Български  |  English

Архитектурните конкурси -
сюжет от значение

 
 
В брой 42 на "Култура" чета с увлечение статията на Анета Василева за архитектурните конкурси - в Европа и у дома. Чета и се радвам - ето я смяната! Каузата, за която с Лило Попов, Стефан Попов, Искра Дандолова, Веселина Пеневска от десетилетия се борим, ще бъде защитена - има от кого и защо! В "Култура" прописаха Борислав Буров и Мариана Колова - те биха могли да предадат щафетата нататък. Нямало архитектурна критика? Има и още как - за всеки, който не си затваря очите съзнателно. Още топла, статията на арх. Василева имаше два коментара. Значи - интерес има и обратна реакция има. Това, че идва все от неофициални източници, е отделен въпрос. До-ще време и за официална реакция - все някога на Общините и колегията ще омръзне да ги ругая безответно.
 
Статията на арх. Василева, за разлика от материалите на журналистите неархитекти, издава познаване на материята, добра обосновка и дистанцирано пристрастие. На места има преки попадения - във връзка със ЗОП - какво и как следва да се промени в законите, къде те са недопустимо лоши. Остава зад тези предложения да застане критична маса (от страна на САБ и КАБ), за да може властта да бъде впечатлена. Властта впечатлява единствено, когато е застрашена - дори диктаторската власт може да бъде повлияна!
Написаното от Василева в "Култура" може да се коментира и оспорва, може да се надгражда. За разлика от десетилетията безадресна критика, тук имаме работа с тезите, които заслужава да бъдат обговорени - това се опитвам да правя.
Първа теза (неафиширана): В Европа съществува мониторинг на конкурсите (Сили Янсен от Дания, книга), България също участва (засега - чрез УАТА). Наблюдението показва, че в Европа, както в България, властта има програма и поведение, чужди на понятията за добра практика, добра архитектура. Протекционизъм, превес на интересите на бизнеса над императивите на професионализма (и интереса на обществото), това го има и "там". Следователно, нашият общ интерес би трябвало да тласка българските архитекти към отваряне на Запад - за общ фронт срещу негативните тенденции. В момента българските професионални организации са по-капсулирани, отколкото по "комунистическо" време. Причините? Нямали били пари. За да нямаме пари, в КАБ и САБ са отговорни конкретни хора от управителните им съвети, "съветите" като цяло. Би било практично да им потърсим сметка!
Втора теза: Архитектурните конкурси са важни. Добре, но далеч не всички и не винаги! Това и софийският, и варненският опит, и написаното от Василевите коментатори за Пловдив доказват. А.В. бегло описва световната история на конкурсите, аз ще припомня няколко от последните софийски. Те бяха провалени от самите си задания, които искаха недопустими желания да се превърнат в необратими факти: Бизнессграда на АШТРОМ (до Руската черква); Нова Градска художествена галерия (на мястото на сегашната в Градската градина); Нова сграда на НХА на мястото на старата със знаково присъствие на администрация от ЕС; Реконструкция на Централна гара София; Реконструкция на "Шипка 6"; Реконструкция на главните пешеходни и комуникационни направления в "идеалния център" на София; "Топлоцентралата" на НДК; Пешеходни пасарелки (харесвам българската, по-скоро родопска звучна дума минушки) над Околовръстния път... Тези задания (някои за сгради, чието място не е там, други - невъзможни в рамките на бюджета си, трети - със слаба програма) бяха базирани върху пред-взети административни решения (като това за единствената, общоградска, супер библиотека във Варна). Така че конкурсите имат родилната слабост да не използват професионалния (поне националния) капацитет на ниво градоустройство - къде, какво, колко голямо? Би трябвало, преди конкурсите за конкретна сграда, да има конкурси (от всякакъв вид - отворени, ограничени, блиц, контрактувани) за място, обем и съдържание. Едва тогава, след безспорен резултат, да се прави конкурс за конкретна сграда с конкретно задание! Това го няма в Правилника, не се надявам да го има някой ден, но със сигурност това е пътят - професионалистите казват "какво би било уместно", властта избира и решава! После пак избира - в съгласие или с мотивиран отказ от резултата на оптимално проведени конкурси за конкретни сгради - със или без международно участие. Едва след като има избран, награден и преработен във фаза технически проект, първопремирания - администрацията възлага стриктно по него търг по ЗОП, но не за "инженеринг", а само за строителството. Това значи конете да бъдат впрегнати (погалени, назобени, напоени) пред каруцата. Това в България упорито, преднамерено не правим, макар то да е оптималният начин изобщо да съществува добра архитектура. Защото тогава корупцията би пострадала - не можеш да вземеш на босия (проектант) цървулите... докато на могъщия предприемач винаги можеш да одереш кожата! Той на свой ред дере наред - "конете си"- проектанти, "магаретата" - подизпълнители, на които се мъчи да не плати полагаемото, "майсторите" - затова назначава неквалифицирани работници - все в името на печалбата. "Контрола" на извършената работа назначава пак той (докато логиката е проектантът да контролира строителя... който в случая му е работодател) Този именно абсурд съдържа българският инженеринг - архитектурните коне търчат, вързани за каруцата, която се търкаля сама по пътя на най-малкото съпротивление (виж "реконструкцията" на НДК - типичен инженеринг).
