Български  |  English

Кой ще остане прав
в ситуация на криза?

Лекция на Иван Кръстев

 
Благодаря на всички, които са тук. Това е поредната лекция в памет на Джу (Юлия Гурковска) и мисля, че за Центъра за либерални стратегии това е особено събитие - не само интелектуално, но и емоционално. Не знам какво се случва след смъртта - има различни хипотези... Но, според един позитивен сценарий, хората правят това, което най-много са обичали да правят през живота си. Ако е така, навярно Джу плава... А когато човек е на яхта, има възможност да чете; и все си мисля, че Джу може да вземе да прочете и моята книга, а това ме прави изключително щастлив.
---
Ще се опитам накратко да изложа пред вас два от основните аргумента на книгата така, както ги виждам.
През 1951 г., когато Европа е тотално разрушена, Чеслав Милош е в Полша и пише следното: Човек е склонен да приема реда, в който живее, за естествен. Сградите, които вижда, отивайки на работа, му приличат по-скоро на израснали изпод земята скали, отколкото на продукт на човешкия ум и ръце. Той не вярва, че на така добре познатата му улица, на която спят котки и играят деца, може да се появи конник с ласо, който ще лови минувачите и ще ги влачи към кланицата, където веднага ще бъдат убити и окачени на куки. С една дума, той се държи малко като Чарли Чаплин в „Треска за злато“, когато се суети из своята хижа, без да подозира, че тя виси на края на пропастта.
Цитирам този драматичен пасаж, защото едно от нещата, което ме накара да напиша тази книга, е свързано с това, че за много от нас Европейският съюз изглежда като природа, като естествения ред на нещата. Дори когато хората говорят за кризата на Европейския съюз, говорят така, сякаш разпадането на Съюза е невъзможно (мисля, че разпадането на Европейския съюз би било нещо изключително драматично и много се надявам никога да не се случи). Но самият факт, че се опитваме да го мислим като невъзможно, като немислимо, може да се окаже един от факторите за неговата криза. Вече не можем да мислим Европейския съюз като естествен свят, защото през последните десет години Съюзът премина през четири изключително тежки кризи, които по различен начин разделиха европейските държави и по различен начин промениха представата ни за това какво се случва и как се случва.
Първата беше финансовата криза, която раздели Европа, по-специално страните от Еврозоната, на Север и Юг, на кредитори и длъжници. Това се оказа огромен проблем, защото не е невъзможно да имате съюз между бедни и богати, но отношението между кредитори и длъжници е властово; идеята за равенство започва да изглежда по различен начин.
Втората криза, която промени представите ни за света, беше безспорно кризата в Украйна, анексирането на Крим. Две неща, ключови за ЕС, се промениха. Първото, Европейският съюз, създаден в резултат на война, се държеше така, като че ли поне в Европа война не е възможна. И в момента, в който избухва война, при това не някъде далече, а тук, много от представите, с които живееш, изведнъж започват да ти изглеждат фалшиви. Нещо повече – идеята, че икономическата взаимосвързаност на страните е достатъчна за предотвратяване на война, вече не изглежда толкова убедителна. И второто, светът, в който живеехме, ни караше да мислим, че границите нямат особено значение. След края на Първата световна война идеята беше да се променят границите, за да се създадат по-кохерентни държави; и се появяват цяла дузина нови държави в Европа. След края на Втората световна война част от границите се променят, но основното са не те, а разместването на населенията, огромното разселение. Нека спомена само голямото изселване на немците от страни като Полша или Чехия. Границите остават, но се създават етнически по-хомогенни маси, за да може държавите да имат легитимност. След края на Студената война идеята беше границите да загубят част от значението си - толкова лесно да бъдат прекосявани, че хората да не забелязват къде са. И изведнъж - война, която прекроява граници и поставя под въпрос това разбиране...
