Български  |  English

Интелектуалните разломи
във френската социология

 

В последния брой на сп. Льо Деба[1] мнозина социолози пламенно атакуваха твърде активисткия подход на някои от своите колеги и поставиха под въпрос научното наследство на Пиер Бурдийо. Така атаката срещу „критическата социология“ навлиза в дълбочина. Тази полемика понякога стига до крайности и е симптом за идентичностната криза на социологията като научна дисциплина. Вестник Льо Монд публикува откъси от въпросните статии и отговорa на обвиняемите.
 
Социологията няма добър публичен имидж. Тя е обвинявана, че оправдава неприличното поведение, неуспеха в училище или ислямизирането на градските квартали, като се съсредоточава прекалено върху тяхната социална определеност, а особено след атентатите от 2015 г. все по-често е поставяна на подсъдимата скамейка. Две седмици след убийствата през ноември 2015 г. тогавашният министър-председател Мануел Валс обяви, че му е „писнало“ от „хора, които само търсят културни и социологически оправдания на това, което се случи“. Това обвинение бе отправяно и от някои коментатори, а днес можем да открием същата критика в самото сърце на социологията.
В своята книга Социологическата опасност професорът в Париж-VII Жералд Бронер и бившият член на редколегията на Френското списание по социология Етиен Геен се изправят срещу „интелектуалните изкривявания“ в тази дисциплина. Накратко, според тях, социологията е в опасност, понеже нейната научност като цяло е дискредитирана, но и самата социология може да представлява опасност, понеже се е превърнала в идеология, която снема всякаква отговорност от обществото.
На „критическата“ социология, която разбулва скрити детерминизми, тези автори противопоставят една „аналитична“ социология, която стъпва върху логиката на индивидите. Епистемологичният залог за Бронер и Геен е ясен: социологическата парадигма да бъде обвързана с парадигмата на природните и когнитивните науки. Този залог придобива дълбочина и легитимност с последния брой на сп. Деба от ноември-декември 2017 г., в който се включват много изтъкнати представители на науката.
Доминик Шнапер от Висшето училище за социални науки предупреждава, че подходът на Бронер и Геен може да доведе до „сциентизъм“, но вижда по-голяма опасност в „политизирането“ на изследването, което е „голямо изкушение за всеки френски социолог“, най-вече когато става дума за ислям или имиграция. От своя страна, Пиер-Мишел Менгер, професор в Колеж дьо Франс, смята, че в случая с критическата социология „разобличаването е изместило анализа и емпиричното доказателство“. Социоложката от Националния център за научни изследвания Натали Ениш осмива „тривиалностите на критическата мисъл“ като втренчването й върху социалните неравенства и разбулването на скритите детерминизми.
В своя текст Оливие Галан стъпва на резултатите от едно проучване, проведено сред седем хиляди ученици в гимназии от крайните квартали, и бичува т. нар. „социология на отрицанието“ с нейното изследване върху интеграцията на населенията от чуждестранен произход, което омаловажава ролята на религията. Това омаловажаване е продукт на „схващането, че индивидите са жертви на социални сили“, разпространявано от една прекалено пристрастна и политически ангажирана социология. Тези нападки са тежки и понякога прекрачват и най-общите „етически правила за дискусия“, както смятат социолозите Люк Болтански и Арно Ескер, които осъждат всички „инсинуации, неистини и анатеми“ на Натали Ениш, чиято статия ги визира, без да ги цитира поименно.
От едната страна са „критическите“, от друга - „аналитичните“ социолози. Активистката субективност срещу научната обективност, социологизмът срещу неврокогнитивното обяснение, Бурдийовата социология на господството срещу методологическия индивидуализъм на Реймон Будон, Емил Дюркейм срещу Макс Вебер, политическата ангажираност на първия срещу (ценностната) неутралност на втория: изразено по този начин, противопоставянето напомня повече на дуел от детска приказка. Преди всичко, защото всяка страна може да бъде обвинена в политизиране на науката.