В рамките на тезата "конкурсите са важни" А.В. споменава за изследването на шведите Андерсон, Зетерстен и Рьон, които прокламират архитектурните конкурси като двигател на научния прогрес, като извор на новаторски решения и това безспорно е така, но кой български конкурс има между премираните си проекти нещо подобно? Никой! Не защото ги е нямало в състезанието, а защото са били подминати - и не само от нагласите на обявителя, а заради некомпетентността на журито, включително в онези, където УАТА участва! Кой луд предприемач ще хаби сили и средства да строи новаторски (скъпи, сложни или рискови) проекти при положение, че проектантите са му в ръцете?
Трета теза: Проблемите (са в) ЗОП. По-горе коментирах накратко именно тази идея в светлината на "Конкурсите са важни". А.В. прокарва идеята, че в България не е по-различно от Европа, т.е. и там съществува протекционизъм, стремеж да се защити родното строителство (или родната корупция?) от чуждо участие - от международни конкурси, от европейски търгове за строителство. Това вероятно е така, макар българската наглост едва ли там е в същите размери. Тук искам да се спра на примерите, които А.В. прилага.
В "Случая Норвегия" с числа и факти А.В. разказва как и защо в последните десетилетия Норвегия е била елдорадо на архитектурните конкурси, как и защо нагласите са се променили до степен норвежците да "затварят" все повече конкурсите, да изискват норвежкият език да бъде единствен в заданията и в проектите, какво общо има всичко това с националното самочувствие (датчани и испанци почнали прекалено често да печелят). Същото се било случвало в Чехия, Великобритания и особено силно в Холандия (доскоро "най-отворената" европейска държава). Националното взело превес! Понеже национализмът, тясно обвързан с популизма, е характерен и за България (и дори присъства в управляващата коалиция), в допълнение към написаното от А.В. ще припомня какво стана преди три десетилетия във Франция. В "президентската програма" за обновление на френската архитектура президентите Жискар д'Естен, Жорж Помпиду, Франсоа Митеран неотклонно поддържаха отворените международни конкурси, в резултат бяха построени новаторски сгради, истински отместващи границите на познатото. Техни автори станаха Пиано и Роджърс, Шпрекелсен, Фостър, Нуньес, Бофил, все чужденци. Франция "взе мерки" и най-отгоре излязоха местните архитекти от "втория ешелон" - Порзампар, Нувел, Фейнсилбер, Перо; французите излязоха напред, но пораженията, нанесени на архитектурното й образование след 1968-а, останаха да тежат, може да се каже, че архитектурата загуби. Когато страната отново се отвори "навън", гардът беше свален, вкусовете променени. Така дойдоха на мода Гери, Либескинд, Хадид – архитекти, по-слаби и от "втория ешелон" на френската архитектура, макар че "слаби" не е точната дума - при тях е уместно да говорим за неархитектура. Поуките от тези метаморфози е хубаво да се знаят - в Англия, Чехия, Нидерландия... у нас, толкова повече, че "архитектурна звезда" още не значи добра архитектура. Обичам да цитирам "случая Сааринен младши", който в качеството си на журьор на Сиднейската опера приветства горещо Утсон и проекта му. После се връща в Щатите и там мълниеносно проектира и строи летището Айдълуайлд, вдъхновен от Утсон и неговите (непостроени дотогава) черупки. Айдълуайлд е архитектурен шедьовър и безспорно конструктивно новаторство, Сиднейската опера е архитектурно недоразумение, строителен и финансов провал, но... е най-популярната сграда на ХХ век (поне в България).
Случаят "Гугенхайм Хелзинки" съдържа накратко историята на конкурса за финландски музей на фондацията, конкурс с рекорден брой участници - над 1700. Тук неслучайно А.В. вижда аналогиите между проекта победител - на неизвестна до момента френска фирма, с победата на Сньота в конкурса за Александрийската библиотека преди години в Египет. И в двата случая някакви младоци, никому неизвестни до момента, излизат на международен (и твърде масов) конкурс, печелят и стават звезди от световна величина. Проектът на Сньота е построен, хелзинкският е отменен (не зная със или без компенсация и каква). На Хелзинкската Община (партньор на фондацията) проектът не харесал и има защо! Както и в Александрия, особеност от първостепенна важност на двата проекта е огромният стъклен покрив. Случи ми се преди години да бъда по време на прашна буря точно в Александрия. Това значи, че след гиблата дузина чичовци с големи метли се качват на покрива и метат пясъка, докато го изметат, всеки път. Същото би трябвало да се случи в Хелзинки във връзка със снега - 6 месеца в годината. Може би това общинарите са