Третата криза беше, разбира се, излизането на Великобритания от Европейския съюз. И кризата е свързана с факта, че това изглеждаше немислимо – не просто за политическите анализатори, а и за пазарите, които уж знаят най-добре. Според пазарите, шансът за излизане на Великобритания от ЕС беше оценен на 8%. И изведнъж се случи нещо, което изглеждаше немислимо; изведнъж за първи път идеята, че Европейският съюз – такъв, какъвто го познаваме - вече не съществува, те кара да започнеш да си мислиш за други възможности. Ако преди Брекзит въпросът беше коя ще е следващата страна, която ще се присъедини към ЕС, изведнъж въпросът стана коя ще е следващата страна, което ще напусне ЕС. Друг въпрос е, че един от ефектите на Брекзит е, че начинът, по който Великобритания преживя излизането си – с еуфория в началото и с пълно объркване след това – доведе до това, че в момента желанието за напускане на Европейския съюз във всички страни е много по-ниско в сравнение с 2016 г. Изведнъж се оказа, че Брекзит беше този шок, който накара хората да разберат, че в някакъв смисъл излизането – в момента, в който стане реалност, - има съвсем различен вкус.
Но основният аргумент на книгата, която ви представям, е следният: има четвърта криза и тя е бежанската криза, миграционната криза, която по много по-драматичен начин, според мен, променя Европейския съюз.
За разлика от другите три кризи, тази парадоксално засегна всички страни на ЕС, включително страни, в които няма нито бежанци, нито мигранти. Тази криза промени начините на правене на национална политика. Ще се опитам да защитя пред вас тезата, че ефектът на миграционната криза не се измерва с броя на хората, пристигнали в Европа през 2015-2016 г. Между другото, става дума за около два милиона души. Ако си представите Европейския съюз с население от 500 милиона, това не е особено драматично. Само за пример – историците навярно ще ме поправят – след Балканските войни и Първата световна война България приема бежанци, които са около една трета от населението на страната, така че проблемът не е в броя хора. Нещо повече, почти всички тези хора отиват в няколко западноевропейски страни, главно в Германия и в Швеция. Това, което миграционната криза направи за европейците, е същото, което направи 11 септември в представата на американците. Три хиляди души са загинали в Ню Йорк - трагедия, разбира се, но има много повече хора, загинали на много повече места. Тоест, въпросът не е в бройката. Изведнъж атентатите в Ню Йорк накараха американците да видят света, в който живеят, с други очи. По същия начин бежанската криза накара европейците да видят света, в който живеят, с други очи. И те, изненадващо за тях самите, го откриха. Той, светът, беше такъв и преди, но те започнаха да виждат неща, които преди не виждаха. Например, изведнъж видяха, че след 20 години населението на Европа ще бъде 7% от населението на света. Демографски Европа застарява и намалява; в същото време има огромен демографски бум в Африка. Нещо повече – брутният вътрешен продукт на Европа също ще намалее като част от глобалния брутен вътрешен продукт. А политическата и военната сила на Европа, разбира се, е много различна от това, което е била през 1914 г.
Има една известна книга, която се казва „Лотарията на родното място“. Според нея, с колко пари ще разполагаш в живота си, не се определя от това на кое стъпало на социалната стълбица ще се родиш, а от това къде ще се родиш. Ако трябва да избереш дали да се родиш представител на средната класа в Нигерия или на ниската класа в Германия, по-добре да се родиш в Германия. Изведнъж се оказва, че мястото е това, което предопределя в най-голяма степен благоденствието. И в този момент Европа изведнъж се видя обкръжена от страни, които имат много различен начин на живот, много различен доход от нея, но страни, които вече знаят как живеят европейците. Ще дам един пример: през 1981 г. за първи път се провежда известното световно изследване на ценностите. Измерва се щастието на хората и изследователите се опитват да видят как щастието се отнася към брутния вътрешен продукт. През 1981 г. нигерийците са точно толкова щастливи, колкото западногерманците. Няма никакво отношение между това колко си богат и колко си щастлив. 20 години по-късно същите въпроси в същото изследване показват, че нигерийците са точно толкова щастливи, колкото техният брутен вътрешен продукт показва. Какво се е случило през тия години? Нещо много просто – нигерийците са получили телевизор. Те започват да виждат как живеят другите. Ако преди ти си се сравнявал с твоя съсед, със съседното село в най-добрия случай, изведнъж глобалният свят става свят на глобални сравнения.
