Български  |  English

Субектът в социалното време

 
Кинокритиците Антония Ковачева, Божидар Манов, Геновева Димитрова и Людмила Дякова разговарят за 23. Фестивал на българското документалнои анимационно кино „Златен ритон“ преди връчването на наградите – Пловдив, 16-22 декември 2017 г.
 
Геновева Димитрова: Фестивалът се оказа извънредно изнурителен поради факта, че м. г. не се състоя и сега гледахме цялата продукция за 2016 и 2017. В конкурса бяха 36 документални и 26 анимационни филма. В началото на разговора ни бих искала да маркирам темите, с които се занимават документалните филми. На първо място е съвременността с ескалацията на национализма („Да живее България“ на Адела Пеева за различните течения и поколения в националистичните нагласи и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, който през избори и два възгледа за бежанците ни показва живота в село на границата с Турция, което в умален вид е цялото ни общество)...
Людмила Дякова: „Преселение“ на Дамян Михов показва всичките бежански потоци от Сирия през България и отношението към тях. Като става дума за миграция, би трябвало да споменем и „Нейната изповед“ на Иван Ничев, посветен на българката Костадинка Кунева, която отива в Гърция по неволя и от чистачка в атинското метро се превръща в синдикален лидер, залята е с киселина от недоволни, консолидира гражданското общество и е избрана за евродепутат от Гърция.
Геновева Димитрова: Този филм ни показва и градивна тенденция, каквато откриваме в „Миниатюра за пиано“ Елдора Трайкова, разказващ за четирима възрастни лекари, които се грижат за малкото останали пациенти в запустели села, както и в „Сантиментална история“ на Ралица Димитрова, посветен на романтик, който иска да запази жива паметта на фабрикантите Балабанови чрез музей в Бараково.
Людмила Дякова: Това е много интересен филм, тъй като, както се занимава с неотстъпчивостта на героя да постигне мечтата си, той дава да се разбере, че фабрикантите Балабанови през 30-те са построили родилен дом, жилища за работниците си, детска градина, създали са симфоничен и духов оркестър... „Признателните потомци“ на Стефан Командарев също влиза в тази градивна тенденция...
Геновева Димитрова: Друга тема е осмислянето на историята.
Антония Ковачева: Имам усещането, че на този фестивал има страшно много филми, които попълват празнини, опитват се да направят връзка между днешния ден и миналото по един по-мъдър и исторически адекватен начин. Много филми търсят връзката между това какво е било преди, обелена от политически екзалтации, при това от режисьори от различни поколения. Тук влизат тези, които споменахте досега, но аз имам особеното усещане, може би защото много силно ми въздейства филмът на Адела Пеева, че не става дума само за национализъм, а и за мислене в посока на националното в различни места, не само в България. Това са „Изкореняване“ на Костадин Бонев за арменския геноцид и днешните му проекции, в който на моменти имам чувството, че се говори за България. В същото време самите герои, без да искат, показват посоката на „там, където със се родил, е моят дом“ и „моят дом не може да бъде пипан“. Добро впечатление ми направи и „Звярът е още жив“ на Весела Казакова и Мина Милева, въпреки че имам възражения към режисурата – изключително ми хареса опитът на новото поколение да показва какво е било, влизайки в диалог със съвременните възгледи върху социалната справедливост, бежанците, изобщо върху моралните критерии на днешното общество.
Людмила Дякова: Важна е и личната история – случайно е, че дядото на Мина е горянин и те правят опит да отворят темата.
Геновева Димитрова: Друг пример е 27-минутният „Революцията продължава“ на Светослав Драганов, който през честването на 30-годишнината от първия рок концерт в летния театър на Борисовата градина всъщност изследва обществените нагласи в края на социализма и днешния поглед към тях.
