Български  |  English

Книга от ненаписани книги

 
Андрей Райчев, Александър Андреев, „Време и всичко”, издателство „Жанет 45”, 2017
Книгата „Време и всичко” има за цел (впрочем, дали е цел или ефект, ми е трудно да преценя) да конструира и предложи на четящата аудитория публично „алтер его” на Андрей Райчев. Да го отдалечи от образа му на дежурен анализатор в медиите по злободневни проблеми с неизбежните за тях политически и корпоративни обвързаности, както и от емпиричната легитимация на позициите му с числа, добити в социологически сондажи. И съответно, да го представи като освободен мислител, който следва собствен интелектуален дневен ред и разчита на дедуктивни основания, постигнати с философски спекулации. В резултат се е получила книга, която изцяло материализира метафората за текста като градина с разклонени пътеки. И то много пътеки. Заглавието й не е пресилено – тя наистина иска да се е занимава с всичко. При това, несистематично и еуфорично, като прескача от тема в тема в скороговорка, която напомня маниера на познатото ни от екрана говорене на Андрей Райчев, подсилен (в жанра на интервюто) от усещането за „свалена на хартия” устна реч. Така че говоренето и за самата книга е принудено да следва същия, персонално произволен подход – не да я рецензира в цялостта й (това едва ли е постижимо), а да си избере една или няколко пътеки и да пренебрегне останалите. В този смисъл, ще поставя във фокуса на интереса си разказа – разказването на истории и ролята им за индивидуалните и груповите идентичности. Едно, защото това е част от съдържателния репертоар на книгата, и второ, защото и без да е, тя сама по себе си е (стреми се да бъде) такъв разказ.
Първият въпрос, който си зададох, след като я прочетох, беше: за кого е предназначен нейният разказ, кой е читателят на тази книга? Не беше трудно да стигна до извода, вероятно и заради моята собствена идентичност, че това е човекът от Прехода; че тя е написана за хора в преход. Те повече от всеки друг имат нужда да им се разкаже какво им се случва, защото Преходът е „сенчесто място”, в някаква степен смислово и ценностно непрогледно и трудно можеш да видиш с очите си какво става. И поради това, че не знаеш какво става, мислиш, че става нещо лошо. Според Райчев, съвсем не е задължително да е така. Той настоява, че хората на Прехода просто са заблудени, защото им е била разказана сбъркана история. Насадено им е убеждението, че „вече дойде хубавото” и затова по неизбежност на всеки ще се случи нещо хубаво. И когато това не става, те губят не само личната си перспектива, но и колективната си история. Обществото се атомизира в разочарованието си, защото на българите им се разказа красива история на прехода. Това е първата причина за фалита на прехода…
Книгата се е заела със свои думи (и сили) да поправя разказа с увереността, че когато по друг начин се разкаже историята на нашия живот, със самото това и животът ни ще стане друг, ще се отключи, така да се рече, една друга съдба на общността. За Райчев – в осезаем отклик на идеите на Мишел Фуко, социалните проблеми са дискурсивни: животът ни в историята зависи от това как е разказана историята. И той пише: Човечеството има изключителен, нов и оригинален проблем по време на модерността: да напише своята собствена история и да я разбере. Книгата в широката си съдържателна рамка се занимава именно с това – по какъв начин пишем историята си, доколко я разбираме и доколко чрез нея разбираме собствения си живот.
И тук следва едно съществено, бих казал, продуктивно противоречие, с каквито, впрочем, книгата изобилства (имаш чувството даже, че фрагментите й са продукт на съвсем различни ментални настроения, които няма как да принадлежат на една книга; че тя е израз на многото ненаписани книги на Андрей Райчев). Въпреки потребността животът ти да стане друг, като по друг начин се разкаже историята му, не си в състояние да чуеш тази история, да търсиш отговор на въпросите й. Няма въпроси, защото консуматорът иска не нещо друго, а иска само повече. Когато искаш повече от същото, а не нещо друго, на теб всичко ти е ясно: интересни са ти само обстоятелствата, които трябва да бъдат натъкмени, за да получиш повече. В резултат – консуматорът няма особен интерес към каквато и да било теория и всичките тези размишления му се виждат пилеене на време, излишни усилия…
Консуматорът и човекът от Прехода се явяват един и същ човек, защото и Преходът се е оказал не от тоталитарно към демократично, а от тоталитарно към консумативно общество. И затова този човек хем фатално се нуждае от нов разказ, хем е напълно незаинтересован от него; завладян е от радостите на консумацията и е глух за работата на дискурсите. Такъв, вреден за себе си, е имплицитният читател на тази книга. И Райчев е изправен пред задачата не само да му разкаже своята версия на неговата история, която си представя, че ще го направи по-щастлив, но и да го накара да не бяга от собственото си щастие, да се заслуша.