Между другото, през 2003 г. заедно с Алфа рисърч направихме подобно изследване в България. Един от парадоксалните резултати на прехода е, че никой не се чувства щастлив и ние се опитахме да разберем защо. Видяхме две неща. Губещите – най-често по-възрастни хора и с по-ниски доходи - сравняват живота си с живота отпреди 1989 г. и виждат какво са загубили. А тези, които видимо са спечелили от промяната, също не бяха готови да се видят като успели, защото те пък сравняваха доходите си и живота си със сходни професии в други страни на ЕС. Българският лекар не сравнява живота си и доходите си с тези отпреди 1989 г., а се сравнява, примерно, с лекаря в Австрия или дори в Чехия. Той също има усещането, че не е получил това, което е очаквал. Появата на възможност за глобални сравнения изведнъж променя представата ни.
Eдна от основните тези на тази книга е, че по парадоксален начин миграцията най-вероятно ще се окаже революцията на ХХІ век. Тя е една особена революция - няма нужда нито от манифест, нито от авангард, нито от особена организация. Това, за което хората изведнъж започват да си дават сметка, е, че ако искат да променят живота си в рамките на едно поколение, много по-лесно е да го направят, като сменят страната си, отколкото като сменят правителството. И в този момент Европа се оказва естествено притегателно място за много от тези хора. В този момент пред европейците се явява един прост въпрос: „А би ли била Европа същата с други хора, как това ще се отрази на начина на живот на хората, които живеят тук?“ Затова за мен миграционната криза не се измерва просто с движението на хора, влезли или излезли от Европейския съюз. Тя има три други измерение.
Първото е миграцията на аргументи. През 1970-те години, по време на деколонизацията, мнозина, специално хората с по-скоро леви политически идентификации, защитават тезата, че не може да се натрапва на индийците развитие, не може да се искат от тях определен тип икономически промени, защото те имат право да защитят своя начин на живот. И никой няма право да им откаже това. В момента богатите западни страни казват същото: „И ние имаме свой начин на живот. Имаме ли ние право да го защитаваме? Защо трябва да живеем по друг начин? И защо трябва да приемаме друга култура?”
Второто: миграционната криза доведе не просто до миграция на аргументи, но и до миграция на гласове. Една от особеностите на изборите през последните три години е, че почти във всички западноевропейски страни се наблюдава масово преместване на работническия вот от ляво в крайно дясно. Да дам най-силния пример с Австрия – на втория тур на президентските избори там 80% от работниците гласуваха за кандидата на крайната десница. И всъщност, двете основни универсалистки идеологии, които по някакъв начин се опитваха политически да удържат глобализацията – от една страна, интернационалната левица, от друга, християндемокрацията, свързана с Католическата църква, изведнъж се оказаха в криза. В силно католическа страна като Полша отношението към миграционната криза не е по-различно от това в другите източноевропейски страни, въпреки позицията на Ватикана, въпреки позицията на папата. Това, което знаем за православния свят, се оказа вярно в тази ситуация и за католицизма – национализация на иначе универсалистки религии.
Казвам това, защото третият ефект от миграционната криза беше завръщането на делението Изток – Запад. Това се превърна в политически проблем с огромни последици, според мен, за цялостното развитие на Европейския съюз. Нека да видим как изглежда за един германец това, което се случва в Източна Европа. Германия, която по това време приема около 900 хиляди души, е изправена пред факта, че в страна като Словакия през 2015 г. влизат 168 бежанци, от които 8 искат бежански статут. А в същото време Словакия заявява, че не е готова да приеме нито един бежанец повече. От гледна точка на западния човек, това е скандал, това е предателство към ценности, липса на солидарност. И в книгата се опитах не да защитя тази позиция – тъй като аз мисля, че начинът, по който се говореше по бежанския проблем в нашите страни, е проблемен – но да обясня откъде идва този страх. Опитах се да го обясня, защото мисля, че част от легитимните страхове, но не непременно легитимните позиции на Източна Европа, като че ли изчезнаха в този дебат.
