Български  |  English

Моята вечер с Двайсети век
и други дребни прозрения

Нобелова лекция

 
Ако ме бяхте срещнали случайно през есента на 1979 година, навярно щяхте да изпитате известни трудности да ме причислите към определена социална, а даже и расова категория. Тогава бях на двайсет и четири. Чертите ми щяха да ви се сторят японски, но за разлика от повечето японци във Великобритания по онова време, аз си бях пуснал увиснали бандитски мустаци и косата ми стигаше до раменете. В речта ми се долавяше единствено акцентът на човек, израснал в южните английски графства, на моменти модулиран от провлачения, вече отживял говор на хипитата. Седнехме ли да поприказваме, сигурно щяхме да обсъждаме холандския „тотален” футбол, новия албум на Боб Дилън или работата ми с бездомници в Лондон през изминалата година. Ако споменехте Япония - попитате ме нещо за нейната култура, да речем - можеше да доловите лекото раздразнение, с което обявявам пълното си невежество по този въпрос, резултат от факта, че не съм стъпвал там – даже и на почивка не бях ходил – от заминаването ми, когато бях на пет.
Натоварен с раница, китара и преносима пишеща машина, онази есен пристигнах в Бъкстън, Норфък, малко английско селце със стара воденица, разположено насред равни поля. Бях отишъл там, тъй като бях приет в едногодишна магистърска програма по творческо писане в Университета на Източна Англия. Университетът се намираше на десетина мили от селото, в катедралния град Норуич, само че аз нямах кола и единственият начин да стигна до там беше с автобус, който минаваше по веднъж сутрин, обед и вечер. Както бързо установих, това не представляваше кой знае какво затруднение, понеже рядко се налагаше да се появявам в университета повече от два пъти в седмицата. Бях наел стая в малка къща, собственост на трийсетинагодишен мъж, току-що напуснат от съпругата си. Несъмнено за него къщата беше пълна с духовете на разбитите му мечти или пък той просто се стремеше да ме избягва, но така или иначе, понякога минаваха дни, без да го видя. С други думи, след врящия и кипящ живот в Лондон, се бях озовал сред необичайно спокойствие и самота, в които да се превърна в писател.
В интерес на истината, малката ми стая не се различаваше особено от класическата писателска мансарда. Таванът се спускаше клаустрофобично, но пък ако се надигнех на пръсти, можех да видя през единствения прозорец ширналите се чак до хоризонта изорани поля. Разполагах с малка маса, заета почти изцяло от пишещата машина и настолната лампа. Вместо легло, на пода беше хвърлено голямо правоъгълно парче дунапрен, от който в съня си се потях дори и в ледените норфъкски нощи.
Ето в тази стая си наложих да седна и внимателно да огледам двата разказа, които бях написал през лятото, чудейки се дали са достатъчно добри да ги покажа на новите си колеги. (Знаех, че групата ни е от шестима души, срещахме се веднъж на две седмици.) Към този момент не бях написал почти нищо друго, заслужаващо си да бъде споменато, а мястото си в магистърската програма бях спечелил с една радио пиеса, отхвърлена от Би Би Си. Всъщност се бях зарекъл да стана рок звезда, преди да навърша двайсет, и съвсем наскоро си бях дал сметка за литературните си амбиции. Двата разказа, с които сега се занимавах, бяха написани в пристъп на паника, породена от новината, че съм приет в магистърската програма. В първия се разказваше за зловещ обет на двама души да се самоубият заедно, а в другия - за сбиванията по улиците в Шотландия, където бях прекарал известно време като социален работник. Не ги биваше особено. Подхванах нов разказ за юноша, който отравя котарака си; действието, както и в останалите, се развиваше в съвременна Великобритания. И тогава, една вечер през третата или четвъртата седмица след нанасянето ми в малката таванска стаичка, някак си неусетно и с непозната до този момент, напираща отвътре настойчивост, започнах да пиша за Япония, за Нагасаки, моя роден град, в последните дни от Втората световна война.
