Думи срещу думи ( литература), брой 1 (2925), 12 януари 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Заради параноята
Български  |  English

Заради параноята

 
Томас Пинчън. „На ръба на света“ (Bleeding Edge, 2013). Превел от английски Владимир Полеганов. ИК „Колибри“, 2017. Цена 25 лв.
 
Случи се: някой наруши издателското табу над Пинчън в България и се оказа, че интерес към легендарния американски постмодернист има. За това лична заслуга има преводачът Владимир Полеганов, който се е преборил за Пинчън и е вложил много старание в самия превод. Нека кажа още тук, че вниманието му към оригинала заслужава уважение, но е имало нужда от по-сериозна редакция. Преди всичко, решението за заглавието е интересно, но спорно. „Bleeding edge” означава технология, която е толкова нова, че все още не е ясно за какво служи. Показателно е, че фразата се появява транскрибирана вътре в българския текст („Още сме на фаза блийдинг едж“). И тези употреби отвеждат към по-сериозния проблем – още много неща вътре просто не са преведени: от „phantomware”, през „оф-Бродуей мюзикъл“, до „упс“. В честите случаи на тежък програмистки жаргон това е оправдано; в ред други не е.
Така или иначе, в превода на Полеганов до нас идва най-новият опус на Пинчън. „На ръба на света“ се държи като твърдо сварен детективски роман, но може би е по-скоро киберпънк – или всъщност подхранва подозренията, че светът, в който живеем, е киберпънк... Този роман е посветен на тайнствените връзки (или параноичното дирене на такива) между експерименталния софтуер, ислямския тероризъм, руската мафия, алчността на късния капитализъм и машинациите на ЦРУ. Не бих се опитвал да резюмирам сюжета, а това не е и възможно. Всъщност, както отбелязва рецензията на Дейвид Кайпън за „Пъблишърс Уийкли“, да четеш Пинчън за сюжета е като да четеш Джейн Остин за секса: а-ха да стане работата, но все не се стига дотам.
Защо тогава четем Пинчън ли? Заради параноята. „На ръба на света“ е поредната глава от неговата титанична енциклопедия на постмодерните паранои. В цялото си творчество Пинчън неуморно показва един налуден, неразбираем свят, който сякаш е или продукт на безумно сложна конспирация, или е напълно безсмислен. Оттам и употребите на детективския жанр, но с подрити основи и отказан завършек. А от 1963, когато излиза „V.”, действителността като че ли става все по-пинчъновска.
Тук из този кошмарен нов свят шества, устремена към 11 септември, процесия от гийкове, нърдове и венчър капиталисти, създадени сякаш от постмодерен Дикенс – а в известен смисъл Пинчън не е далеч от тази роля. Типично за неговото писане, героите са толкова много, че вероятността да запомниш кой кой е би следвало да се измерва със сложен алгоритъм. Но да не забравяме, че не това е целта. Целта е да останеш поне толкова объркан, колкото Максин Тарноу, главната героиня, която силно напомня Едипа Маас от „Обявяването на серия 49“, но иначе е професионален проверител на измами с пистолет в дамската чанта. На нея все й се струва, че се докосва до гигантска, зловеща, отвратителна конспирация. Но може би само си въобразява? Пък и докосването съвсем не означава разбиране, нито пък е достатъчна основа да си формира мнение.
С повечето герои, с повечето неща в „На ръба на света“ е така. На практика никой не е способен да вникне в картинката и да заеме позиция. И това, разбира се, казва доста за света, в който живеем. В същото време, тези осцилиращи персонажи са видени по гротескно дехуманизиращ начин, който съсича всякакво психологическо изкушение да бъдат „опознати“. Непознаваемият свят е обитаван от непознаваеми човеци.
Основен – и толкова пинчъновски – похват в романа е натрупването на огромни обеми от наглед хаотична информация. Всяка улица в Манхатън, всяко телевизионно предаване са педантично назовани и веднага водят до нови означаеми. Спомене ли се името на една актриса, моментално ще последва друга. Влезе ли един персонаж, нахълтва втори, уж несвързан с него, освен че и той познава Максин. И действията им моментално се умножават, били те в миналото или в настоящето.
Разбира се, че този порой от информация цели да предизвика объркване и чувство за безпомощност. Парадокс: идеалният читател на романа е този, който го чете в превод, без да е запознат в детайли с американската култура, защото объркването му ще бъде по-мащабно, докато за повечето му американски читатели твърде много от тези имена все ще означават нещо. Някога семиотиците смятаха, че литературата е високо организирано пространство, в което всеки знак има смисъл. Голямото предизвикателство на Пинчън е в това, че поднася океан от знаци, в който смисълът става непроследим по обичайните процедури. Всички търсят кода, но съзнават, че код може и да няма. Високо организираното пространство е заменено с оркестриран хаос, а тогава самото търсене на смисъл се превръща в параноя. И този ефект е постигнат особено внушително на самия финал на романа.
Начинанието е по своему възхитително. И затова някои обожават Пинчън – той принуждава литературата да изразява съвременния хиперреален свят на късния капитализъм. Но по същата причина други не могат да го четат – той отнема на литературата нейното велико достойнство да подрежда хаоса. Няма да кажа от кои съм; но не бих се учудил, ако вие сте от другите.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”