И ето ги моите аргументи какво раздели Изтока и Запада. Единият е опитът с мултикултурализма от предвоенния период. Ако погледнете страна като Полша, като Чехия, ще видите, че в периода между двете световни войни това са общества с различни и много силни малцинствени култури; и точно тогава почти всички малцинства (и особено немските) започват да се мислят като малцинства, които заплашват териториалната цялост на страната. В резултат на това етническият плурализъм, който изключително високо се цени в културата, изведнъж започва - в политически термини - да се мисли като заплаха за държавата. До степен, че днес повечето от източноевропейските страни са резултат на етническо прочистване, станало след Втората световна война. Числото, което ще онагледи този аргумент, е следното: през 1939 г. над една трета от населението на Полша не са поляци, а са немци, евреи, украинци... В момента над 95% от населението на Полша са поляци (самите поляци нямат вина за това). Изведнъж идеята за етническа хомогенност започва да се мисли като идея за легитимна държава, като защитеност. За разлика от други страни, по някакъв важен начин в Източна Европа идеята за културно многообразие се мисли като заплаха.
Вторият ми аргумент е, че, за разлика от западноевропейските, източноевропейските общества нямат колониален опит. Между другото, Полша се опитва, има поне желание да стане колониална държава. Но липсата на колониален опит има две измерения. Първото е отсъствие на вина по отношение на хората, които идват. Докато в Западна Европа е много силно усещането: „Те идват, но ние бяхме там“, в Източна Европа това го няма. Нещо повече, Източна Европа до голяма степен не познава много от пристигащите култури. Парадоксалното е, че колкото по-етнически хомогенно е обществото, толкова по-силни са тези страхове.
Третият аргумент, който по някакъв начин обяснява случващото се, е недоверието в капацитета на държавата да интегрира когото и да било. Когато германският канцлер каза: „Ние можем да ги интегрираме“, навярно мнозина германци не са били съгласни с нея, но други са били, защото мислят, че тяхната държава може да го направи. Когато в източноевропейските страни се появи проблемът с бежанците или мигрантите, питането е: как е възможно общества, които в продължение на толкова десетилетия не успяват да интегрират собствените си ромски общности, ще успеят да се справят с този проблем? В този смисъл, страховете не бяха напълно абстрактни – те, до голяма степен, бяха свързани с недоверието към капацитета на държавата да интегрира. Между другото, не забравяйте, че бежанската криза за повечето хора не са реални бежанци, а са картини и коментари по телевизията. Кризата породи нещо изключително важно - тя отприщи демографските страхове на застаряващи общества. Нещо повече - общества, в които през последните години настанаха големи промени, свързани с емиграцията на хора.
Има един аргумент в книгата, който като че ли е най-много коментиран и специално след немските избори се оказа емпирично верен: подкрепата за популистки партии в Европа не е най-силна в местата, където има най-висок брой бежанци, но е много силна в местата, които са били напуснати от най-много хора. Ако погледнете Германия, Бавария не е мястото – а там наистина има огромно количество бежанци – където гласуват в най-голяма степен за Алтернатива за Германия; мястото е Източна Германия, където през последните 25 години около 15% от населението напусна страната. Това е нещо, което, според мен, и досега остава необговорено в тази криза. За нас, източноевропейците, отварянето на границите беше като че ли най-важното и най-хубавото нещо, случило се след 1989 г. Парадоксално, най-хубавото нещо стана и най-опасното.
И затова в книгата аз говоря за прекрасния роман на Сарамагу „Приумиците на смъртта“, в който той разказва историята на едно общество, в което изведнъж хората спират да умират. През януари никой не умира, през февруари никой не умира, през март никой не умира. Настъпва пълна еуфория. Най-сетне е постигнато общество на безсмъртието. Но някъде през април и май първо застрахователните компании започват да стават много нервни. „Вижте, ако никой не умира, ние умираме.“ След което се появява Църквата, която казва: „Ако никой не умира, никой не възкръсва“. След което изведнъж хора, които се грижат за болни и възрастни, казват: „Ама това ли ще бъде животът ни завинаги?“. И се организира веднага канал, по който тези възрастни и болни хора да бъдат изнасяни в съседните страни, където да имат възможност да умрат. В края на книгата премиерът отива при царя и казва: „Ваше величество, ако не започнем да умираме, нямаме бъдеще“. Разказвам това, защото по някакъв начин това, че най-хубавото и най-лошото се е оказало отварянето на границите, обяснява и защо бежанската криза се изживява толкова драматично. Защото се е случило това, което ти си искал, а това, което ти си искал, е нещото, което те заплашва.