Това, би следвало да подчертая, ме изненада. Благодарение на господстващия днес дух, един начинаещ млад писател със смесено културно наследство инстинктивно се хвърля да изследва „корените” си в своите творби. Но тогава не беше така. Все още ни деляха години от бума на „мултикултурната” литература във Великобритания. Салман Рушди беше неизвестен, единственият му издаден роман беше с изчерпан тираж. На въпроса кой е водещият млад английски писател, хората щяха да отговорят Маргарет Драбъл, а от по-възрастните щяха да споменат Айрис Мърдок, Кингсли Еймис, Уилям Голдинг, Антъни Бърджес, Джон Фаулз. Чужденци като Габриел Гарсия Маркес, Милан Кундера и Борхес се четяха от малцина и имената им не говореха нищо дори и на посветените читатели.
Такава беше литературната атмосфера тогава, че щом завърших първия си японски разказ, макар да имах усещането, че съм открил важна нова насока на литературните си търсения, веднага започнах да се питам дали това отклонение не е някакво самоугаждане, дали не трябва да се завърна към „по-нормални” теми. Дълго се колебах, преди да покажа творението си на някого, и до ден днешен съм дълбоко благодарен на колегите си, на моите преподаватели Малкълм Бредбъри и Анджела Картър, както и на писателя Пол Бейли, който тогава беше гост за една година в университета, за техния категорично окуражителен отговор. Ако те не бяха откликнали толкова радушно, навярно никога повече нямаше да посегна към темата Япония. Но стана така, че тогава се върнах в стаята си и седнах да пиша. През зимата на 1979-1980 година и през по-голямата част от пролетта не разговарях с никой друг, освен с петимата си колеги в групата, продавача в селската бакалия, от която купувах зърнени храни за закуска и агнешки бъбреци, на които като цяло преживявах, и приятелката ми Лорна (днес моя съпруга), която идваше да ме види през почивните дни всяка втора седмица. Не беше уравновесен живот, но за тези четири-пет месеца успях да довърша половината от първия си роман A Pale View of Hills, в който действието също се развива в Нагасаки в годините на възстановяване след атомната бомба. Спомням си, че от време на време се заигравах с някоя идея за разказ, в който не става дума за Япония, ала неизменно установявах, че интересът ми бързо угасва.
Тези месеци бяха съдбоносни за мен и без тях навярно нямаше да стана писател. Впоследствие често съм поглеждал назад и съм се питал какво ме беше обзело тогава. Каква беше тази особена енергия? И заключението ми е, че в онзи момент от живота си се бях посветил на нетърпящи отлагане мерки за опазване и съхранение. За да го обясня, трябва да се върна малко назад.
---
Бях пристигнал в Англия петгодишен през април 1960-та, когато с родителите и сестра ми се преместихме да живеем в Гилдфорд, Съри, в богатия „брокерски пояс” на трийсет мили южно от Лондон. Баща ми беше учен, океанограф, назначен на работа по правителствен проект. Между другото, създаденият от него апарат днес е част от постоянната колекция на Научния музей в Лондон.
На снимките, направени скоро след пристигането ни, се вижда една вече изчезнала Англия. Мъже с вълнени пуловери с остро деколте и с вратовръзки, коли със степенки и с резервна гума на багажника. „Бийтълс”, сексуалната революция, студентските протести, „мултикултурализмът” бяха зад ъгъла, но като че ли онази Англия, с която се сблъска семейството ми в началото, изобщо не подозираше за тях. Срещата с чужденец от Франция или Италия беше нещо забележително, какво остава за някой от Япония.
Семейството ми живееше на една сляпа уличка с дванайсет къщи точно където свършваше паважът и започваха полята. За по-малко от пет минути спокоен ход се стигаше до местната ферма и до коларския път, по който между нивите се разхождаха крави. Млякото се караше с конска каруца. Беше пълно с таралежи и един от най-ясните ми спомени от първите дни в Англия е колко често виждах тези сладки, бодливи нощни животинки премазани от автомобили и грижливо придърпани настрани, мокри от сутрешната роса, чакащи да бъдат прибрани от боклукчиите.
Всичките ни съседи ходеха на църква и когато започнах да си играя с техните деца, забелязах, че преди хранене казват молитва.
Записаха ме на неделно училище, не след дълго ме включиха в църковния хор и на десет години станах първия японец начело на хора в Гилдфорд. Ходех в местното начално училище – където бях единственото дете не от Англия навярно в цялата му история, - а когато навърших единайсет, започнах да пътувам с влака до основното училище в съседния град и всяка сутрин делях купето с мъже в раирани костюми и бомбета на път за работа в Лондон.