Божидар Манов: Съгласен съм с това, което казахте, и приемам тази тематично-проблемна категоризация на силната програма. Аз обаче имам подреждане на филмите по друга ос – има такива, които се фокусират върху субекта и изследват неговото присъствие в социума, а на другия полюс са филмите, които подчертано се интересуват именно от социума. А между тях някъде, да не звучи това механично, има междинна категория, която бих нарекъл колективни портрети. В крайна сметка, тези три пакета филми се занимават с едно и също – статуса на субекта в социалното време. Мисля, че е въпрос на различен авторски подход, съобразен със спецификата на персонажите, но определено това преместване на вариото от субекта към социума е водещ мотив в аналитичния характер на българското документално кино. Веднага давам пример - филм като „Това име го забравете“ на Боян Папазов за театралната режисьорка Юлия Огнянова е безспорно силно психологизиран индивидуален портрет, но той е експониран върху нейната могъща житейска съдба, преплетена със социалните и политически драми на времето.
Людмила Дякова: За мен това е един от най-респектиращите филми. Макар и бегло, познавам Боян Папазов. Тук той е преодолял личното си творческо его и се е отдал изцяло на пиетета си към Юлия Огнянова.
Божидар Манов: Нормален е респектът към фигурата на Юлия Огнянова – тя не е от изчезващите, а от изчезналите видове, няма вече такива хора, уви.
Антония Ковачева: Филмът е достоен пример за аскетизъм на режисурата.
Людмила Дякова: „Балканска хармония – реалност или сън“ на Атанас Киряков е също хем портрет на Теодосий Спасов, хем колективен портрет на балканските музиканти, които чрез музиката търсят „братимене“ на полуострова, както се изразяват те.
Божидар Манов: Ето, това мен винаги ме е интересувало. Стана дума за „Нейната изповед“. Да, това е жена, която по силата на обстоятелства, житейска съдба и лични качества става фокус на мощни социални и синдикални движения до степен, че чужденка е избрана за евродепутат в съседна държава. Има много такива примери, които за мен са благодатният резултат от таланта на българските документалисти. Защото „Книжарят“ на Асен Владимиров за пребиваването като дипломат в България на френския писател Ромен Гари е формално също индивидуален портрет, но чрез него фактически се осветява много сложен социално-политически аспект от новата ни история. Има много други примери за този продуктивен подход, когато чрез убедителността на субективното представяне авторът има възможности и талант, разбира се, да отрази важни проблеми, политически и исторически анализи. Същевременно на другия полюс е Адела Пеева, когато чрез колективен портрет на социални групи, в това число и възрастови, прави дефакто филм за българския национализъм в днешно време със сериозни анализи и проблемна дискусия. Ето, в тази полярност на двете категории филми, които условно групирам, разбира се, се очертава много широкият диапазон на възможностите и положителните резултати на новото ни документално кино. Отделям и трета категория, които правят групови портрети, а чрез тях със същата сила и убедителност разгъват социологическа картина на нашето време. Такъв филм е „В огледалото“ на Юлия Кънчева, който съвсем „невинно“ през фризьорски салон прави галериен портрет на съвременници от различни кьошета на социалното битие. „Миниатюра за пиано“ през четири портрета на селски лекари очертава изключително интересен аспект – човешкият избор и формулата на щастието. В различни аспекти групови портрети прави и „Пустиняци“ на Цветан Драгнев, и „Пощальонът“, където чрез дуализма на двама персонажи осветлява много остър социален, политически и общоевропейски проблем. Тоест, понякога документалното кино през призмата на неговите дълбочинни анализи, през психологията на субекта успява да достигне до много убедителни социални и цялостни анализи на времето.
Геновева Димитрова: Когато става дума за филмите, посветени на нашата съвременност, неизменно на преден план излиза изтърбушеността – така е и в „Пощальонът“, и в „Миниатюра за пиано“, и в „Сантиментална история“, и в „От признателните потомци“, и в „Пустиняци“...
Людмила Дякова: Прави ли ви впечатление, че всичките тези филми, които показват наистина една изнурена България, носят някаква енергия на креативността?..
Божидар Манов: Според мен, най-съхраненият смисъл на креативността е „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина – героите са хора с пречупена съдба, но намират изход и то в изкуството, в лютиерската професия.
