Български  |  English

Как самосъхраняването на властта
води до промени

 
Най-интересното, което става през последните две десетилетия в световната политическа наука, е отдръпването от непоклатимата дихотомия „демократично/авторитарно” и от възгледа за демокрацията и авторитаризма като за двата противоположни края на измерителната линийка, максимално отдалечени един от друг.
В предишната картина на света, където демокрацията и авторитаризмът са съответно раят и адът, които нямат нищо общо помежду си, пътят на прехода от точката „лошо” до точката „добро” се мисли като някакво подобие на духовното странстване по „Пътя на пилигрима”, известен под названието „демократичен транзит”. Прекосилият Долината на Сълзите странстващ поклонник пристига в Сияйния Град и там вече пребивава в блаженство: съвършеното демократично състояние не предполага по-нататъшно развитие, от постигнатата висота можеш само да паднеш, защото няма накъде да продължаваш да растеш.
 
Вечният преход
Доколкото класификацията на режимите представлява не само научна задача, но и приложен политически инструмент, необходим за различни цели – например за планирането на работата на международните организации и финансовите институции – то подредбата на страните според равнището на демократичност и оценяването на всяка с определен брой точки и занапред ще се ползва с популярност.
Всички сме виждали тези рейтинги в пресата: Freedom in the World на американската НПО Freedom House или Democracy Index на британската Economist Intelligence Unit се публикуват всяка година и дават материал за новините кой за изминалата година е повишен или понижен, кой е награден за успехи или наказан за немарливост. Например, можем да научим, че през 2016 г. Съединените Щати, според пресмятанията на Democracy Index, са преминали от категорията „пълни демокрации” в категорията „недостатъчни демокрации” (flawed democracies), при това не заради изборната победа на оригиналния кандидат-президент, както би могло да се помисли, а заради устойчивата тенденция на спад на общественото доверие към политическите институции.
Защо, въпреки красотата и нагледността на цифровите рейтинги, в които всеки си получава заслуженото според статуса, науката полага все повече и повече усилия за изучаването и опита за класификация на междинните политически форми и за проследяването на трансформационните процеси – непоследователни, нелинейни и непрекратими? Защото не можем да не видим, че и авторитарното, и демократичното е присъщо на човешката природа и на човешките сдружения. Както „железният закон на олигархиите” (склонността на малки групи да абсорбират властта във всяка организация) действа универсално, така и демокрацията е глобален процес, чиито движещи сили са икономическото развитие, повишаването на равнището на потреблението, стоковата и информационната обмяна и разпространението на грамотността.
Докато тези фактори не изчезнат или не тръгнат назад, общата насока в развитието на социумите е демократичната. В зависимост от това към коя социална наука принадлежи изследователят, той ще вижда по различен начин отношенията на детерминизъм: дали икономическият растеж е двигател на демокрацията или демокрацията – на икономическия растеж. На какво е следствие глобалният тренд на спада на насилието, проявяващ се и в изменението на природата на войните, и в загадъчното социокултурно явление, известно като great crime drop (спад на равнището на всички насилствени престъпления в повечето страни в света през последните 20 години) - на добрата работа на демокрацията, на разпространението на грамотността или на въвеждането на безоловен бензин?
В същото време, социалните науки наблюдават и нещо, което в политическата публицистика са нарича авторитарен ренесанс или авторитарен интернационал, т.е. явен прогрес на автокрациите, тяхната висока схватливост и склонност да заимстват една от друга „най-добрите практики” – например начина на контрол върху сферата на гражданската активност в страната чрез предотвратяването на външните контакти на обществените организации, както и използването в своя изгода на постиженията, ценностите и фобиите на Първия свят: култа към сигурност, дискриминираността в миналото като източник на привилегии в настоящето и информационната прозрачност. Същевременно в най-развитите демокрации се зароди нещо, условно наричано популизъм или нови десни, което понякога се възприема като краста, прихваната от лоши познанства с по-недемократични режими, понякога като криза на демокрацията, чиито институти не са се научили да се справят с масовото общество 2.0, новата тоталност на интернет. В този смисъл всички институти са преходни или междинни – нито една политическа форма не може да се похвали с неизменност (ако в това имаше нещо похвално). Стабилността на развитите демокрации е в тяхната отвореност и непрекъсната трансформация.
При това определящата черта на институтите – повторяемост, възпроизводимост, деперсонализация – предполага принципа „хората се сменят, нормата си остава”. Да обърнем внимание на този момент: деперсонализацията е черта на рационалното управление, на „идеалната демокрация”, според Вебер. Автокрациите се асоциират с дехуманизация и суров ред, демокрациите – с цветущо разнообразие на човешкото и твърде човешкото, но от гледна точка на механизмите за приемане на решенията е точно обратното: автокрациите са свързани с личности и са зависими от тях (и колкото по-ниско е качеството на управлението, толкова по силни са връзката и зависимостта), демокрациите спазват норми (и някои наблюдатели тъжно наблюдават как една или друга неконвенционална личност се блъска в клетката на тези норми, но не може да направи нищо, защото установеният ред не позволява).
 