На този етап вече бях напълно подкован как подобава да се държи едно английско момче от средната класа. Знаех, че когато отида на гости на някой приятел, трябва да скоча на крака веднага, щом в стаята влезе възрастен; разбрах, че трябва да искам разрешение, преди да стана от масата по време на хранене. Като единствено чужденче в квартала, славата ми ме следваше навсякъде. Без да сме се виждали, другите деца знаеха за мен. Понякога напълно непознати възрастни ме викаха по име на улицата или в магазина.
Когато обърна поглед назад към онзи период и си дам сметка, че бяха минали по-малко от двайсет години от края на световна война, в която японците се възприемаха като смъртни врагове, откритостта и вродената щедрост, с които нашето семейство беше прието от тези най-обикновени англичани, ми се виждат смайващи. И до ден днешен - до голяма степен това се дължи на личния ми опит от онези години, - в мен са съхранени привързаността, уважението и любопитството към поколението британци, изнесли на гърба си Втората световна война и след това изградили забележителна държава на благоденствието.
Но през цялото това време аз живеех съвсем различен живот у дома с моите японски родители. Вкъщи имаше други правила, други очаквания, друг език. Първоначалното намерение на родителите ми беше да се завърнем в Япония след година, най-много две. През първите единайсет години в Англия бяхме в постоянна подготовка за заминаване „догодина”. В резултат на това гледната точка на родителите ми си оставаше на посетители, не на имигранти. Те често споделяха наблюдения за странните обичаи на местните, без да се чувстват длъжни да ги приемат. Дълго се предполагаше, че като порасна, ще се върна да живея в Япония и се правеха усилия да се поддържа японското ми образование. Всеки месец от Япония пристигаше колет с последните излезли комикси, списания и образователни издания, които аз поглъщах ненаситно. Вече бях юноша, когато тези колети престанаха да идват – може би след смъртта на дядо ми, – но разговорите на родителите ми за стари приятели, близки, случки от живота им в Япония продължаваха да подхранват несекващ поток от образи и впечатления. А и аз разполагах със собствени запаси от изненадващо ясни и всеобхватни спомени – за бабите и дядовците, любимите играчки, които бяха останали там, традиционната японска къща, в която живеехме (и която даже и днес мога да пресъздам в ума си стая по стая), детската градина, трамвайната спирка, злобното куче, което живееше до моста, стола в бръснарницата, специално пригоден за малчугани с поставен пред голямото огледало волан на кола.
Всичко това означава, че още като малък, много преди изобщо да ми мине мисълта да създавам измислени светове на белия лист, аз усърдно изграждах във въображението си до най-дребните подробности едно място, наречено „Япония” – място, към което в известен смисъл принадлежах и от което извличах някакво усещане за идентичност и увереност. Фактът, че нито веднъж не се завърнах телом в Япония през онези години, правеше моята представа за страната още по-живописна и по-лична.
Оттук и необходимостта за опазване и съхраняване. Тъй като когато превалих средата на двайсетте – макар че по онова време не го изричах гласно, – вече бях започнал да си давам сметка за няколко важни неща. Бях започнал да приемам, че навярно „моята” Япония не съответства много-много на никое място, до което мога да стигна със самолет; че начинът на живот, за който говореха родителите ми и който аз помнех от ранното си детство, като цяло е изчезнал през шейсетте и седемдесетте; че и без друго онази Япония, която съществува в главата ми, може винаги да е била емоционално построение, създадено от едно дете въз основа на спомени, измислици и догадки. И може би най-важното - бях стигнал до осъзнаването, че с всяка изминала година тази моя Япония, това безценно място, с което бях израснал, избледнява все повече и повече.
Днес съм сигурен, че ето това чувство - че като „моята” Япония няма друга и едновременно с това тя е ужасяващо нетрайна, неподлежаща на изследване от външен наблюдател – ме пришпори да се заловя за работа в малката таванска стаичка в Норфък. Всъщност, аз увековечавах на белия лист особените краски, нрави и порядки на онзи свят, неговото достойнство и неговите недостатъци, всичко, което си бях мислил за него, преди той да избледнее завинаги в паметта ми. Исках да пресъздам моята Япония с думи, да я скътам на сигурно място, така че след това да мога да посоча към книгата и да кажа: „Да, ето я моята Япония, тук вътре е.”