За тази цел книгата си служи с нещо като атракциони, така, както са въведени в теорията на филмовия монтаж от Сергей Айзенщайн и са разбрани широко – като тактика на наратива, от Жил Дельоз. Те са относително автономни зрелищни моменти без пряка връзка със съдържанието, които обаче насочват вниманието към него. Тук за атракцион, който да държи интереса към разказването, е използвано самото разказване. От скучно „пилеене на време” то е превърнато в обект на любопитство – с парадоксите си, с обратите си, с подзаглавията си, изведени в афористичните проблясъци. Книгата е своеобразна реклама на удоволствието да мислиш: каквото и да мислиш и както и да го мислиш. Тя иска да привлече читателя-консуматор не заради важността на разказа, а заради интелектуалното удоволствие от създаването му, подобно, дори по-голямо, от консумацията на всичко останало. То тръгва от двамата, чиито имена са изписани върху корицата – водещо за тях е собственото им удоволствие да си говорят. И тъкмо поради това, то има способността да заразява и другите. Така че те, както и да приемат или въобще да не приемат Райчев извън книгата, са готови да го следват по разклонените пътеки на текста й. Предварителните оценки отстъпват пред непредвидимостта на крайния резултат.
Тази книга се занимава със и сама е израз на героиката на говоренето. Не с героиката на ставащото, на събитийността, на участието, а с говоренето за тях. Андрей Райчев е сред ветераните на този героичен епос на нашето общество в преход. Той е един от най-много говорилите публично хора и по най-широк кръг от въпроси. И докато го е правил през годините, неизбежно се е трупала, да кажа така, ревнива неяснота – кой точно е този, който говори, защо толкова много говори и защо толкова много го търсят да говори. Книгата дава свои – индиректни, естествено - отговори на такива въпроси, може да се подозира, че в известен смисъл и затова е написана. За мен като човек, който се занимава експертно с медии, тя е особено интересна като дериват, като обратна страна на медийния конструкт „Андрей Райчев”, като възможност бродерията на тиражираната му реч да се обърне и да се види доколко е теоретично изпипана отдолу, дали няма възли и не висят конци. Медийното говорене е бързо и конкретно, то няма време да излага принципните си основания и Райчев ни ги предлага тук. Книгата се появява в зоните на медийното му мълчание, като това няма как да не е така дори буквално – трябвало е, вместо да отиде в поредния сутрешен блок, да седне да разговаря с приятеля си Александър Андреев.
„Време и всичко” се носи по вълните на „интерпретация без граници”, занимава се, ако мога така да се изразя, с „неистова интерпретация”. На Андрей Райчев и пръст да му покажеш, веднага ще го подложи на интерпретация. Разбира се, после ще се окаже, че това въобще не е пръст. Защото такъв е смисълът на интерпретацията – да разкрие, че това, което ти се струва, че е така, не е така. Но без да настоява за развръзка, а само че, в безграничността си, рано или късно ще поправи всяко криворазбиране със следващото…
Тази книга, както настоява още от заглавието си, се ангажира с интерпретация на всичко, като това значи и на всичкото – т.е. битието в неговата цялост, и на което и да е от проявленията му. Така погледната, тя е структурирана като фрагментарно разпаднат „голям разказ”, по нещо прилича и на Библия, и на енциклопедия (разликите и сходствата им, впрочем, е тема на самата книга).
Тук специална роля играе несистемността на говоренето, може да се предполага дори, че тя нарочно е търсена, защото един от ефектите й е внушението за обем на интерпретацията, за неизброимост на обектите й. Интерпретацията тук е важна именно в собствения си необхватен обем. В това да не спираш да интерпретираш, за да систематизираш, а да продължаваш да го правиш непрекъснато, на един дъх, скачайки от едно към друго, забравяйки предишното, после неочаквано връщайки се към него, и т.н. Това е една интерпретация на големи интерпретативни подскоци. Двамата събеседници са шампиони в скок на дължина и с лекота се прехвърлят между пределно отдалечени теми. При това, често посоката на скока се определя не от Райчев, а от Александър Андреев; и се напрягаш да разбереш по какъв план води разговора, докато накрая се успокояваш, че няма такъв. И тъкмо това е планът – книгата демонстрира интерпретация, която не се нуждае от нищо друго, освен от себе си, оставя собствените си обекти да й „дишат прахта”.
Тематичната безпорядъчност върши и друга работа – помага на Андреев да вкарва на моменти философския дискурс на Райчев в журналистическа норма с характерния за нея „просветен лаизъм”. Именно от журналиста се очаква да се справи с всяка тема, без да е специално и предварително подготвен за нея. Така че книгата може да бъде четене като дълъг „философски репортаж” от мястото на събитието – там, където интерпретацията се ражда.
Основна стратегия на интерпретация, възприета от Райчев, е – ако мога така да се изразя, „разширяване на хоризонта“. Дотолкова, че това, за което говориш, да загуби фатализма си и всичко да може да бъде оправдано, разбрано, освободено чрез интерпретация от драматизъм и така в последна сметка да престане да носи травма и безпокойство за читателя. Интерпретацията се използва като групова терапия. Ще дам един пример. Корупционно ли е, пита се Райчев, проектирането на родната икономика? И продължава: Ако го приемеш така, целият свят е прогизнал от корупция. Всички атомни и водородни бомби в САЩ са произведени по държавна поръчка от частни компании; и т.н. Проблемът за корупцията, поставен в достатъчно широк хоризонт, изведнъж губи специфика и острота, оказва се толкова общ и толкова голям, че вече няма как да бъде стоварен точно върху твоите плещи. И това, разбира се, не е отношение само към корупцията, а цялостна стратегия, за която несъмнено се иска интерпретативна мощ и услужлива памет, способност „да вадиш вода от девет кладенеца”.
