Български  |  English

Пазете се от непохватна намеса

 

При започналите наскоро демонстрации в Иран Съединените щати застанаха открито на страната на протестиращите, докато Европейският съюз запази неутрална позиция и се опита да стои настрана от случващото си. Президентът на Франция Еманюел Макрон дори разкритикува САЩ за това, че поддържат една от страните. Независимо от моралното удовлетворение, което подходът на САЩ може да носи на поддръжниците си, позицията на ЕС изглежда доста по-разумна.
Докато вълната на протестите – първо икономически, а после и против режима - се разпространяваше стремително в Иран, американската администрация бълваше: Президентът Тръмп писа в Туитър за своята безусловна подкрепа за протестиращите и обеща, че в „подходящо време” САЩ ще им помогнат – това практически е заявление за планирана намеса. Държавният департамент излезе с две заявления, в които изрази подкрепа за протестиращите в Иран и осъди действията на иранското правителство. Вицепрезидентът Майкъл Пенс публикува в Washington Post статия, в която отбеляза, че за разлика от администрацията на Обама, „този път ние няма да замълчим”. Пенс подчерта, че именно ненамесата на Обама е причината за успеха на иранския режим при потушаването на Зелената революция през 2009 г. и сравни риториката на сегашната администрация с твърдата критика на Роналд Рейгън към Съветския съюз.
Европейските дипломати поддържат връзка с иранското правителство „в дух на откровеност и уважение”, като го призовават да уважава правото на гражданите си да изразяват своята позиция. Макрон предупреди САЩ и привържениците им в Саудитска Арабия за „риторика [по адрес на Иран], която може да доведе до война” и призова за продължаване на диалога с Иран. Много лесно можем да стигнем до извода, че ЕС се грижи само за своите интереси (Франция и останалите страни отдавна потриват ръце, като оценяват икономическите възможности на Иран) или да заявим, че подобна позиция вреди на протестното движение. Подходът на Евросъюза обаче изглежда съвсем разумен.
Съобщенията и данните от разузнаванията за Иран са откъслечни. Обаче и отсега е ясно, че тези протести са разпокъсани и децентрализирани. Някои от участниците издигат само икономически искания. Те са недоволни от резултатите от работата на президента Хасан Рухани, който им беше обещал да изкорени корупцията и да постигне икономически разцвет след подписването на споразумението за ядрената програма на Иран със Запада, Русия и Китай. Други протестиращи са уморени от клерикалния режим и властването на аятолах Али Хаменей.
За никакъв единен фронт не става дума, тъй като недоволните иранци не могат да се договорят помежду си какво искат. Ако поддържаме всички протестиращи, без да изясним какво точно искат, това може да доведе до печални последици. През 2011 г. САЩ поддържаха въстанието против президента на Сирия Башар Асад, което доведе до началото на гражданска война, а едва после започнаха да си изясняват кои групировки заслужават поддръжката им и кои са тясно свързани с терористичните организации. Абсолютно същата грешка за дълго дестабилизира Либия, Ирак и Афганистан, след като режимите там бяха свалени.
В сегашния момент, една успешна революция в Иран е малко вероятна. САЩ трябва сериозно да помислят за последиците от решение да поддържат прекалено бурно въстание. Държавният секретар Хилари Клинтън поддържаше открито руските протести против фалшифицирането на изборите през 2011 г. и в отговор получи заклет враг в лицето на Владимир Путин, който сега сочи поддръжката на Клинтън като пример за намеса на САЩ във вътрешните работи на Русия. Това укрепи позициите на Путин в Русия и го подтикна да започне в САЩ пропагандна и дезинформационна кампания през 2016 г.
Разбира се, иранските лидери не са хранили никакви илюзии относно враждебността на администрацията Тръмп към тях – даже и преди САЩ открито да започнат да поддържат протестите. Но сега иранският режим има доказателства за това, което те наричат „гротескна” намеса във вътрешните работи на страната им. Намесата сега те използват, за да получат подкрепа – особено вътре в страната, където в последните дни имаше призиви за демонстрации в подкрепа на режима. Те биха обвинили при всички случаи външните врагове. И ако подобна пропаганда има фактически доказателства, това й помага още по-дълбоко да вкорени ненавистта в душите на обикновените хора и усложнява задачата по свалянето на репресивните режими както в краткосрочна, така и в дългосрочна перспектива.
Аз знам за какво говоря. Взимах участие в антисъветските протести при залеза на комунистическия режим в моята страна, а и в протестите през 2011 г., които Клинтън така непохватно поддържаше. Станах свидетел и на Революцията на Достойнството в Украйна през 2014 г.
В два от тези случа протестиращите постигнаха своето и за това не им потрябва никаква помощ отвън. Когато хората наистина са стигнали до предела, те се бунтуват яростно, сплотява ги единството на целите и те по тайнствен начин постигат своето. При залеза на съветския режим Лед Цепелин и недостигът на тоалетна хартия се оказаха по-значителни фактори, отколкото всички речи на Рейгън. Именно съблазните на Евросъюза, който се намира до границите на Украйна, а съвсем не подкрепата на САЩ, определиха историческия избор на тази страна.
В случай, когато протестите не доведоха до нищо – протестите в Москва от 2011 г. – ние се оказахме недостатъчно силни и решителни, за да свалим режима. Но при президента Медведев при натиск властите можеха да търсят компромис. Вместо това, непохватната намеса на Клинтън подтикна Путин да се обезопаси максимално откъм възможен държавен преврат. И това се изля в години реакция и изпуснати възможности за цяло поколение руснаци -  за тези, които не емигрираха.
На стадия на протестите не е нужна външна поддръжка, обаче една мощна, добре планирана помощ след успешния край на революцията е крайно необходима. В този случай западните ценности наистина ще принесат полза, а на противниците им ще им е много по-трудно с пропагандата. Освен това, за западните анализатори ще бъде много по-просто да разберат едно дееспособно постреволюционно правителство, отколкото да се ориентират в разноцветното и често нямащо силни лидери протестно движение.
Засега най-доброто, което може да направи Западът, е да предупреди Иран срещу прилагането на груба сила за потушаване на легитимните акции на протест. Не е възможно да се осигури успехът на протестното движение, когато се намираш извън границите на страната. Дори иранците да демонстрират достатъчно ярост и решимост за сваляне на режима, САЩ трябва да се запасят с търпение и да предложат своята помощ чак след като иранците самостоятелно вземат решение за бъдещите си планове. Така се разбира кои са верни приятели.
 
bloomberg.com, 5 януари 2018
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”