Български  |  English

Антония Ковачева:

 

1. С какво ще запомните 2017?
Със силните национални фестивали на игралното („Златна роза”) и документалното и анимационно кино („Златен ритон”). Имам предвид съчетанието на художествени качества, съдържателен обхват и последователно търсене на контакт с по-широка аудитория.
2. Българският пълнометражен игрален филм (до 3 заглавия)?
„Възвишение”, „3/4” на Илиян Метев, „Посоки”.
3. Българският късометражен игрален филм (до 3 заглавия)?
„Моята истина” на Стефани Райчева, „Кораба Слънчоглед 1”.
4. Българският документален филм? (до 3 заглавия)
„Книжарят” на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „Пощальонът” на Тонислав Христов, „Да живее България” на Адела Пеева.
5. Българският анимационен филм? (до 3 заглавия)
„Вятър работа” на Анри Кулев, „Жар птица” на Велислава Господинова, „MadeinBrachycera” на Николай Тодоров.
6. Чуждестранният филм (до 3 заглавия)?
Гледах малко чужди филми и тази година ще се въздържа от отговор на този въпрос.
7. Очертава ли се нова тенденция?
Все по-интересни за анализ са филмите на български млади (и не само) режисьори, завършили образованието си извън България, които често живеят постоянно в чужбина, понякога от ранна детска възраст, но избират тематика, свързана с родината, или направо снимат тук. Нямам предвид неизбежното влияние, което оказва финансирането на проекти на копродукционен принцип. Интересна ми е авторската гледна точка в тези филми, която хем е българска, хем блендата е отворена с културни влияния от най-различни краища на света. Имам предвид Илиян Метев, Константин Божанов, Теодор Ушев, Рузие Хасанова, Елица Петкова, Ралица Петрова, Мина Милева, Тонислав Христов, Цветан Драгнев… Ще стават все повече. И най-интригуващото е не толкова и не само кинематографичният им език на изразяване, а животът и проблемите на България, видени през техните очи. Какво им е важното от страната-майка, какво ги потиска и отблъсква и какво ги привлича? Как ще влияят на българското кино и накъде ще го променят?
8. Скандалът?
Ловът на вещици под надслов „сексуален тормоз”, който тръгна от Холивуд и се разпростря нашироко извън него. За хора като нас, живели в тоталитарни системи, този лов звучи зловещо и до болка познато. Премахването на Кевин Спейси от „Всички пари на света” и преснимането на неговите епизоди от режисьора Ридли Скот е чист сталинизъм, да не напомняме Оруел: „Който контролира миналото – гласеше лозунгът на Партията, – контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото…”.
Показателно е, че тази истерия никак не намери почва в страни от бившия комунистически лагер. Още по-тревожен обаче е страхът от противопоставяне на развихрилия се публичен линч. Откъслечните трезви гласове потъват в овчедушното мълчание и често привличат огъня върху личностите, осмелили се да призоват към здравомислие и справедливост. Не съм оптимист.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”