Български  |  English

Непреводими, случайни,
единствени

 
Ралица Игнатова „Колекция върху основа (Непълен албум), Изложбен център на СБХ, 24 ноември – 9 декември 2017 г.
 
Заглавието на изложбата е иронично и задава съвсем различна идея - както за фигурата на художника, така и за характера на изложените произведения. Художникът е превърнат в колекционер на собствените си произведения, но колекционер не във „високия“ смисъл на думата (колекционер на безценни творби на изкуството), а по-скоро в смисъла на дете, което колекционира марки или цигарени кутии, или пластмасови фигурки от стрелбищата, т.е. странни и незначителни предмети, които имат смисъл само за този, който ги събира, и подобните на него. Днешните деца все по-рядко правят подобни колекции, но техните родители, да не говорим за бабите и дядовците им, знаят за какво става дума.
Ралица Игнатова се отнася с подозрение към романтическите рецидиви в изкуството. За нея, ако съдим по заглавието на изложбата, по работите в нея, по начина на тяхното излагане и по съпътстващите текстове, изкуството е частно начинание, то е странна личностна обсесия, която трудно може да бъде защитавана с аргумента за някаква същностна необходимост. Това не означава, че то не може да се окаже важно за другите, но това е въпрос на случайност, на споделяне на непредвидими и недоказуеми сходства и различия. Точно както в любовта и приятелството, които не са подчинени на никаква необходимост.
Идеята за изкуството като частна обсесия не е принизяването му, а е опит то да бъде измъкнато от полето на политиката, религията, морала и изобщо на всяка идеологическа власт. Да се подчертае, че то е дело на, и е предназначено за непоправимо частни същества, изтъкани от случайности и пристрастия. Да се види изкуството като неотделимо от всекидневното ни съществуване, макар че е опит това всекидневие да бъде надмогнато. Колекцията от цигарени кутии или марки е такъв странен начин да се придаде не всекидневен характер на всекидневното и баналното, да се вкара то в някакъв порядък, да се превърне в знак за специфичен личностен избор. Това е шанс за всеки да се справи с хаоса на съществуването, с всепоглъщащото време.
В началото на миналия век модерностите откриха за нас значимостта на детското изкуство, на изкуството на наивистите, на психично болните. Те искаха да преоткрият в творбите си спонтанността и искреността на детската рисунка. Търсейки изход от желязната клетка на една рационално конструирана реалност, те се възхищаваха на рисунките на децата и лудите, защото в тях нямаше пропаст между реалност и въображение. Те искаха да освободят една потисната в процеса на модернизация природа. Ралица Игнатова е вярна на този модернистки мотив, който отвежда назад към Русо и неговото усъмняване в позитивния смисъл на цивилизацията.
Модернизмът, разбира се, има и други лица – революцията, политическият ангажимент, тотализирането на изкуството. Всичко това е останало чуждо на Ралица Игнатова, тя се е спряла при идеята за преоткриването на важността на детето и детското. За нея това е синоним на свят без ясни граници, без властови йерархии, без фетишизиране на произведението на изкуството и акта на създаването му, без патетизиране на фигурата на художника. Направата на нейните работи подчертава всичко това. Тя използва техниките на колажа и асамблажа. Използва материали, които доскоро са били в употреба в бита, но вече са изхабени и обикновено ги изхвърляме, освен ако не пожелаем да видим в тях възможност за игра, за изразяване. Мушами, опаковъчна хартия, фазер, дървени плоскости служат за основа на нейните картини. Върху тях тя рисува, живописва, лепи билети за концерти, списъци с покупки, рецепти за готвене...
Всекидневното и не всекидневното, утилитарното и не утилитарното непрекъснато менят местата си в нейните работи, избягвайки да застинат в „творба”. Всички показани работи настояват на своята незавършеност, на възможността играта да продължи. Това са по-скоро фрагменти, бележки, драскулки, следи от едно писмо да самата нея, което никой друг не може да прочете и разбере в цялост. Може би дори самата тя не може да разбере, но иска да запази следите от преживяването, което го е породило, като единствено достоверно свидетелство за принципната недостъпност на нашия живот за нас самите, принципната му неизразимост и случайност.
От текста, който самата тя е написала в свойствения й ироничен стил, става ясно, че зад тези фрагменти стоят преживяванията и размислите върху литературни творби и религиозни текстове: Тургенев, Кабала, Якоб Бьоме... Това остава напълно неразбираемо в работите. До такава степен идиосинкразен е прочитът на тези текстове, до такава степен те са се слели с непреводимостта на едно частно съществуване. Но не е ли така с всяко наше преживяване, дори с най-баналното на пръв поглед. Остават следите, непонятните жестове, неразбираемите силуети, които случайността е събрала заедно и всеки момент може отново да разпръсне в хаоса на съществуването.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”