Както отбелязва социологът Арно Ескер, „изследователите, които днес преминават в настъпление, най-често са неокласици в икономически план и консерватори по политически въпроси като сексуалността и морала“. Бернар Лаир от Висшето нормално училище в Лион пък вижда в същите нападки пореден симптом за „одесняването“ на политическото поле. Така например, Натали Ениш, авторка на изследвания върху съвременното изкуство, публично беше изразила своите резерви по отношение на узаконяването на еднополовите бракове и отрицателното си отношение към „сурогатното майчинство“ и новите форми на асистирана репродукция.
От своя страна, Жералд Бронер и Етиен Геен са писали за принципа на превенция срещу екологичните промени (Тревожният принцип за превенция, PUF, 2010), като се обявяват срещу него. Подобно на много други интелектуалци, и те са заели позиция. По думите им, в това няма нищо необичайно, щом науката не се смесва с политиката и изследването не е ориентирано от идеологически предпоставки. Но когато поучаваш другите, се предполага, че твоето поведение служи за пример и не реализираш в практиката онова, което осъждаш на теория.
Само че в своята книга Планетата на човеците. Повторното омагьосване на риска (PUF, 2010) самият Бронер обяви, противно на всяко научно доказателство, че през 2010 г. в Хаити употребата на белина за пречистване на водата и за защита от холерната епидемия целенасочено е било забавено заради „тутканията от предпазливост“ на еколозите.
По-късно той призна грешката си, след като тя беше разкрита от нашия колега Стефан Фукар (в броя на Монд от 13 октомври 2014 г.). Този епизод обаче показва, че склонността да подчиниш реалността на логиката на една идея – според дефиницията на Хана Аренд за идеология – съвсем не е неприсъща и за т. нар. „аналитични“ социолози. Вярно е обаче, че „постбурдийовисткото направление в социологията произведе една политизирана социална наука“, обяснява Бруно Карсенти, съавтор със Сирил Льомийо на сборника Социология и социализъм (EHESS, 2017). Това течение наследява Бурдийо, „но не му остава вярно“ и понякога се стреми да открие потвърждение на това, което мисли, вместо да мисли над това, което открива. Да не говорим за „активистката социология“, която „съсипва научната работа“ и „дава храна на карикатурни памфлетисти като Бронер и Геен“, продължава Карсенти.
Заедно с това, в този спор не трябва да пренебрегваме интелектуалното и академично съперничество, за което свидетелства фактът, че той е насочен към личността и творчеството на Пиер Бурдийо, чийто статут на „класик“ го е превърнал в един от най-четените френски социолози отвъд Атлантика, но подхранва у някои от неговите бивши ученици основателни упреци и критики.
Разбира се, не трябва да забравяме, че зад този спор се разиграва война за позиции. Само че, както обяснява Арно Ескер, „атаката тук не се провежда от млади социолози, които искат да обновят социологията срещу убежденията на своите по-стари колеги, какъвто е случаят на Бурдийо срещу Реймон Арон след 1968 г., а от социолози, които имат дълга кариера зад гърба си“.
В тази история става дума за епистемологично разминаване, политизиране, съперничество, постоянни атаки срещу „мисълта 68-ма“, които се сипят безспир от 1980-те години насам. Но и за криза на идентичността. Понеже за Бруно Карсенти социалните науки като цяло и социологията в частност са засегнати от една „липса на ориентация“, загуба на почва и на перспектива. Колкото и зле проведен да е този спор и въпреки че се фиксира само върху върха на айсберга, без да показва множество новаторски социологически изследвания, той все пак поне ни позволява да посочим проблема. Може би социологията не е боен спорт, но си остава бойно поле.
 
Текстовете преведе от френски Момчил Христов


[1] Le Débat, 2017/5 (№197), ноември-декември 2017
още от автора
Никола Трюон е журналист в Le Monde, завежда отдела за мнения и дебати.


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”