Български  |  English

Натали Ениш: В тази социология
има нещо от креационистката идея

 
Друг трик на критическата социология, който съвсем не е за пренебрегване, тъй като е бил използван до дупка от Бурдийо, е изразът „всичко се случва така, сякаш“. Този израз предполага наличието на зла умисъл или на някакви тайнствени връзки, без при това въпросната социология да поема риска и експлицитно да постулира съществуването на промислено и координирано действие, насочено към определена цел. Един представител на постбурдийоовисткото течение, който се прослави с критиката си на капитализма, пише: „Всичко се случва така, сякаш след идването на социалистите на власт през 1981 г. обратът към икономиката на забогатяването е бил, поне до известна степен, промислен и предусещан като един от инструментите за компенсиране на възможния упадък на индустриализма“. Заедно с това той изтъква „стратегиите, които западният капитализъм прилага, за да запази своята водеща позиция“ – твърдение, което биха могли да подпишат и съвременни постмарксистки философи, като Жак Рансиер или Ален Бадиу.
Тъкмо това самият Бурдийо (винаги верен на своя девиз „Правете, каквото ви казвам, а не каквото аз правя“) щеше да определи като „функционализъм на най-лошото“, който се състои в това, от една страна, последиците да се разглеждат като причини и като „функции“, които предхождат изследвания феномен (в това се състои „функционализмът“); а от друга, тези предполагаеми функции да бъдат вменени на злата умисъл (т.е. „най-лошото“) на някаква инстанция (в случая, „западният капитализъм“), която налага своите принципи на целия свят (в случая, стремежа към господство). По този начин, едно понятие като капитализъм или в по-съвременния му вид – „неолиберализъм“, се оказва натоварено със свойствата и намеренията на някаква личност. Тук имаме типичен случай на „понятиен антропоморфизъм“ – погрешно размишление, което вижда зад конкретното действие някакъв абстрактен субект.
Ето ги двата типични представителя на метафизиката в социологията: от една страна, функционализмът (който постулира априорното съществуване на някаква абстрактна същност, независимо дали тя е „обществото“ или „капитализмът“), а от друга, понятийният антропоморфизъм (който вменява на тази същност определени намерения и способност за действие така, сякаш тя е отделна личност). Проблемът с подобни предпоставки е, че те мимоходом смачкват всичко, което произтича от социалните актьори: а промяната на една икономическа система не трябва ли да дойде по-скоро от техните взаимосвързани действия, насочени от собствените им мотивации, представи и желания?
Тази хипотеза обаче никога не се споменава: така се озоваваме в свят без актьори или поне без актьори, различни от пределно общи същности като „капитализмът“ или „държавата“ (а в някоя по-наивна версия това може да бъде и „обществото“). По този начин претенцията е, че се описва „шествието на капитализма към нови области на активност“, като в същото време от пейзажа са пропъдени шествията на актьорите към нови ценности или обекти на желание. Това е, mutatismutandis, вариант на идеята за сътворението (една надчовешка същност, надарена с разум, е причина за всичко), преди да се наложи еволюционната теория (нещо се радва на трайно съществуване, защото благоприятства развитието на вида, т.е. съответства на нуждите на актьорите).
Но за да извървим пътя от теологичния/метафизичния стадий (предпоставката за абстрактна каузалност) до научния стадий (наблюдението на конкретни поведения), трябва да минем през звеното, което липсва на антропоморфния функционализъм, а именно емпирично проведеният анализ на мотивациите и ресурсите на актьорите. Спокойно можем да кажем, че преходът към „позитивния“ стадий на социологията, за който призоваваше Огюст Конт, сериозно е спъван от критическата поза, замъглявана от търсенето на доброволно скривани причини и коварни замисли на всесилни същества, които са толкова по-лесни за разобличаване, колкото са по-абстрактни.
Ако обаче се освободим от функционалистката парадигма, в която се сплитат метафизика и критическа поза, то проблемът е, че заедно с това ще се лишим и от психическата полза, която до голяма степен стои в основата й: а именно, параноичната почва, върху която разцъфтяват тези търсения на коварни замисли. Ето един пример: „Значимостта, която има обменът на неща, се дължи на известната стабилност, която той въвежда в света, оставяйки у мнозинството впечатлението, че собствеността върху малък брой материални неща може да остави смътното усещане за равенство или поне за смекчено неравенство. Но тук става дума илюзия“. С изрази като „оставя у мнозинството впечатлението“, „смътно усещане“, „илюзия“ отново се оказваме в добре познатия поток на критическата социология, която разобличава, разбива илюзии и по необходимост обвинява.
Големият, лош властелин ни заплашва – внимавайте! Дори по-зле: това всъщност са много на брой лоши властелини, които се събират тайно, за да заговорничат срещу горкия свят, както обичат да мислят теориите на конспирацията, откриващи в интернет своята естествена среда, а в критическата или посткритическата социология – академична легитимност. Така „връзките между туризма, културата и лукса трябва да останат скрити, за да може всеки от тези сектори да запази собствената си динамика. (...) Следователно, неразпознаването на икономиката на забогатяването носи печалба на капиталистическите форми, които действат в нея“. Ето как се очертава Голямата тайна в служба на някакви Тайнствени сили! Ами ако свободното време, изкуството и показното потребление са за актьорите просто взаимосвързани дейности и общото помежду им се дължи на зависимостта им от по-големите финансови ресурси? В такъв случай, тези ресурси ще бъдат единствената (и съвсем не „скрита“) „връзка“ между всички тези неща, а имплицитният конспиративен анализ ще се превърне в едно тривиално наблюдение.
Натали Ениш е изследователка по социология в Националния център за научни изследвания (CNRS)


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”