---
Пролетта на 1983-та, три години и половина по-късно. С Лорна вече живеехме в Лондон в две стаи под наем на последния етаж на висока тясна къща, която пък се намираше на върха на хълм в една от най-високите точки на града. Наблизо имаше телевизионна кула и когато си пуснехме някоя плоча, от високоговорителите се обаждаха призрачни гласове. Във всекидневната нямаше диван, нито фотьойли, а два сложени направо на пода матрака с разхвърляни по тях възглавници. Имаше и голяма маса, на която пишех денем, а вечер се хранехме на нея. Не тънехме в лукс, но на нас ни харесваше. Предишната година бях публикувал първия си роман и бях написал сценарий за кратък филм, който скоро щеше да бъде излъчен по телевизията.
Първоначално бях сравнително горд с първия си роман, но през онази пролет беше започнало да ме човърка някакво недоволство. Ето какъв беше проблемът. Първият ми роман и първият ми телевизионен сценарий прекалено си приличаха. Не по отношение на темата, а в стила и метода. Колкото повече се вглеждах, толкова повече романът ми напомняше на сценарий – диалог плюс ремарки. До някакъв момент това минаваше, само че сега исках да творя литература, която може да „работи” единствено върху листа. Защо да пиша книга, ако тя предлага същото изживяване, което човек може да получи, като включи телевизора? Как писаното слово може да се надява да оцелее в противоборство със силата на киното и телевизията, ако не предлага нещо уникално, нещо, което другите не могат да постигнат?
Някъде по това време се разболях и прекарах няколко дни в леглото. След като най-тежкото отмина и престанах постоянно да се унасям, установих, че тухлата, чието присъствие под завивките ме дразнеше, е първият том на „По следите на изгубеното време” на Марсел Пруст. Разтворих го и се зачетох. Навярно това, че все още имах треска, изигра някаква роля, но така или иначе, бях напълно прикован от въведението и „Комбре”. Прочетох ги няколко пъти. Красотата на тези пасажи е едно на ръка, това, което ме заплени, беше как Пруст навързваше епизодите. Редът на събитията и мястото на действие не следваха обичайните изисквания на хронологията, нито на постъпателно развиващия се сюжет. Вместо това, като че ли писането се движеше от един епизод към друг благодарение на странични асоциации и игрите на паметта. На моменти се питах защо тези две на пръв поглед несвързани събития са поставени едно до друго в съзнанието на разказвача. Така изведнъж съзрях един по-свободен и интригуващ начин да изградя втория си роман, начин, който можеше да уплътни страниците и да предаде вътрешните пориви, които няма как да бъдат уловени на екрана. Ако съумеех да минавам от един пасаж към друг съобразно асоциациите и потока от спомени на разказвача, щях да мога да пиша така, както абстрактният художник избира къде да разположи дадена форма или цвят на платното. Можех да сложа сцена отпреди два дни непосредствено след сцена отпреди двайсет години и да накарам читателя да потърси връзката между двете. По този начин, мислех си, може би щях да успея да подскажа множеството слоеве на самозаблуди и отричане, които забулват представите на всеки за собствената му същност и за миналото.
---
Март 1988-ма. Бях на трийсет и три години. Вече имахме диван и аз се бях изтегнал на него и слушах албум на Том Уейтс. Предишната година с Лорна си бяхме купили къща в не най-модерната, но все пак приятна част на Южен Лондон и в нея, за първи път, разполагах със свой кабинет. Той беше малък и нямаше врата, ала въпреки това се радвах, че мога да разпръсна бумагите си навсякъде, без да се налага да ги прибирам всяка вечер. И в този кабинет – поне така смятах – току-що бях приключил третия си роман. Той беше първият, в който действието не се развива в Япония; написването на предишните два беше позакрепило моята лична Япония. Всъщност, новата ми книга, която излезе под заглавието „Остатъкът от деня”, изглеждаше изключително английска, макар и, надявах се, не в стила на повечето английски писатели от предишното поколение. Щеше ми се да вярвам, че за разлика от мнозинството от тях, аз бях подходил внимателно и без предубеждението, че всичките ми читатели ще са англичани, запознати от раждането си с английските нюанси и тревоги. Към този момент писатели като Салман Рушди и В. С. Найпол вече бяха отъпкали пътечка към една по-интернационална, обърната навън английска литература, която не приписва централно място на Великобритания и не й придава автоматично първостепенна важност. Тяхното писане беше постколониално в най-широкия смисъл на думата. Аз исках също като тях да пиша „интернационална” литература, която с лекота прекосява културните и езикови граници дори и когато действието се развива в един специфичен английски свят. Моята версия на Англия беше в плана на митичното и смятах, че нейните очертания вече съществуват във въображението на много хора по света, включително и такива, които никога не са стъпвали в страната.