Антония Ковачева: Докато Божидар излагаше своята теза, имах усещането, че ме ограничава подходът към жанра като ключ. По-скоро в различните жанрове ме занимава желанието за осмисляне на континюитета във времето, което не е учебникарско, не е банално. Имам чувството, че има нова енергия и нов подход към минало и настояще. По тази причина „Книжарят“ не е толкова портрет на Ромен Гари, той е филм за България. И допуска външния поглед, спасен от баналността на нашите трактовки на тези времена.
Божидар Манов: Едно уточнение. Това, което казваш, е вярно, но не е жанров проблем. Тук става дума за отношенията автор-материал. Къде авторът разполага своята камера към документалния материал, за да достигне до крайния резултат? В тези много интересни отношения има за мен два полярни примера. Единият е „Симон срещу страха“ с подзаглавие „Случаят Варсано“ на Георги Тенев, в който авторът се самоекспонира толкова натрапчиво, че става „Случаят Тенев“. Филмът е претрупан от художествени инкрустации и темата се оказва потисната, похлупена и недостатъчно изведена. Другият е „Кристалът на душата“ на Малина Петрова, където тя съзнателно и декларативно се скрива зад филма си като анонимен доброволец, който работи за тези очарователни деца, в сирашкото си съзнание не знаещи топла дума, милувка и грижа.
Антония Ковачева: Донякъде поемам в посоката ти. Но в момента се сещам за един филм, който е по средата в отношението автор-материал. Ако „Симон срещу страха“ е крайността, в която от авторски инкрустации документалният материал е убит, „Пустиняци“ за мен е доказателство, че е много далече от документалността, защото това е интересна, красиво заснета визия на автора, за когото действителността е само повод. Тоест, имам дълбоко съмнение, че това на екрана е реалната действителност.
Божидар Манов: И се заиграва с персонажи чешити.
Геновева Димитрова: Каквито в изобилие има в киното на баща му Здравко Драгнев.
Антония Ковачева: Но в този филм те са представени така, че да изобразяват изтърбушената България, както казваш. Ако във филма на Елдора Трайкова виждаме тази България такава, каквато е, и опоетизирано ни се показва енергията за живеене и екзистенциалното човеколюбие, в „Пустиняци“ това е уж същият свят, но на границата на нормалното, на абсурда, любуване на автора на ефектната грозота.
Людмила Дякова: Тази година има силни филми, но малко експериментални. Бих отделила два: „Пустиняци“, който със стилистиката на Тарковски търси друг прочит на реалиите в тежката провинция, и много силният „Offline?“ на Станислава Калчева, намерила интересна форма да разкаже адекватно за обсебващото значение на мрежата. Божидаре, ти ли го каза „Мрежата, която ни хваща в мрежите си“.
Божидар Манов: Да. Изпревари ме. Следващата ми тема беше „Offline?“, защото при него имаме случай, когато субектът е формално забравен, изследва се социумът в изключително актуален, важен и проблемен аспект – ние сме в мрежата. Мрежата, която ни помага в комуникации и медийно общуване, но и мрежата, която ни улавя. И, бидейки в мрежата, по всякакъв начин индивидът рискува своята съдба. Ето, това е филмът „Offline?“. Къде е алтернативата – да си потопен в мрежата, което значи да губиш от своята самоличност, ставайки виртуален анонимен юзър, или да бъдеш offline като великолепния персонаж баба Малинка, която е извън времето, обречена е, но е красив и поетичен символ, че може и така. Филмът „Offline?“ не е просто за мрежата и за модерната технологична ситуация, с която всички сме обвързани, а и филм за съдбата на индивида, видян през най-обобщаващия символ на времето ни – тоталната комуникация.