Екстракт от лунен заек
Самият термин „преходни (или междинни) институти, а също „транзитни” или „втори избор” се прилага в научната литература спрямо китайските практики на управление, предимно спрямо градската управленческа и стопанска дейност, и подразбира различни форми на адаптационен преход от планова икономика и административна централизация към пазарна конкуренция и елементи на самоуправление, но без да включва стадия на политическа свобода, която управляващата партия не може да си позволи. От политологична гледна точка това са не толкова институти, колкото именно практики: и dual-track liberalization (пазарна либерализация „на две скорости”) и частична бюджетна децентрализация, и отслабено централизирано планиране. Транзитните институти бяха много на мода преди 15 години, скоро след като Цян Ини публикува книгата си за китайския опит на прехода към пазар. Понятието навлезе в научната и медийната лексика, а възможността за прилагането им в Русия започна да се обсъжда активно след доклада на Александър Ауазан и цикъла статии по темата.
В какво се състои изгодата всякакви реформаторски планове да бъдат представяни на днешното руско ръководство като китайски опит, е ясно. За горните слоеве на нашата административна пирамида Китай е въплътен сценарий на мечтата „и Съветският Съюз да не се разпадне, и да потребяваме като на Запад”.
Тези, които знаят малко повече за китайското социално-икономическо устройство, се възхищават от съчетанието на високи темпове на икономическия растеж, монопол върху властта и капитализъм от „Незнайко на Луната[1]” – без пенсии, социални гаранции и профсъюзи, без наложени стандарти за свободата на словото и правата на човека. Затова на системата, която се нуждае от силен лаксатив, но се страхува да го приема, той може да й бъде продаден, но в опаковка с йероглифи и като китайски таблетки за безсмъртие с екстракт от свещена праскова и лунен заек[2]. При това характерното е, че самият китайски модел на приемане на решения и ротация на властващия елит, представляващ комбинация от твърде своеобразно разбрания опит на КПСС, конфуцианските традиции на меритокрацията и редовни разстрели, не е възприет от никого и никъде. В нашия век на взаимно обучаващи се автокрации политическата система на Китай си остава не подлежаща на копиране и уникална.
Авторитарните партийни режими – с управляваща партия, печелеща всички избори и служеща като инкубатор за отглеждане на ръководни кадри и стълба за издигането им – са доста разпространени. Сред останалите разновидности на авторитаризма те приятно се отличават с дълголетие, относително ниско равнище на репресиите и склонност към постепенно демократизиране (характерен пример е Мексико). Дори в условията на Зимбабве наличието на влиятелна управляваща партия – партийния елемент в персоналистката автокрация на Мугабе – позволи да се осигури мирно предаване на властта (макар че засега там няма и помен от демократизация, простата смяна на лидера след толкова продължителна несменяемост сама по себе си има значителен оздравителен ефект).
Обаче електоралните автокрации са склонни в една или друга степен към левичарство или популизъм: запазването на партийната хегемония без пълната забрана на алтернативните (поне на „системно-опозиционните”) партии изисква известен отклик на щенията на избирателите. Що се отнася до китайския модел, последното, което той одобрява у гражданите, е те да разчитат на държавата за издръжка или подкрепа.
 