Историята, която току-що бях довършил, разказваше за английски иконом, който твърде късно осъзнава, че е изживял живота си съобразно погрешни ценности и е отдал най-хубавите си години в служба на привърженик на нацизма; че като не е поел морална и политическа отговорност за живота си, в някакъв дълбок смисъл е живял напразно. И също така, че в стремежа си да бъде идеалният служител, той си е забранил да обича и да бъде обичан от жената, която му е на сърцето.
Няколко пъти бях прегледал ръкописа и бях сравнително доволен. И все пак ме човъркаше усещането, че нещо не е както трябва.
Тогава, както казах, една вечер си лежах на дивана у дома и слушах Том Уейтс. И Том Уейтс запя песента „Прегръдката на Руби”. Навярно някои от вас я знаят. (Мислех даже да я запея в този момент, но се отказах.) Балада за мъж, навярно войник, който оставя любимата си заспала в леглото. Рано сутрин е, той върви по улицата, качва се на влака. Нищо необичайно. Но песента се изпълнява с гласа на обръгнал американски скитник, който изобщо не е свикнал да разкрива дълбоките си чувства. И идва един момент, някъде по средата на песента, когато певецът заявява, че сърцето му е разбито. Този миг е почти непоносимо трогателен заради напрежението между чувството и огромната съпротива, която очевидно е била преодоляна, за да бъде изречено то. Том Уейтс изпява думите с пречистващо величие, усещате как каляваният цял живот стоицизъм на един закоравял тип се разпада на парчета пред лицето на смазваща тъга.
Така, слушайки Том Уейтс, си дадох сметка какво съм пропуснал. По някое време несъзнателно бях решил, че моят английски иконом ще поддържа емоционалната си защита, ще успее да се скрие зад нея – от себе си и от читателя – до самия край. Сега обаче осъзнах, че трябва да преразгледам това решение. Само за миг към края на историята, миг, който щях да избера внимателно, трябваше да направя така, че бронята му да се пропука. Да позволя на читателя да зърне огромния трагичен копнеж под нея.
Тук му е мястото да добавя, че и в много други случаи съм получавал важни уроци от гласовете на певците. Говоря не за текста на песента, а за самото пеене. Както знаем, човешкият глас е способен да изрази безкрайно сложна смесица от чувства. През годините определени аспекти на писането ми са били повлияни от Боб Дилън, Нина Симон, Емилу Харис, Рей Чарлз, Брус Спрингстийн, Гилиан Уелч и много други, както и от моята приятелка, с която често работим заедно, Стейси Кент. Улавял съм нещо в техните гласове и съм си казвал: „А, да, ето това е. Ето това трябва да предам в тази сцена. Нещо, напомнящо на това.” Най-често става дума за чувство, което не мога да изразя съвсем точно с думи, но го чувам в гласа на певеца и това ми дава представа към какво следва да се стремя.
---
През октомври 1999 година немският поет Кристоф Хойбнер ме покани от името на Международния комитет „Аушвиц” да посетя за няколко дни бившия концентрационен лагер. Бях настанен в младежкия център на пътя между първия лагер в Аушвиц и смъртоносния лагер Биркенау на две мили оттам. Разведоха ме из двете места и разговарях с трима оцелели в неформална обстановка. Усещах, че съм се приближил – поне географски – до сърцевината на тъмната сила, под чиято сянка беше израснало моето поколение. В един влажен следобед в Биркенау стоях пред развалините на газовите камери, необяснимо занемарени и неподдържани, оставени така, както са били взривени от отстъпващите пред Червената армия германци. Сега те представляваха просто мокри отломки, изложени на суровия полски климат, разпадащи се година след година. Домакините ми обясниха своята дилема. Трябва ли тези останки да бъдат запазени? Дали не е редно да поставим над тях плексигласови куполи, за да ги съхраним за очите на идните поколения? Или да ги оставим бавно и по естествен път да изгният и изчезнат? В тези въпроси аз съзрях силна метафора за една по-широка дилема. Как трябва да се пазят спомените? Дали стъклените куполи преобразяват тези следи от злото и страданията в скучни музейни експонати? Какво трябва да изберем да помним? Кога е по-добре да забравим и да продължим напред?