имали предвид, може би - друго нещо. Мисълта ми е, че колкото и да са добри, конкурсите понякога също грешат (като демокрацията - добри са, защото няма по-добри). Провал на образцов конкурс не е изключение. Преди двайсетина години конкурсът за Бергизел арена в Инсбрук също отбеляза рекорд по масовост. Беше така щедро организиран, така образцово проведен, така безпристрастно журиран, че... Уве Аруп се оказа някъде около 50-то място. И въпреки това се провали. Искаше се да се покрие с подвижен покрив теренът, на който се приземяват ски скачачите, така че през лятото да служи за разнообразни цели, а през зимата да се отваря към кулата за скокове. Вълшебна задача, в която не архитектите, а машинни инженери би трябвало да са водещи. Имаше страхотни проекти, в т.ч. български. И Общината на Инсбрук все пак прекрати конкурса още на фаза журиране. Първа награда получи проектът, който не предлагаше покрив, а възглавнички, които публиката получава на влизане и оставя при излизане, за да не й мръзне задникът, докато седи на наличните бетонови стъпала. Никакво ново строителство, никакви подвижни покриви! По-късно същата Община покани Заха Хадид и тя направи не само нова кула за скокове (без покриви над "арената"), че и лифтовите станции в града, където никой не ги харесва, защото никого не пазят от дъжд и слънце. Слава Богу, специално формованите им пластмаси няма да издържат дълго и инсбрукчани ще си имат нови проекти.
Какъв е изводът? Обявителят (собственикът, инвеститорът) има всички права върху получените проекти (да ги строи или не), независимо от професионалната оценка. Тя обаче би трябвало да е също независима, добре договорирана, добре процедирана и добре платена. Да се надяваме, че в Хелзинки е било точно така! Този конкурс, който е привлякъл световната общественост с друг феномен, описан от А.В. като важен - наличието на огромен брой участници - стотици хиляди часове високоспециализиран труд, напразно употребен! И световният отговор (и моят, и на Анета, и всеки друг) би трябвало да бъде: "Няма нужда един конкурс да събира хиляди участници, по-прагматично е хиляди участници да участват в стотици конкурси, също толкова честно и отворено организирани. Така повече от тях ще получат достъп до реални поръчки, а повече места с проблеми и важни сгради би следвало да получат своето добро архитектурно решение."
Как това да стане на практика? Чрез заданието! УАТА успешно напипва идеята в заданието да присъстват един или повече примерни проекти на същата ситуация със същото съдържание на добри архитекти. Такъв прото-проект съставителят така и така прави, за да се увери, че търсеното съдържание се побира в позволения от закона обем на въпросното място. В заданието на конкурса "Топлоцентрала" имаше такива проекти. Лошото е, че техен (съ)автор присъстваше в журито. В резултат беше премиран проект, чиито идеи и съдържание се покриват напълно с един от "примерните". Тоест - от конкурса нямаше особена полза - получи се повторение на нещо направено. Именно проекти, по-добри от "примерните", вършат работа. Но такива няма как да са много и грамотен участник би трябвало да го съобрази предварително. Правилният избор на "най-добър проект" пък изцяло влиза в отговорностите на журито. Тогава участниците биха били много по-малко. Архитектите са суетни и работливи, но не са глупави.
В "Как стои България на фона на европейската конкурсна практика" А.В. пише, че стоим добре. И тутакси изброява конкретни недостатъци, вкоренени в ЗОП. Стойността на предполагаемата нова сграда би могла да бъде предвидена само и единствено на базата на предварителен проект. Сега "по ЗОП" тя пада от небето или според възможностите на инвеститора, най-често - без връзка с големината на желанията му. Точковата система за оценяване има що годе смисъл само ако е предварително дискутирана, конкретно уточнена и приета от всички журьори преди да пристъпят към работа, преди да гледат проектите. А ако не го направят (както не го направиха на конкурса за Варненската библиотека), по-добре да не точкуват, а да класират по интуиция и по съвест. Ще си позволя още два цитата, защото те изразяват същото, което мисля, по-добре, отколкото бих го написал сам:
... “нормалните” архитектурни конкурси у нас в момента се организират в постоянна борба със съществуващата законова рамка (...), опитвайки се всячески да преодолеят нейните несъвършенства и ограничения."
„Архитектурните конкурси, тяхната организация и реализация са именно това: опит архитектурата да критикува властта, като работи с нея. Да работиш с властта е трудно, рисково и вредно за здравето и добрия сън. Целта обаче (един по-добър свят, разбира се) е прекалено благородна, за да се откажем. Архитектурата има силата да променя средата около нас за твърде дълго време. Затова трябва да бъдем винаги внимателни и никога безотговорни."
Вторият цитат е достоен финал на една важна статия за българската архитектура, написана от млад автор с богата информация "отвън" и радващо трезв и честен поглед върху родната действителност.
още от автора