Спящ и преходен парламент
Като говорим за транзитни институти – или преходни практики – в руските политически условия, би могло да се говори за института партийност и установяване на корелация между резултатите от парламентарните избори и състава на правителството. (Сега такава връзка няма, което придава както на парламентарните избори, така и на дейността на Федералното събрание доста умозрителен характер.) Транзитността в подобен вариант би се състояла в това, че при действащата машина за електорален контрол няма да се получи никаква либерализация, а просто повече пълномощия ще получи „Единна Русия”, което едва ли ще хареса на другиго, освен на „Единна Русия”. При все това, придобиването на власт над състава на правителството би спомогнало за превръщането й от сегашната опашка пред гишето на касата в нещо подобно на партия – партия на институционализираната бюрокрация.
Бюрокрацията, това многобройно и могъщо руско съсловие, също се нуждае от институционализация и публично представителство на интересите си. Друг въпрос е, че тя няма никакви права на монопол в това представителство, но ние говорим за транзитни институти, представляващи преход от стадия „когато се научите да се гмуркате, тогава ще напълним басейна с вода” към стадия „напълнили сме басейна наполовина, а вие тренирайте гмуркането”.
Парламент, който не назначава министрите и не се разпорежда с бюджета, представлява не междинен, а спящ институт – друго добре изучено от политическата наука явление. Спящите институти – това са структури и форми, фигуриращи в закона, но не функциониращи на практика, доколкото реалната власт и приемането на законите става на други места – в институт, който не спи (спецслужбата, армията, секретариата на лидера), или в рамките на нерегламентирани практики (в банята, на спортни занимания, на лов), или чрез комбинации от двата варианта.
Когато персонализираната власт, не непременно еднолична, но основана на неформални практики и лични отношения, по едни или други причини отслабва, спящите институти имат свойството да се събуждат. Пълномощия те имат, но до време никой не си е спомнял за тях. Класически пример е Големият фашистки съвет, който през 1943 г. внезапно сваля Мусолини.
В руската „есенна автокрация”, остаряващ режим, придържащ се към известната формула „20% насилие на 80% пропаганда”, може да се забележи тенденцията към усилване на формалните институти в противовес на неформалните. На фона на всичките разговори за двора и придворните, за тесния кръг на вземащите решенията и картинките с царя на корицата на списание Economist на практика виждаме как Администрацията на президента, поне нейният вътрешнополитически сектор, вехне, Държавната дума се активизира, старите приятели страдат от публичността на съдебното производство и новата информационна прозрачност и, като цяло, по-уверено гледат към следизборното бъдеще онези, които имат апаратна длъжност и пълномощия, а не „достъп” и „неформално влияние”.
Може да се предположи, че на следващия етап на режимната трансформация тенденцията ще се запази: най-стабилно ще бъде положението на онези действащи лица, чиито функции и властови ресурси са определени от закона, а като следваща стъпка стабилно ще остане положението на онези, които широко присъстват в медиите, които могат да разчитат или поне да се надяват на обществената подкрепа и на резултатите от изборите, които, макар и не съвсем равнопоставени и конкурентни, поне отговарят на минималните изисквания за „легалност” (както я разбира днес нашият политическият мениджмънт).
 