Бях на четирийсет и четири години. До този момент бях смятал Втората световна война, нейните ужаси и победи за нещо, принадлежащо на поколението на моите родители. Но сега ми мина през ума, че не след дълго повечето хора, свидетели на тези огромни събития, няма да са живи. И какво ще стане тогава? Дали товарът на помненето не следваше да падне на плещите на моето поколение? Ние не бяхме преживели военните години, но поне бяхме отгледани от родители, чийто живот носеше неизличимия отпечатък от тях. Дали аз, като припознат от обществото разказвач на истории, нямам дълг, за който до този момент не съм си давал сметка? Дълг да предам, колкото се може по-умело, тези спомени и уроци от поколението на родителите ми на това, което идва след моето?
Малко след това изнасях лекция в Токио и както често се случва на такива събития, от публиката дойде въпрос какво ще е следващото ми произведение. По-точно, питащата изтъкна, че книгите ми често се занимават с хора, преживели големи обществени и политически сътресения, които обръщат поглед назад и се мъчат да се помирят с мрачните си, будещи срам спомени. Дали бъдещата ми книга, попита тя, ще продължи търсенията ми в тази насока?
Улових се, че й отговарям по начин, който не бях подготвил предварително. Да, казах аз, често съм писал за хора, разкъсвани между помненето и забравата. Но в бъдеще бих искал да насоча вниманието си към това как един народ или дадена общност се изправя пред същите тези въпроси. Дали народът помни и забравя по същия начин, както отделният човек? Или има важни отлики? Какво точно представляват спомените на народа? Къде се пазят? Как се създават и контролират? Има ли моменти, в които забравата е единственият начин да се сложи край на кръговрата от насилие или да се попречи на едно общество да се разпадне в хаос и война? От друга страна, възможно ли е наистина да се изградят свободни общества въз основа на преднамерена амнезия и невъздадена справедливост? Чух как отговарям на задалата въпроса жена, че искам да намеря начин да пиша за тези неща, но за момента, за съжаление, не се сещам как бих могъл да го направя.
---
Една вечер в началото на 2001 година, в тъмната всекидневна на къщата ни в Северен Лондон (където живеехме по това време), с Лорна си пуснахме „Двайсети век”, един филм на Хауърд Хоукс от 1934 година, който бяхме намерили на видеокасета със сравнително добро качество. Заглавието, бързо стана ясно, не се отнасяше до века, който тъкмо бяхме оставили зад гърба си, а до едноименния луксозен влак, свързвал в онази епоха Ню Йорк и Чикаго. Както сигурно някои от вас знаят, филмът е динамична комедия, действието се развива главно във влака, разказва се за продуцент от Бродуей, който прибягва до все по-отчаяни средства, за да не допусне най-добрата му актриса да замине за Холивуд, за да стане кинозвезда. Филмът се крепи на страхотната игра на Джон Баримор, един от големите актьори на своето време. Израженията, жестовете, почти всяка негова реплика издават парадоксите, противоречията, гротескността на човек, давещ се в егоцентричност и емоционални изблици. Невероятна игра в много отношения. И въпреки това, докато филмът вървеше, аз установих, че оставам някак си необяснимо равнодушен към него. Първоначално това ме озадачи. По принцип харесвах Баримор и бях почитател на другите филми на Хауърд Хоукс от този период, да речем „Неговата Петкана” и „Само ангелите имат криле”. Но после, около час след началото на филма, ми хрумна нещо съвсем простичко. Причината толкова много ярки, безспорно убедителни герои в книги, филми и пиеси да не успеят да ме развълнуват беше в това, че те не влизаха в интересни взаимоотношения с другите герои. И веднага се появи следващата мисъл, отнасяща се до собствените ми произведения: ами ако престана да се тревожа толкова за моите герои и вместо това насоча усилията си към техните взаимоотношения?