От тази гледна точка ми се вижда изключително важно да кажа, че не обсъждаме технически проблем. Проблемът не е как точно и доколко ще успеят да бъдат удържани мигрантите/бежанците. Нещо повече: ако за по-ниско образованите и с по-ниски доходи ужасът от света е свързан с идеята за хора, много различни от тебе, които идват на твоята земя; и въпреки че ти нищо не си направил, светът се е променил – повярвайте ми, че след пет или шест години най-много същата технологична революция, която в момента е нещото, което ни вдъхновява, всички тези телефони, интернет, изведнъж ще създадат свят, в който не че няма място за тебе, а няма работа за тебе.
В книгата този тип технологични страхове, характерни за едно следващо поколение, също са разказани. Защото, ако вярваме на едно изследване, поръчано от английското правителство, 43% от всички съществуващи сега работни места в Европейския съюз след 20 години ще бъдат автоматизирани. И работните места, които ще бъдат засегнати, не са тези на чистачите на улицата. Всъщност, ще изчезнат сегашните професии; юристите, например – вече се е увеличил процентът на компании, които използват алгоритми през големи данни и пр. за съставяне на договори; това ще се случи и в медицината. Изведнъж цели професии, които не просто познаваме, а които сме искали за децата си, ще изчезнат. Например, дъщеря ми днес не знае какво е стенограф. В края на XIX и началото на XX век стенографията е изключително престижна професия, особено за млади момичета, които имат сравнително добро образование и идват от бедни семейства, защото им позволява да направят кариера. Много от тях наистина успяват рязко да сменят социалния си статус. Но фигурата на стенографа изведнъж е изчезнала.
Това, разбира се, не значи, че няма да има никакви работни места. В тази технологична утопия не всичко ще стане лошо. Проблемът е, че светът ще стане толкова различен, че просто не можем да си го представим. И страхът, че не можем да си го представим, изведнъж започва рязко да променя начина, по който хората гласуват; започва да променя начина, по който хората се отнасят към бъдещето.
Ако забелязвате, в момента е изключително популярно да се сравняват част от по-радикалните популистки партии в Западна Европа с фашистите от предвоенния период. Аз не съм голям любител на това сравнение по много причини, но тук ще ви дам само една важна разлика. Италианският фашизъм, немският нацизъм - това са обърнати към бъдещето партии. Те през цялото време говорят за ново начало, изцяло са обърнати към бъдещето. Докато почти всички популистки партии, които познаваме в Европа в момента, са носталгични партии, те са обърнати към миналото. Те в някакъв смисъл искат да замразят настоящето и по никакъв начин не са обърнати към бъдещето. Нещо повече: фашистките партии, както между другото и католическите, и християндемократическите, и социалистическите партии, не харесват хората такива, каквито са. Те ги харесват такива, каквито биха могли да бъдат. Това са педагогически проекти, които искат да променят хората. Характерното в момента за част от популистките партии е, че техният основен избирател е потребителят. Те се държат с него, както се държи търговска компания: „Харесвам те такъв, какъвто си, не искам да се променяш, не искам да бъдеш по-добър. Достатъчно ми е да гласуваш за мене.“ В този смисъл, най-радикална, разбира се, е партията на петте звезди в Италия, където решенията се взимат чрез гласувания в интернет от хората, подкрепящи тази партия. Политическото ръководство отказва да формира или да защитава някаква позиция.
