Крешендо/декрешендо (музика), брой 2 (2926), 19 януари 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Музиката на Европа
Български  |  English

Музиката на Европа

 

Проектът е роден по случай българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Идеята на Софийската филхармония и Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” е да се организират и изнесат 28 концерта, всеки един посветен на музиката на една от страните, които членуват в съюза.
Този своеобразен концертен маратон ще продължи до юни (всеки понеделник в Камерната зала „България”) и бе открит с музика на Естония, по-точно с авторски концерт на най-изпълнявания в света естонски композитор Арво Пярт. А програмата, в която участваха пианистките Борислава Танева и Маргарита Илиева, цигуларят Павел Златаров и виолончелистът Иво Александров, съчетаваше неизвестното с често изпълняваното - съвсем ранни, студентски негови пиеси, като Партита и Две сонатини за соло пиано, с творби като „На Алина” за соло пиано, фиксирала появата преди повече от 40 години на специфичния негов стил „тинтинабули”, създаден от композитора след четиригодишна творческа пауза, която той си налага, за да преосмисли своята композиторска техника, Spiegel in Spiegel (Огледало в огледалото), Fratres (Братя) и Пасакалия за цигулка и пиано, Моцарт-Адажио за клавирно трио, както и Химн на един велик град за две пиана. Поредицата произведения очерта пътя на камерния композитор Пярт от самото му начало. Ранният етап бе представен от Маргарита Илиева – в колебанията на почерка между класическия звук на най-високите образци Прокофиев и Шостакович, излят в сонатините, или контрапунктичната игра от Партитата, тя „извади” цялата виталност на една младежка чувствителност, подчерта специфичната клавирна фантазия на съвсем младия композитор, както и енергията на фразата, която в по-късния Пярт трансцендира в изначалния заряд на тризвучието.
Самият Пярт често говори за тишината, за тайнството в прозвучаването на два тона, за мистичната сила на всеки един звук, отекнал в тишината, сътворена от Бога. В неговия тинтинабулен порядък начинът, по който един тон ще се разположи в тишината и спряно останалите, е изключителен важен. Т.е., говорим за характера и разпределението на музикалното време – тъкмо в тази толкова съществена черта на стила Пярт са моите възражения към чутото на част от програмата. Коварна е подвеждащата простота на тоновите последования в пиесите на композитора. Например, във Вариации за изцелението на Аринушка от 1977 в изпълнението на Борислава Танева нетърпението на фразата някак заличи обертоновата дълбочина на чистия, „единствен” звук, за който толкова ратува композиторът. Звук-икона – това е религията на музиканта Пярт. И затова въпросът за своеобразния тип „свещенодействие”, за специфичното взаимоотношение между акустично отзвучаване и дъх в излагането на музикалното слово е проблематичен дори и за изпълнители, които Пярт счита за свои. Не случайно той ревностно присъства на репетициите за по-важни изпълнения на музиката му. В този смисъл, много по-удържано бе Моцарт-Адажиото (Танева, Златаров, Александров), което Пярт е написал в памет на цигуларя Олег Каган – в него бе постигнато неусетното силно емоционално нагнетяване под покрова на Моцартовата музика. Впрочем, тази творба от 1992 година не може да не ни напомни един от избраните подходи на Пярт – още в 1968 година своето Credo той използва до мажорния прелюд на Бах като „опаковка” в алеаторната игра.
Чухме и едни от най-популярните камерни пиеси на Пярт – „Огледало в огледалото” и „Братя” (Златаров, Танева). Поради своята популярност сред изпълнителите, те са претърпели много преработки за най-различни инструменти. Тук прозвуча първата, оригинална версия на „Огледало...” – за цигулка и пиано, в която тинтинабули философията едва проблесна в лековатата устременост на прочита. Първо трите тона от акорда в пианото се излагат по съвсем различен начин, а мелодията върху тях поставя сериозен знак. „Бих могъл да кажа, че мелодичният глас представя моите грехове и моето непълноценно съществуване, докато вторият глас е прошката, която ми се отрежда”, ни казва Пярт и именно във философския поглед върху простотата на неговото писмо се откроява интересният прочит. „Fratres” поначало не е написана за определени инструменти – и може би заради това има най-много инструментални версии. Все пак, първата е за цигулка и пиано (1980), посветена на Гидон Кремер и тогавашната му съпруга, пианистката Елена Башкирова. За музиката на Пярт Гидон, който малко по-рано е първият изпълнител на Tabula Rasa, пише: „Всички ние сме леко изненадани от празния нотен лист, всичко е тонално и така прозрачно. Само няколко ноти... Действа пречистващо от целия този шум, който ни заобикаля...” Но интензивността, с която се „изнасят” тишините и простите мелодии, зависят вече от гъстотата, от плътността на прочита, така че музиката, вместо да се приема като лека детска песничка, придобива обем и съвсем различно звучене. Което не можа да бъде издържано в прочита на Златаров и Танева... У нас музиката на Пярт не се изпълнява много, може би именно поради мощната латентност, която носи, поради интровертното нагнетяване, което изисква, поради особения времеви код, който крие... този особен вид търпение, който не е много характерен тук.
Проектът Музиката на Европа дава възможност на българския слушател да погледне към непознати музикални територии, макар и неравностойни в представянето си – и по отношение на композиторите, и по отношение на изпълнителите. Не разбирам защо входът трябва да е свободен – така в залата попадат хора, които не знаят къде са и какво ще слушат. И това се видя и чу още на първия, Пяртовия концерт, когато тихата камерност на музиката създаде недоразумения, които попречиха и на изпълнители, и на слушатели.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”