуполитично, може да се окаже, както става и с линейната перспектива, че те също носят дълбоко в себе си семето на собственото си унищожение.
Както линейната перспектива започва да потъва заедно с потъващите тела на робите в океана, за много хора днес симулираната повърхност на въздушните образи предоставя илюзорен инструмент за ориентация в състояние, в което хоризонтите всъщност са разрушени.
Времето е извън ритъм и вече не знаем дали сме обекти или субекти, докато неусетно падаме свободно. Но ако приемем мултиплицирането и делинеаризацията на хоризонтите и перспективите, новите инструменти на зрението може също да се използват за изразяване и дори за промяна на съвременните условия на разпад и дезориентация. Новите триизмерни анимационни технологии включват в себе си множество перспективи, които са преднамерено манипулирани, за да създадат многофокусен и нелинеен образ. Кинопространството се изкривява по всякакъв възможен начин, организирано около хетерогенни, изкривени и колажирани перспективи. Тиранията на фотографската леща, прокълната да робува на индексалната си връзка с реалността, дава път на хиперреалното представяне на пространството - не такова, каквото е, а такова, каквото можем да си го направим, за добро или зло. Няма нужда от скъпи визуализации; елементарен колаж на зелен екран представя невъзможни кубистични перспективи и времеви и пространствени връзки.
И накрая, киното е постигнало свободите на репрезентиране на живописта и структурния и експерименталния филм. Тъй като се слива с практиките на графичния дизайн, рисуването и колажа, киното извоюва независимостта си от предписаните фокусни измерения, които са нормализирали и ограничили обхвата на визията му.
Макар че може да се твърди, че монтажът е първа стъпка към освобождаване от киноманската линейна перспектива и поради тази причина, по-голяма част от съществуването й е двойствено, само при това положение може да се създадат нови и различни визии. Подобни неща могат да бъдат казани за многоекранните прожекции, които създават динамично зрителско пространство, разпръсната перспектива и вариращи гледни точки. Зрителят вече не е подвластен на единния взор, а е по-скоро дисоцииран и превзет, погълнат от самото производство на съдържание. Нито едно от тези прожекционни пространства не предполага един унифициран хоризонт. Вместо това, много от тях изискват множествен зрител, който трябва да се създава и пресъздава от постоянно обновяващите се артикулации на зрителите.
В много от тези нови визуалности това, което изглежда като безпомощно спускане към бездната, всъщност се оказва нова репрезентационна свобода. И вероятно това ни помага да преодолеем последната презумпция в този експеримент на мисълта: идеята, че ни е необходима опора по начало. В тази дискусия за шеметното, Теодор У. Адорно осмива обсебеността на философията от земята и произхода, която очевидно идва в комплект с най-ужасяващия страх от липсата на основа и дъно. За него шеметното не е свързано с паниката от загубата на опора, която се възприема като пристан на съществуването: познание, което е плодоносно ще се хвърли към обектите a fond perdu [безнадеждно]. Световъртежът, до който води това, е индекс на истината; шокът от включването, негативът, който не може да се избегне в тази рамкирана, непроменяща се реалност, е истина само за неистината.
Обекти, които се хвърлят напред без резерви, прегръщат свят на сили и материя, който не разполага със стабилност и причинява резкия шок от отвореността: свобода, която е ужасяваща, ясно нетериториална и винаги непозната. Падането значи разруха и погубване, но също любов и изоставяне, страст и поражение, падение и катастрофа. Падането е корупция, както и освобождение, състояние, което превръща хората в неща и обратно. Състои се в пролука, която можем да понесем или да й се насладим, да прегърнем или да изстрадаме, или просто да приемем като реалност.
Накрая, перспективата за свободно падане ни учи да вземаме предвид социалната и политическата въображаема сфера на радикализирана класова война отгоре, перспектива, която рязко поставя фокуса върху шокиращите социални неравенства. Но падането не визира само разпадане, може да значи и нова сигурност нещата да се наместят.
Вкопчвайки се в трошащо се възможно бъдеще, което ни засилва назад към агонизиращото настояще, може да осъзнаем, че мястото, към което летим, падайки, вече не е застопорено, нито е стабилно. Не обещава общност, а движещи се формирования.
Превод от английски Михайла Миленкова
още от автора


Първите 10
от влиятелните 100
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”