Защо от миграционната криза преминавам към промяната в политическата система? Защото една от големите илюзии, според мен, от големите грешки в европейския дебат днес е твърдението, че големият проблем на Европейския съюз е липсата на демокрация. Вижте, това не е изключителна новина. Европейският съюз е елитарен проект и не е резултат от ентусиазма на масите. Знаете колко е ниско гласуването за Европейския парламент. Нещо повече, ако се запазят коефициентите, в които партиите в Европейския парламент са свръхпредставени, в сравнение с начина, по който се гласува в националните парламенти, мога да ви обещая, че през 2019 г. ние ще имаме почти мнозинство от евроскептични партии. Тъй като на европейските избори хората, които са най-мотивирани да гласуват, са обикновено хората, които са негативно настроени към Европейския съюз. И ще видите партии, които в рамките на собствените си национални държави получават 5 или 7%, а на европейски избори стигат до 10-12%. Проблемът на Европейския съюз, според мен, не е свързан с кризата на демокрацията. Нещо повече – тази криза много трудно би могла да бъде решена чрез референдуми като средство на политическите елити да търсят легитимност от населението. По простата причина, че всеки референдум е последната дума на дадено общество. Само че Европейският съюз се състои от 28 общества, а последните думи – референдумите - не могат да преговарят един с друг.
Кризата на Европейския съюз не е криза на демокрацията, а криза на меритокрацията.
Меритокрацията е власт на компетентните, грубо казано, на хората с добро образование, хората, които добре взимат изпитите си. Казвам това, защото един от парадоксите на нашия свят е, че родители, които са готови да дадат всичките си пари децата им да завършат добри университети, не са готови да гласуват за партии и за лидери, които са завършили тези университети. И това не е български феномен.
Големият въпрос е защо, откъде идва тази криза на меритократичния елит? В Брюксел, с всичките критики, които може да чуете, три неща все пак са характерни за високата брюкселска бюрокрация. Повечето от тези хора не са привилегированата част на обществата. Специално пък за Западна Европа. Повечето от тях са направили кариерата си главно през образование, през нормални бюрократични процедури, през конкурси, през изпити. Защо изведнъж има такова неприемане на този тип елити, които дори не са особено корумпирани? И за да си представите колко е силно това неприемане, ще ви разкажа за една промяна вследствие на миграционната криза, която е характерна за всички източноевропейски страни. Преди миграционната криза доверието в европейските институции в страните на Източна Европа е по-високо, отколкото в националните правителства. След миграционната криза това се променя. Преди идеята е следната: „Ние не знаем какво правят тия в Брюксел, но не може да са толкова зле, колкото нашите“. След кризата е: „Тези в Брюксел може би са по-добри от нашите, но на тях по-малко им пука за нас“. И тази промяна е драматична. Част от легитимността на ЕС, специално в общества като нашите, се крепеше на недоверие към собствените политически елити. Самата идея за меритокрация е изкована през 1958 г. от Майкъл Янг, английски социолог, който още тогава я определя като антиутопична.
Между другото, най-лесният начин да разберете дали някой принадлежи към меритократичния елит - аз, разказвайки това в критичен план, мисля себе си като част от тази група – е следният: това са хора, които, когато говорят за собствените си постижения, никога не използват думата „късмет“. Ако говорите примерно със забогатял емигрант някъде, той ще каже: „На мене много ми провървя. Попаднах на хора и изведнъж направих едно или друго“. Ако говорите с някой представител на меритократичния елит, там думата „късмет“ отсъства. Всичко е постигнато, защото е извършено огромно усилие, защото човекът има талант. Именно защото са минали през изпити, тези хора имат убеждението, че са постигнали всичко по правилата. Затова меритократичните елити са особено арогантни – те нямат усещането, че дължат някому каквото и да било. Нещо повече – това, което притеснява хората, е фактът, че, за разлика от тях самите, тези елити са много подвижни. Ако сте добър банкер, вие бихте могли да бъдете добър банкер тук, но и в Белгия, и в Чехия. В този смисъл, в момента, в който започне криза, вие не мислите непременно бъдещето си на мястото, на което сте. За повечето хора това не е така. Появяват се елити, които имат изход, които могат да решат дали да останат или не. А, от друга страна, съществуват хора, за които тази опция не е възможна. Ако не говорите чужд език, в много страни в момента шансът ви да бъдете избрани, примерно, в парламента, е по-голям. Логиката е доста очевидна – този човек няма къде да отиде. За него няма вариант Брюксел. Той поне ще остане с нас.