Антония Ковачева: Може да ви се стори много изчанчено, но намирам някаква връзка между проблематиката на „Offline?“ и „Да живее България“. В смисъл – става дума за проблем, който набъбва пред очите ни. Единият е за информационния поток и за начина, по който се превръщаме във виртуални хора, а другият е за това, какво ще излезе от надигащото се в социален план – фашизъм ли, национализъм ли... „Offline?“ като че ли се опитва по-бързо и по-категорично да даде определение на нещата – това е опасност, това е вредно, това поглъща хората, което е дискусионно. Затова приемам въпроса към заглавието. Много е важно от социална гледна точка - когато един процес е забелязан в своето формиране, има шанс евентуално да реагираме по някакъв начин. И това за мен е връзката между двата филма. Другото, което подхвърлям като възможен ключ към селекцията, са филмите за киното в политически, биографичен план: „Киното срещу властта“ на Олег Ковачев, „Поне веднъж да полетя“ на Галина Кралева за Иван Андонов, „Кирето – момчето, което си отиде“ на Стойчо Шишков за Людмил Кирков, „Призвание актриса“ на Валентина Фиданова за Гинка Станчева...
Людмила Дякова: „Следваща спирка – кино „Одеон“ на Екатерина Минкова.
Божидар Манов: Това е обяснимо, защото доскоро киното беше най-масовата медия заедно с телевизията. Интернет сега ги измести.
Антония Ковачева: Има някаква носталгия.
Божидар Манов: Но не е странно това завръщане – през примери от киното, от неговата драматична биография се отразяват социалните движения на цяла една общност, която преминава през различни перипетии.
Антония Ковачева: На мен ми се струва, че тези филми по-скоро ги интересува киното като такова, носталгията...
Геновева Димитрова: В почти всички от тази група филми са важни стратегиите на репресивния апарат, взаимоотношенията кинематографист-власт.
Божидар Манов: По-скоро е интересно второто – как човек реагира на репресиите.
Людмила Дякова: В тази група бихме могли да сложим и „Дъга“ – разкази в картинки“ на Мария Николова, въпреки че се занимава с комикси. През 80-те самата власт е инициатор на списание за комикси, смятани за буржоазно изкуство. То е като някакъв буфер.
Антония Ковачева: Мисля си, че тези филми са създадени от носталгия по времето, когато кинообществото има чуваем глас.
Геновева Димитрова: Вече няма общност, защото и физически няма много важни хора.
Антония Ковачева: Така е, но и поради факта, че киното умира в стария си вид и се появява нова дигитална медиа.
Геновева Димитрова: Не съм съгласна, че киното умира.
Божидар Манов: Киното не умира, а преживява медийни трансформации. Като самостойно седмо изкуство, то продължава да съществува.
Геновева Димитрова: Някои от филмите, обърнати към миналото, са доста образователни.
Божидар Манов: Това не трябва да се подценява. Не е обидно. Важно е да се запълват дупки в националното самосъзнание. Такива филми са „Вярвам в гения на българския народ – проф. Иван Шишманов“ на Бисерка Колевска, „Студената война“ на Радослав Илиев и Ивайло Пенчев, „К 22“ на Александър Крумов и Антон Богорисов за специална рота от студенти от вузовете по изкуства през 1957, „Строителите на българското книжовно дружество“ на Илия Костов и Татяна Пандурска, „Весел е циганският живот“ на Людмила Живкова за недепортирането на българските цигани през Втората световна война и аспектите на днешното им живеене...
Антония Ковачева: Държа да подчертая, че в „Студената война“ видях, според мен, неволно замръчкване на акцентите в най-близката ни история. Бях потресена от изреченото от проф. Искра Баева, чиито убеждения уважавам, че по време на Студената война светът е бил подреден, всеки е знаел своето място и всичко било наред, а пък сега бил хаос. Все пак, ние бяхме подредени от едната страна и никак не искахме да бъдем там. Аз ли съм се политизирала, но във всяко нещо виждам вътрешно желание да се говори за тези неща, което отговаря на растящото напрежение в света. Ето, страхотно се радвам на Костадинка Кунева и на социалната енергия, която филмът на Ничев излъчва.