Докато влакът потракваше на запад и Джон Баримор ставаше все по-истеричен, аз си мислех за известното разграничение на Е. М. Форстър между триизмерните и двуизмерните герои. Героят в една книга става триизмерен, казва той, благодарение на това, че ни „изненадва убедително”. Само така той става „жив”. Ами ако, мислех си аз, героят е триизмерен, а взаимоотношенията му не са? На друго място в лекциите си Форстър използва шеговития образ как изважда сюжета от романа с форцепс и го вдига – все едно гърчещ се червей – да го огледа на светлината. Не можех ли да направя същия номер и да изкарам на светло различните взаимоотношения, нашарили всяка история? Можех ли да го приложа към собствените си произведения с историите, които бях завършил и които замислях? Да насоча вниманието си към отношенията учител-ученик, да речем. Има ли в тях нещо ново, някакво прозрение? Или, както ми се струваше сега, след като се бях взрял в тях, те почиват на банален стереотип, не отличаващ се с нищо от тези в стотици посредствени истории? Или пък отношенията между двама съревноваващи се приятели – има ли динамика в тях? Емоционално въздействие? Развитие? Изненадват ли ни убедително? Триизмерни ли са? Изведнъж ми се стори, че разбирам по-добре защо някои аспекти на работата ми досега са били неуспешни въпреки приложените от мен отчаяни мерки. И си помислих, както си гледах Джон Баримор, че всички добри истории, независимо колко традиционен или революционен е начинът им на разказване, трябва да съдържат взаимоотношения, които са важни за нас, които ни вълнуват, забавляват, ядосват, изненадват. Навярно отсега нататък, ако обърнех по-голямо внимание на взаимоотношенията, моите герои сами щяха да се погрижат за себе си.
Идва ми на ума, че може и да изговарям нещо, което за вас винаги е било очевидно. Но мога да кажа само, че тази идея ме сполетя изненадващо късно в писателския ми живот и сега я възприемам като повратна точка, сравнима с останалите, за които говорих днес. Оттогава насетне започнах да изграждам историите си по различен начин. Когато пишех „Никога не ме оставяй”, например, от самото начало размишлявах за централния триъгълник във взаимоотношенията и за другите връзки, водещи началото си от него.
---
Ето такива са важните повратни точки в кариерата на писателя, а навярно и в много други поприща. В повечето случаи са дребни и невчесани. Безшумни, лични искрици на откровение. Не идват често и когато се появят, пристигат без фанфари, неподкрепени от наставници и колеги. Нерядко трябва да се съревновават за внимание с по-шумни, уж по-спешни потребности. Понякога това, което те ни откриват, изглежда несъвместимо с преобладаващите разбирания. Но появят ли се, важно е да можеш да ги разпознаеш. Иначе ще ти се изплъзнат между пръстите.
Тук наблягам на дребното и личното, тъй като в общи линии такава е работата ми. Един човек, усамотен в тиха стая, пише, опитва се да достигне до друг човек, четящ в друга тиха – или не толкова тиха – стая. Историите може да са забавни, понякога и поучителни или да защитават някаква теза. Но за мен основното е, че те предават чувства. Те се обръщат към онова, което ни свързва като хора през границите и нещата, които ни разделят. На тях се крепят лъскави индустрии – книгоиздателската индустрия, филмовата индустрия, телевизионната индустрия, театралната индустрия. Но, в крайна сметка, историите са за това как един човек казва на друг: „Ето така се чувствам. Разбираш ли ме? И при теб ли е така?”
---
Стигаме до настоящето. Неотдавна се събудих и си дадох сметка, че няколко години съм живял в пашкул. Че не съм забелязвал недоволството и тревогите на много хора около мен. Дадох си сметка, че моят свят – цивилизовано място, пълно с иронични, либерално настроени хора – всъщност е много по-малък, отколкото съм си въобразявал. Две хиляди и шестнайсета година, година на изненадващи – и за мен потискащи – политически събития в Европа и Америка, на отвратителни терористични нападения по цялото земно кълбо, ме принуди да призная, че безспирният възход на либерално-хуманистичните ценности, който смятах за даденост от дете, може би е илюзия.
Аз съм представител на поколение, което е склонно към оптимизъм, а и защо да не е? Пред очите ни по-възрастните успешно превърнаха Европа от място на тоталитарни режими, геноцид и невиждани до този момент в човешката история кръвопролития в предизвикващ завистливи погледи регион на либерални демокрации, живеещи в приятелство почти без граници. Пред очите ни старите колониални империи рухнаха по целия свят заедно с осъдителните предразсъдъци, които ги крепяха. Видяхме значителен напредък във феминизма, правата на хомосексуалистите и в битките на няколко фронта срещу расизма. Израснахме на фона на голямото – идеологическо и военно – противопоставяне на капитализма и комунизма и станахме свидетели на – поне така вярваха мнозина от нас – щастливата развръзка.