Стратегията на Райчев се оказва приложима и към проблеми – дори може би най-много към тях, на които той самият преди това е придавал драматизъм. Като да кажем споменатото вече превръщане на човека в глобален консуматор, което разпада индивидуалната му идентичност, „опразва” я и така той „по условие” се озовава в подчинена позиция, покорен материал в ръцете на властта. Което не пречи на Райчев да твърди, че В центъра на днешния свят е консуматорът, а властта обикаля около него и го забавлява, за да се удържи като власт. Тоест, интерпретацията в хода си е преобърнала оста и вече властта ни се е явила в подчинена позиция спрямо консуматора. С разширяване на хоризонта, Райчев е успял да отмени дори противоречието между властта и тези, върху които тя властва.
Разбира се, той далеч по-сложно и интерпретативно напрегнато обяснява изчезването на това противоречие, но в случая е важно как става, а и как му минава номерът. Става чрез отдалечаване на погледа (като ефект от разширяването на хоризонта) – погледнати отдалеч, чудовищата приличат на мухи. Това е поглед, който трябва да донесе мир – мир на Райчев със света и със самия себе си. В този интерпретативно умиротворен свят пистолетът не престава да бъде насочен към челото ти, но се оказва воден. Райчев в диалог с Андреев ти го доказва с два-три красиви мисловни подскока.
Такива подскоци, естествено, са възможни единствено на територията на философията и именно нейната реабилитация е една от целите на „Време и всичко”. Защото на Андрей Райчев му се струва – и аз мисля, че има основания, че философията е заплашена, че е на изчезване. Частните науки, които той й противопоставя, са успели да я обявят за ненаучна и по този начин да я бламират, да я избутат извън полето на научното производство на смисъл. Направили са го от нишите на днешната все по-висока специализираност, като са я ударили в най-свидното й – в правото в съвременната наука да се говори за всичкото едновременно. А философията фактически съществува благодарение на това право, започва, както Райчев с респект към Талес отбелязва, от най-сакралното изречение в историята на човечеството „Всичко е вода“, от думата „Всичко“. Именно тази пределно широка интерпретация е в отстъпление. Даже на едно място Райчев казва, че „да философстваш днес е срамно“, че дотам сме го докарали да трябва, ако решиш да говориш за всичкото, някак си риторически да се извиняваш и да го прикриваш. Райчев категорично отказва да го прави и демонстративно поставя „всичко” в заглавието на книгата си и така реабилитирането на философстването върви от първата до последната й страница. И то обаче, както поначало при Райчев (в памет и на любимия му Хегел), е диалектически противоречиво, съдържа в себе си собственото си отрицание. Защото той фактически приема отхвърлянето на философията като наука, подобна на всички останали. Тя е тяхна майка, но е нещо различно от тях. Философстването - така, както ми се струва, че Райчев го определя, а и както го практикува, е зона на ненаучна рационалност. То създава рационални връзки, но в дълбочината си, ако се позовем на Витгенщайн, си остава „грешна употреба на езика”. И именно в това е неговата ценност, защото ти помага да се измъкнеш от необратимите логики на битието, да понесеш бремето му, да имаш достатъчно широк интерпретативен хоризонт, за да не приемаш нищо за фатално. Като мисловна стилистика, за Райчев философията е по-близка до религията, отколкото до науката.
Райчев така, Райчев инак… но всички, които сме се занимавали с интелектуална собственост в журналистиката, знаем, че авторът на тази книга е журналистът Александър Андреев. Тя по жанр е интервю, а автор на интервюто, както показват нормативните документи, е интервюиращият. И това не е само формален факт, защото той е автор и в един по-общ смисъл: режисира текстуален спектакъл, в който Райчев е само актьор – играе себе си, какъвто иска да влезе в съзнанието на другия, да бъде запомнен. И благодарение на умелата режисура постига майсторство в самопредставянето, така че се появява пред аудиторията по начин, по който тя досега не го е виждала.
В какво е промяната? Андрей Райчев през годините на Прехода е позициониран като бенефициент на близкото минало. С тази книга, с възгледите, които излага в нея, той се премества по оста на времето – влиза в капитализма или по-точно, оказва се комфортно интегриран в него и то не само като социално поведение, а и като мисловен стил. Признава му историческата роля на поредния победил икономически строй, след който обаче не идва друг… Това, разбира се, „чисто диалектически” въобще не му пречи да тъгува по Маркс и да изпитва носталгия по нереализирания комунистически идеал. Защото за него – така сякаш излиза от тази книга, най-хубавото на падането на комунизма е, че можеш да продължиш да си бъдеш комунист, но вече доброволно.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”