Людмила Дякова: Малко подминаваме „Изкореняване“. Този филм е не толкова за бежанците, колкото за преселението на народите и за репресията на политическите системи от началото на ХХ век в Турция до ден-днешен – имам предвид героя арменец, избягал от Ирак в Армения, но така и не получил документи за самоличност. И всъщност, тези хора са никои и никъде, дори да са се върнали в изконно родните си места. Да не си мислим, че ние сме застраховани...
Антония Ковачева: Всеки е част от процес. Това се налага като общо усещане от доста филми. Никой не може да избяга и да се скрие.
Божидар Манов: Не е странно, че този Енвер паша, който е арменският сатрап, след това служи в Червената армия. Историята, уви, е изключително цинична и претъпкана с примери за политическа „целесъобразност“. Но когато нашите документални филми успяват да открият такъв проблем и да осветлят добросъвестно, с авторска всеотдайност фактология и аргументи, резултатът е наистина впечатляващ. И това с пълна сила важи за „Изкореняване“. И преди са правени филми за арменците-изгнаници, но този е много убедителен, защото не взема удобни парчета от пъзела, а осветлява изцяло съдбата на един народ, чиято голяма част е била в Източен Анадол, а същевременно осветлява безскрупулните интересчийски пресмятания на великите сили, когато милионите, дали под ножа или в изгнание, не струват нищо.
Геновева Димитрова: Благодарение на „Изкореняване“ научих за вероломството, че дори по времето на Ататюрк виновниците за арменския геноцид са със статут на национални герои.
Антония Ковачева: А смятаме Ататюрк за модерен, светски, добър политик. Това отново ни показва зрелостта на документалното ни кино, умението му да внушава без патетика, а чрез диалектиката на събитията.
Божидар Манов: Ататюрк, като авторитарен лидер на огромна, затънала до шия болна империя, е трябвало да бъде брутален, за да я вдигне на крака. Той не е продавач на захарен памук. Служил си е с всички лостове на държавното управление.
Геновева Димитрова: Любопитна е конструкцията на „Изкореняване“. Костадин Бонев започва да ни разказва историята на геноцида, след това отива в съвременността, среща ни с много интересни млади фотографи и страхотни музиканти, отново се връща в историческия пласт и така – до края. Като своеобразно болеро.
Божидар Манов: Много сложна и целенасочено преследвана авторска структура, защото, ако се подведеш по тази първоначална „разконцентрираност“, може да си помислиш, че режисьорът е изтървал филма. Не е! Това е спираловиден подход, а не случайно решение. Костадин Бонев не експонира себе си като някои автори, обратното – работи за зрителя.
Антония Ковачева: Говорейки за филмите на историческа тема, не може да не направи впечатление работата с архив в различните му форми: киноматериал, фотоси, документи. В „Изкореняване“, например, когато е ясно, че нямаш достатъчно исторически материал, се опираш и на фотографии, които могат да бъдат много по-въздействащи, и на литографии.
Божидар Манов: В дългите филми авторите търсят игралното сюжетиране, за да държат зрителя. В кратките са по-обрани или есеистични. Например, много ми хареса 27-минутният „Завръщане“ на Николай Василев за изложба на Станислав Памукчиев – великолепен художник, сценограф и пластик. И филмът е ненатрапчиво есе за субекта и неговия възглед за света.
Геновева Димитрова: И визуално е като концентрат от Памукчиев. Но като говорим за историческите филми, не бих искала да пропуснем елегантните възстановки.
Антония Ковачева: Най-накрая!
Людмила Дякова: Веднага бих откроила „Иван Шишманов“...
Божидар Манов: Където е Иван Юруков – великолепен актьор, който с цялата си сдържаност успява да персонифицира този субект.
Антония Ковачева: Възстановки с максимален аскетизъм.
Людмила Дякова: И в автентични интериори. И в „Книжарят“ възстановките са чудесни. Там е невероятна елегантността във връзката между обстановката и архивните кадри.