А сега, като обърна поглед назад, времето след падането на Берлинската стена ми се вижда като епоха на самодоволство, на пропуснати възможности. Беше допусната появата на огромни неравенства и по отношение на материалното състояние, и на възможностите между държавите, и вътре в държавите. Катастрофалното нахлуване в Ирак през 2003 година и дългите години строги икономии, налагани на обикновените хора след скандалния икономически крах през 2005 година, доведоха до настоящия разцвет на крайно десни идеологии и племенен национализъм. Расизмът, както в традиционния си облик, така и в осъвременената си, поразкрасена версия, отново надига глава и разтърсва нашите цивилизовани улици като отдавна погребано чудовище, което сега се събужда. В момента като че ли ни липсва каквато и да е била прогресивна кауза, около която да се обединим. Вместо това, дори и в богатите западни демокрации ние се делим на враждуващи лагери, които яростно се съревновават за ресурси и власт.
А зад ъгъла – и дали вече не свърнахме зад него? – се тълпят предизвикателствата, породени от смайващите постижения на науката, технологията и медицината. Нови генни технологии като методите за генно модифициране CRISP и напредъкът на изкуствения интелект и роботиката ще ни донесат невероятни, животоспасяващи ползи, но също така могат да създадат жестоки меритокрации, напомнящи на апартейд, и голяма безработица, включително и за тези сред сегашните професионални елити.
И сега аз, мъж, превалил шейсетте, разтривам очи и се опитвам да различа в мъглата очертанията на този свят, за чието съществуване до вчера даже и не подозирах. Мога ли аз, един уморен писател от едно интелектуално уморено поколение, да намеря сили да прозра това непознато място? Останало ли ми е нещо, което може да спомогне за придаването на перспектива, на емоционална дълбочина на споровете, битките и войните, които ще се разразят при опитите на обществата да се приспособят към задалите се огромни промени?
Трябва да продължа напред и да направя всичко по силите си. Защото все още вярвам, че литературата е важна и ще бъде още по-важна, докато преминаваме през тези трудности. Но ще се надявам най-вече на писателите от по-младите поколения, които ще ни вдъхновяват и водят. Това е тяхната епоха и те ще притежават познанията и интуицията за нея, които на мен ми липсват. В света на книгите, киното, телевизията и театъра днес виждам възхитителни, дръзки таланти, жени и мъже на по четирийсетина, трийсетина и двайсетина години. Затова съм оптимист. Има ли причина да не бъда?
Позволете ми да завърша с един апел – ако искате, моя Нобелов апел! Трудно е да се оправи целият свят, но нека поне да помислим как да подготвим нашето малко ъгълче, това ъгълче на литературата, в което четем, пишем, публикуваме, препоръчваме, заклеймяваме и награждаваме книги. За да играем важна роля в това несигурно бъдеще, за да вземем най-доброто от днешните и утрешните писатели, аз вярвам, че трябва да заложим на разнообразието. Говоря най-вече за разнообразието в две насоки.
Първо, трябва да разширим общия си литературен свят и да включим в него повече гласове отвъд нашите зони на комфорт на елитните култури от първия свят. Трябва по-усърдно да търсим и да намираме съкровища от останалите и днес непознати литературни култури, независимо дали техните автори живеят в далечни страни или в нашите общества. И второ, не бива да задаваме твърде тясно или твърде консервативно нашите дефиниции за стойностна литература. Следващото поколение ще излезе с всевъзможни нови, понякога смайващи начини за разказване на важни и прекрасни истории. Трябва да сме непредубедени, особено по отношение на жанра и формата, за да можем да се погрижим за най-добрите и да им отдадем заслуженото. Във време на опасно нарастващо разделение ние трябва да си държим ушите отворени и да се вслушваме. Доброто писане и доброто четене ще сломят преградите. Може даже да намерим нова идея, велик човешки идеал, около който да се обединим.
На Шведската академия, на Нобеловата фондация, на шведския народ, който през годините превърна Нобеловата награда в блестящ символ на доброто, към което всички ние, хората, се стремим – признателен поклон.
 
Превод от английски Владимир Молев
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”