Български  |  English

Пластовете са разместени

 

„Разместване на пластовете”, куратор Владия Михайлова, СГХГ, 14 декември 2017 г. – 4 февруари 2018 г.
 
СГХГ беше първата музейна институция в България, която започна систематично да излага, дискутира и колекционира съвременно изкуство в България. Началото беше поставено през 2003 г. с програмата за млади автори и куратори „Място за срещи”. По-късно, през 2007 г., беше открита галерия „Васка Емануилова”, филиал на СГХГ, която беше фокусирана предимно върху представянето на съвременно изкуство и млади автори. Градската галерия е пионер и в успешното сътрудничество с частния бизнес в полза на съвременното изкуство. През 2013 г. и 2015 г. Сосиете Женерал Експресбанк за пръв път у нас откупи за колекцията на галерията произведения на повече от 20 съвременни автори. Тези усилия на СГХГ промениха отношението на широката публика към съвременното изкуство, но и на други музейни институции. Това, че днес в Националната галерия може да се види изложба на групата ХХL, се дължи и на постигнатото от общинската културна институция. Зад промяната в политиката на една музейна институция винаги стоят усилията на конкретни хора. Тя нямаше да се случи без одобрението на директора Аделина Филева, но беше инициирана от Мария Василева, главен куратор в галерията през този период. Владия Михайлова е другият човек, който има важна заслуга за тази промяна, защото тя успя да превърне малката и отдалечена от централната сграда на СГХГ галерия „Васка Емануилова” в място за активен диалог със съвременното изкуство.
И така, към днешна дата съвременното изкуство завладя музейните институции и не само тях. В момента в София различни изложби на съвременно изкуство, както и произведения на млади автори, могат да се видят в Градската и Националната галерии, в изложбения център на СБХ, в Гьоте институт и галерия Кредо Бонум, в новооткритата галерия „Структура”. Това ясно показва, че е настъпила сериозна промяна на българската арт сцена и статутът на съвременното изкуство вече не се поставя под съмнение дори от централните музейни институции и галерии. Това е краят на един процес, започнал в късните години на комунистическия режим, който промени изцяло облика на нашето изкуство. Той, разбира се, е свързан и с промяна на публиките, а в по далечна перспектива, да се надяваме, и с промяна на колекционерите и арт пазара като цяло. Тоест, свидетели сме на „нормализация” на художествения живот у нас, което винаги е нож с две остриета. Съвременното изкуство престана да озадачава, да скандализира, да възмущава, да отвращава и т.н. и постепенно заема обичайното място, което то има в западните общества. С това обаче неговата социокултурна значимост, парадоксално, намалява. Последното произведение на съвременното изкуство у нас, предизвикало остър обществен дебат, беше акцията на група Destructive Creation, които пребоядисаха „в крак с времето” централната скулптурна композиция в основата на паметника на Съветската армия в центъра на София през 2011 г.
Когато в края на 80-те години започна този процес на промяна в българското изкуство, той имаше в основата си политически и етически мотиви. Желанието за радикална промяна в изкуството идваше от желание за радикална политическа, социална и културна промяна. По-късно обаче, някъде в края на 90-те, съвременното изкуство у нас постепенно започна да се възприема преди всичко като средство за комуникация, като глобален език, като английския, който всеки артист, желаещ да прави успешна международна кариера, трябва да владее. И ако съдя по показаните работи в изложбените зали на СГХГ, а и в другите музеи и галерии в столицата, за които вече стана дума, днес у нас има достатъчно на брой художници, които владеят отлично този език. И това е чудесно. Само че вече не е достатъчно. Така, както доброто владеене на английски език вече не е достатъчно условие за успешна международна кариера. Предимството днес имат тези, които владеят колкото се може повече локални езици и имат колкото се може по-добра експертиза върху локални проблеми.
Точно това все по-осезаемо липсва в „младото” съвременно българско изкуство. Липсва владеенето на локални езици, експертизата върху локални проблеми и умението те да се поставят в глобален контекст и да бъдат формулирани на глобален език. И обратното - глобалният език и проблеми да се осветят и коментират по изненадващ начин през локалното. Да не говорим за липсата на още по-радикални опити да се трансцендира както локалното, така и глобалното, за да се пита за пределното, за онова, за което, ако перифразираме Витгенщайн, не може да се говори.
Това, което рязко отличава „бащите” на днешните млади, като Недко Солаков, Лъчезар Бояджиев, Сашо Стоицов или Правдолюб Иванов, е именно владеенето на диалектиката на локално и глобално. Произведения като „Поглед на Запад” (1989) на Недко Солаков, „Дупка в паркета” (1989) на Сашо Стоицов или „Територии” (1995 - 2003) на Правдолюб Иванов си остават образцови в това отношение. Струва ми се, че техните по-млади колеги само биха спечелили, ако проследят внимателно генеалогията на съвременното изкуство у нас и преоткрият политическите, етическите и социално-критическите му корени. За да може карнавалът да се превърне от обикновено веселие в истинско преобръщане на властовите йерархии и езици, без непременно да се отказваме от веселието.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”