Божидар Манов: Още преди 15 години Асен Владимиров направи красивия филм „Възстановка“ за кафенето на „Цар Освободител“. Сега е обогатил опита си. И в крайна сметка, тази възстановка на 40-те години в България с един французин е изключително убедителна.
Антония Ковачева: Дори камерата е ръчна и антикварна, купена от битак в Париж. Това е уважение към материала, към времето, което възкресяваш.
Божидар Манов: Възстановката не е единствен подход. В „Това име го забравете“ Боян Папазов има жива героиня и не се нуждае от възстановки – просто двама млади актьори четат документални текстове.
Геновева Димитрова: За пореден път много силно е визуалното решение на филмите, за което безспорна заслуга имат операторите.
Людмила Дякова: Някои от тях са с три филма, както е Иван Тонев с „Това име го забравете“, „Балканска хармония...“ и „Offline?“. И навсякъде е различен.
Геновева Димитрова: Емил Христов каза, че за черно-бялото изображение на „Миниатюра за пиано“ изборът е на Елдора Трайкова. Но пък какво съвършенство на операторската работа виждаме в този филм!
Антония Ковачева: Няма никакво осветление, нищо изкуствено – всичко е едно към едно.
Людмила Дякова: В каквото и посока да хванеш Емил Христов, ще заснеме хубаво филм – и постановъчен, с епоха и абсурд, както е игралният „Чудо“, и аскетичен и вълнуващ, както е „Миниатюра за пиано“.
Божидар Манов: Документалното кино обича черно-бялото.
Людмила Дякова: Предлагам ви да минем към анимацията, защото времето напредва, а на този фестивал тя бе изключително силна. Имаше много добри филми. Пълнометражният „MadeinBrachycera“ на Николай Тодоров разказва за мухи, които започват да правят мед, но това е само нишка от сюжета. Филмът по сценарий на Виктор Самуилов се занимава с репресивен режим, с всички крайности на обществата и краха, до който това води. Замислен е още през 80-те години, когато е било невъзможно да се реализира. Сега е глобализиран и много важен. Актуален е фокусът върху наркотиците, милитаризма, шпионажа... Според мен, Николай Тодоров е направил нещо невъзможно в анимационното кино – всичко е изработил сам за една година! Свикнали сме, че Анри Кулев прави талантлива анимация и затова възприемаме съвсем естествено „Вятър работа“, но той е страшно силен мозаечен филм. Има война, насилие, достойнство, но и виртуозна еротична сцена, която, според мен, е най-хубавата в киното ни. Филмът е част от трилогия по сценарии на Христо Ганев – след „Веселякът“ и „Парцалът“. Разбира се, „Вятър работа“ би трябвало да е първият. Също много силен е „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов. Интересно е, че тези филми имат внушение като игрално кино, т.е. далече са от елементарния гег, от карикатурната история – напротив, много са сериозни и многопластови.
Божидар Манов:MadeinBrachycera“ е безспорният фаворит в тазгодишната анимационна селекция – той е пълнометражна басня с алегорична структура за държавата на мухите, които искат да са пчели и правят мед, но редом с този могъщ филм на Николай Тодоров цялата подборка тази година е впечатляваща. Забележете, има процес в анимационното ни кино. Докато други години се появяват две-три филмчета, сега има филми, които респектират с авторски послания, визия, анимационни техники. И още нещо, което не е за подценяване – 10 дебюта! Това означава, че има процес в образованието по анимация, в професионалната реализация на новите млади автори. В същото време зрели аниматори ни предлагат интересни филми. Освен споменатите, бих прибавил „Райска ябълка“ на Владо Шомов – много добър хибрид между актьор и анимация, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева, „Жар птица“ на Велислава Господинова... Това са все заглавия, които говорят за приемственост между поколенията. Никъде не видях претупана анимация.
Геновева Димитрова: Анимацията и на предишния „Златен ритон“ ни даде упование за добри очаквания.
Божидар Манов: Да, подсказа, а сега ги потвърди. Има добро развитие на анимацията ни – след 20-25 години можем да го кажем с чисто сърце.