Това не са, между другото, безсмислени страхове. В момента, в който кризата се разрази в Гърция, част от гръцките елити, които напуснаха страната, взеха със себе си 34% от брутния вътрешен продукт на страната. И човек придобива усещането, че ако дойде криза, тези, които управляват, си тръгват. Ето една история, изключително интересна. Бях в Гърция преди година и половина. И това, което ми направи изключително впечатление, беше силното неприемане на правителствата, които управляваха по време на кризата. До степен, че един от министрите на финансите каза: „В последните две години не съм ходил на ресторант, защото в момента, в който вляза в ресторанта, хората започват да ме освиркват.“ Стои си под домашен арест. Същата история разказва и тогавашният премиер Папандреу. Питаха го: „Вие защо не отидете някъде другаде?“. Питаха го, защото майка му е американка и той говори прекрасен английски. Той обаче каза: „Бих искал, но не мога да си го позволя, тъй като дядо ми е бил министър-председател, баща ми е бил министър-председател и аз съм бил министър-председател“. И каза още: „Добрата новина е, че лесно ставаш министър-председател, но някак си по-трудно си тръгваш“. Но в повечето страни меритократичните елити не произхождат от министър-председатели. Това не са хора, на които дядото, бащата, бабата са били политици. Така напускането на страната се оказва много по-лесно. Но именно това напускане създава тоталната липса на чувство за лоялност от страна на избирателите към хората, които те избират. Това е точно като отношението към футболни клубове, които, когато са силни, взимат чужди играчи, хора, които не познават никого в града, нямат роднини, нямат приятели. Докато отборът печели, тези хора са обичани. Но в момента, в който отборът започне да губи, никой не се чувства длъжен да ги защитава, защото никой не е свързан с тях.
Оттук отивам към финала на тази лекция. По един парадоксален начин, ако има някакво голямо желание в обществата, то е желанието за национализация на елитите. Неслучайно навсякъде елитите, които се ползват с най-голямо доверие, изведнъж се оказват военните елити. Погледнете американското правителство - то е населено с генерали. Погледнете много други правителства. Само елитите, които са готови да жертват нещо, могат да разчитат на някаква подкрепа вътре в обществото. Идеята за компетентност се оказа недостатъчна.
Завършвам със следната парадоксална теза. Обикновено се мисли, че спасението на Европа до голяма степен зависи от проевропейски настроената част от обществата и от проевропейските елити. Аргументът, който внимателно се опитвам да предложа в тази книга, е следният: поради криза на доверието към меритократичните и космополитните елити, в много по-голяма степен националистическите елити ще бъдат тези, което ще спасят или ще унищожат Европа. Примерът, който ще разкажа, е следният: през 1981 г. е известният опит за преврат в Испания. Когато военните влизат в парламента, 600 членове на Народното събрание са там, защото по това време трябва да избират правителство. Превратаджиите влизат и казват: „Всички на земята, който не легне, ще стреляме“. 597 души лягат на земята. Трима обаче остават прави. Тези трима психологически сменят всичко, защото отказват да се подчинят, а военните не са готови да стрелят. Тези трима души са най-неочакваните хора, готови да защитят испанската демокрация. Ако само ден преди това бяхте попитали кой ще остане, нито един испанец, според мен, нямаше да посочи тях. Единият е Суарес – министър-председател, предишен при това, който предстои да бъде сменен, франкистки функционер, направил цялата си кариера във Франкова Испания. Участвал е, разбира се, в демократичния преход, но този преход не е неговата силна политическа идентификация. Вторият е министърът на отбраната, също франкистки генерал, участвал в унищожаването на Испанската република. Третият е лидерът на Испанската комунистическа партия, която дълго време преди това дори не приема изборите като основна форма за взимане на властта. Но тези тримата остават прави и в някакъв смисъл превратът, съдбата на който, разбира се, се определя тогава от решителната роля на краля, не успява.
Кой точно ще остане прав в ситуацията на кризата на Европейския съюз, е много трудно да се каже. Но това как този тип неочаквани политически фигури, които ще припознаят Европа като свой проект, ще се държат – ми се вижда изключително важно за бъдещето на Европа.
Още един път благодаря за вниманието.
 
1 ноември 2017 г., Червената къща
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”