1 - 18.01.2018 18:09

Суета сует, Павеле!
От: Петър С. Д.
Никакво значение няма какво е написал някой си Павел Попов:

"В брой 42 на "Култура" чета с увлечение статията на Анета Василева за архитектурните конкурси - в Европа и у дома. Чета и се радвам - ето я смяната! Каузата, за която с ...” с неговото смешно позоваване на някой си брой с някаква си публикация (радваща, ха-ха!) със синьо оцветяване на ОБРЕЧЕНИЯ ЛИНК.

Никакво значение няма какво е написал никой си някога си в потъващия кораб на “КУЛТУРА” (забележете кавичките както ни учи Рада Госпожина, досега избягвани).

Vanitas vanitatum et omnia vanitas казваха мъдреците в друга една обречена Цивилизация =с юриспруденцията му, с архитектурата му, с легионите и стратегическите пътища из земното къл... пардон, тогава бяхме плоска повърхност. Докато нахлуха свежи, мускулести, прогресивни, КОРПУЛЕНТНИ МУТРИ и ... подобриха Рим.

Поне камънаци останаха след Рим, мрамори, мозайки, текстове, не съвсем без хич.

Подобрителите на “КУЛТУРА” (които щели били н’ам си к’во си н’ам си що си, мижи да те лажем без да осъзнават, че без ТЪКМО ТОЗИ вестник не представляват нищо, нищичко, безлично нищожество мазня на синекура в поредната “фондация” как й беше заглавието) до този момент не са ни дали УВЕРЕНИЕ ЗА ОПАЗВАНЕ НА АРХИВА, на интелектуалната десетилетна съкровищница от Национално Значение.

И то не как да е, а с горепосочения, а и всички наши хиляди ЛИНКОВЕ РАБОТЕЩИ.

Sic transit GLORIA MUNDI = както и други КОМУНИ... имаше “comunitas” вече няма никой, бате.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”