Людмила Дякова: Ще ми се да поговорим за изразните средства. Няма някакви нечувани експерименти. Най-радикалният експеримент са всичките масовки на „MadeinBrachycera“.
Геновева Димитрова: Има масовки и в „Пътуваща страна“. Той е първият съвместен филм на Весела и Иван, първият им цветен и без задкадров глас. И много важна е музиката на Петър Дундаков.
Людмила Дякова: Да, той е силен концептуален филм. И „Грозна приказка“ е интересен с бродерията, която Радостина Нейкова разработва. Тя е избрала да разкаже историята на вечните скандали между мъж и жена през естетиката на ковьорчето. И „Жар птица“ е изключително импресивен филм. Не става дума само за танца, да, снимани са балетисти, които танцуват – мъж и жена, но след това всичко е направено чрез рисунка. Слава Богу, нашите аниматори търсят технологиите само като улесняване на процеса, а иначе правят авторска анимация с много сериозна рисунка. Друг радостен факт от този фестивал е завръщането на детската анимация: „Драконщини“ на Калина Вутова, „Аз, един от вас“ на Ева Георгиева, „Банго Васил“ на Милен Витанов и Вера Траянова, „Баба“ на Роза Колчагова.... Направи ми впечатление, че в тези филми персонажите са много адекватни на съвременните деца – няма я едновремешната приповдигнатост.
Божидар Манов: Преди бяха разпокъсани индивидуални усилия, които не се сглобяваха в обща картина.
Людмила Дякова: Прави впечатление, че продуценти на игрално и документално кино се насочват към анимацията, както Иван Павлов с „Райска ябълка“ или Мариана Павлова с „Бариерата“ на Фико Фиков. Освен това, искам да обърна внимание на Димитър Димитров-Анимитър, който тук е с два филма: „20 ритника“ и „Малоумното дете“ – графични, рисувани на компютър. Визуалната страна на филмите е в унисон със задкадровия текст. И с това са интересни, направо са явление. Разбира се, той вече може да мине към друга техника, защото с тази направи три филма.
Геновева Димитрова: Абсурдът, който е неотменим елемент от анимацията, на тази фестивал присъства отчетливо в „MadeinBrachycera“, „Вятър работа“, „Пътуваща страна“, интересния, но малко енигматичен „Restart“ на Господин Неделчев.
Божидар Манов: Абсурдът винаги се е нравил на аниматорите, защото в притчови структури, неприкрити алегории, в басни абсурдният финал е благодат за автора, а много често се харесва и на зрителя. Най-малкото чрез метаморфозите на анимационната образност много лесно може да се изопачи линейният разказ в друго, абсурдно решение. Но еднакво продуктивна е и другата, чистата разказвателна структура. И двете работят еднакво добре, ако са защитени. Тоест, всичко е възможно, ако го направиш.
Антония Ковачева: Имам усещане за отваряне на анимацията към епичните форми, към масови сцени, към обилно движение: „MadeinBrachycera“, „Пътуваща страна“, „Вятър работа“, дори в „Райска ябълка“ има елементи от това. Това е усложнена анимация, която предлага, от една страна, известна механизация, но от друга – по-богата визия.
Людмила Дякова: Дано никога повече не се случи да се пропуска „Златен ритон“ – непосилно е, защото и документалното, и анимационното кино показват силен разцвет.
Антония Ковачева: Начинът, по който са направени добрите филми, им предрича повече шанс пред публиката. Не са интровертни, а са актуални и интересни. И се надявам да стигнат до зрителите.
Божидар Манов: Фестивалът свършва. А после? Тези прекрасни документални и анимационни филми са обсъдени в нашия разговор. В Lucky Дом на киното ги видяха не повече от 250 души. Крещяща е необходимостта да имат телевизионно разпространение с постоянна рубрика. Иначе остава лабораторно упражнение на талантливи автори с бутикова публика.
Пловдив, 22 декември 2017 г.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”