Случайност вместо планиране
Днес политическата машина е крайно оскъден ресурс, живее в режим на икономия на калории и е загрижена за оцеляването си, а не за експанзия. Този модус не изключва случайни агресивни действия (които отвътре изглеждат съвсем като защитни) и обяснява запазената, а на места и засилената реторична агресия. В света на заличаващите се граници между думите и делата методът „където не съумеем да отхвърлим нападките, поне ще ги наругаем” тактически изглежда изгоден начин да направиш голямо впечатление срещу малко пари, а стратегически носи същите загуби като нападението с недостойни средства (към каквото като цяло се свежда целият сюжет с „руската намеса” в различни избори).
Това положение прави малко вероятно реализирането на какъвто и да било последователен курс на реформи – изолационистки, либерални, пазарни или антипазарни. Проблемът 2018 – слабото участие и гражданското неучастие – принуди кандидата, изпълняващ длъжността, да отлага до последно обявяването на кандидатурата си, защото към момента на обявяването избирателите ще са изгубили всякакъв интерес (всичко вече е решено!), а управляващата класа ще сметне изборите за вече проведени и ще мисли изключително за следващия политически цикъл. Именно това състояние на системата и социума не дава възможност на „основния кандидат” да излезе с някаква свързана програма, още повече реформаторска: програмата може да бъде само сбор от добри дела, точково насочени към онези проблемни сегменти, които системата е в състояние да идентифицира. Например: регионите са затънали в дългове, семействата с деца нямат пари, раждаемостта намалява от средата на 2014 г., акционерите са неспокойни, стареещото население е загрижено за здравеопазването. Това ще прилича повече не на курс към промяна, а на дайджест на президентските преки линии от последните години, които веднъж прессекретарят на президента нарече „най-добрата форма на социално допитване” – ето колко голяма е неудовлетворената потребност на политическата машина от обратна връзка!
От липсата на сили и енергия за промени в системата не следва, че промени няма да има. Като цяло ние сме склонни да преувеличаваме значението на два силно митологизирани фактора: политическата воля (подразбира се „ако началникът поиска, той ще го направи, и още как! Но нещо не иска!”) и готовността на елитите за реформи.
По силата на своето положението политическите елити заемат възможно най-добрата социална позиция и по определение не могат да искат промяна на съществуващото положение. Те могат само да чувстват реални или въображаеми заплахи за положението си и да действат като реакция на тези заплахи. Политическите действащи лица не разбират нито смисъла, нито последиците от действията си не защото са прекалено глупави, а защото са вътре в системата, кръгозорът им е ограничен от нея, а действията им винаги се определят от дневния ред на близкия хоризонт.
Нещо още по-лошо: с ресурсите и възможностите за изработването и осъществяването на глобални планове за преобразуване на реалността разполагат дори не авторитарните, а тоталитарните политически режими. Демократичните политици са загрижени предимно за това как да финтират конкурентите и да се харесат на избирателя през поредния електорален цикъл. Характерното е, че именно демокрациите водят човечеството по пътя към прогреса, а несметните тоталитарни планове неизменно се свеждат изключително да масови гробове, които после смаяните потомци разкопават.
Така че не бива да се абсолютизира дългосрочното планиране, дори и да е реформаторско. Политологът Даниел Тризман в един свой неотдавнашен труд е изучил 201 случая на демократизация на политически режими от 1800 г. до 2015 г., изследвайки исторически трудове, научни публикации, пресата, мемоари, дневници и свидетелства от мрежата, общо 1064 източника. Както става ясно, в 4% от случаите демократизацията е настъпила като следствие от съзнателното ограничаване от страна на държавата на собствените й пълномощия (което ние бихме нарекли либерални реформи), в 16 – 19% от случаите – в резултат от пакт между елитите. В 64 – 67% от случаите става дума за нещо, което ученият нарича „демократизация по погрешка”.
Какви са тия грешки? Системата предприемала стъпки, които трябвало да укрепят властта, но в действителност я отслабвали: диктаторите недооценявали силата на опозицията, не се решавали своевременно на компромиси или на репресии и в резултат изгубвали властта (13 – 17% от случаите); прекалено ентусиазирано затягали гайките и прекомерните репресии пораждали събарящи режима протести (12 – 15%); провеждали избори и референдуми, на които разчитали да победят, но после нещо се обърквало (24 – 29%); започвали военни конфликти, в които губели, и се лишавали от властта (6 – 9%). Доста разпространен сценарий е условното преустройство, когато се планира системата не да се промени, а малко да се подобри, но стъпка по стъпка промените излизат от контрол и настъпва смяна на властта и политическата формация. Интересното е, че демократизацията като съзнателен избор е по-разпространен сценарий за промените, настъпили до 1927 г. Това е разбираемо: на тогавашното равнище на социално-икономическото развитие демократичното политическо устройство все още не било до такава степен универсално изискване и реформаторите вървели пред историята. Докато днешните консерватори, реконстуктори и пазители на историята самата история ги побутва, насочвайки ги в нужната посока, независимо от техните вътрешни схващания за смисъла и целите на дейността им.
Carnegie Moscow Center, 7 декември 2017
Превод от руски Виржиния Томова


[1] Детски роман-приказка (1965) от Николай Носов. Съдържа критика на капитализма (бел. ред.)
[2] Митичен фолклорен персонаж у много народи – заек, който живее на Луната (бел. ред.).
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”