Български  |  English

Образцово

 

„Чамкория“, по едноименния роман на Милен Русков, сценичен вариант и режисура Явор Гърдев, сценография Светослав Кокалов, действащо лице Захари Бахаров. Театър 199, Премиера на 26 декември 2017 г.
 
Не успявам да харесам докрай последните два романа на Милен Русков, макар да отчитам несъмнени техни качества. Причината ми се изясни благодарение на един текст, извеждащ достойнствата им. Русков, казва се справедливо, полага усилия да концептуализира „неясния и объркан български свят“: да го осмисли, но и да му даде смисъл. Стремежът е да се отиде към балканските – социални и исторически – неща с всекидневен мащаб, търсейки „културната интимност в тях“, чрез което да се отворят и жизнен хоризонт, и вертикал. Той слага в центъра „едно балканско клише – балканския простак – и превръща балканския простак в нещо, което живее изключително сложен, феноменален живот“ (Александър Кьосев, Обратно по стъпките на Просвещението, вестник „Култура”, бр. 41, 1.12.2017). Това е: не ме интересуват „духовните“ въздигания на простака, за което естествено се извинявам.
С казаното искам да подскажа обема на творческата работа, свършена от Явор Гърдев. Той доста видимо се дистанцира от възстановката на 20-те години от предния век в този така и така „псевдоисторически роман“ (Кьосев). При това, без собствено да изневерява на духа му, Гърдев не се заиграва твърде с просташкото и съответните му ефекти. Неговият „герой“ е най-вече здраво стъпилият на земята и в живота: лежерен, дистанциран и разчитащ само на себе си; витален и зареден с любопитство; социално пластичен с максимална възможна изгода; лишен от съмнение в личната си преценка; полуобразован, но и не особено претенциозен; готов да съди на едро, ала и да се самоосъжда, щедро давайки (си) прошка. За разлика от Гърдев, не бих определил изведеното пряко като „национален характер“, признавам обаче, че е нещо като екзистенциален модел, масово популярен из нашите географски ширини.
Режисьорското решение, че действието не само може, но и трябва да бъде изнесено от един човек (останалото следва не да се показва, а да се описва и коментира единствено през неговия поглед и неговата идентичност), е решаващо за успеха на спектакъла. Не по-малко решаваща е осъществената текстова селекция. Представлението е с дължина 130 минути (заедно с антракта). Никак не е малко за моноспектакъл, но пък е седем пъти по-кратко от общо 14-часовия гласов прочит на целия роман, осъществен от Захари Бахаров, за да се тръгне към подборката.
Тя е прецизно програмирана и осъществена. (Е, разказите както за патката, дето да я кълват кокошките, така и за зоологическата градина са ми извънмерно протяжни, но това са все пак детайли.) Мястото си са намерили и меродавните за онази епоха събития, но така, че да са в пряка кореспонденция с днешното време, с нашите социални чудатости, с политическите ни недоразумения, неумения и провали. Бяга се обаче от лесното „всички са маскари“: не се размахва безразборно баданарката с черното. В същото време грижливо се страни от абстрактни умувания и народо-психологични „анализи“ (което не изключва смехотворни подмятания в тази посока). В центъра остава персонализираното българско-балканско стоене в света с всичките му банализми, ала и сепващи каламбури, парадокси и открития.
Стилизираният още в романа „банишорски“ жаргон преминава през допълнителен филтър, без да губи ключовото си място. Първичната жизненост на това говорене, базов елемент от идентичността на „героя“, дава освен това възможност за отърсване от т.нар. политическа коректност, способна да смачка всеки смислен текст. Остава да се добави, че Гърдев е успял да овладее действието в детайли, безкомпромисно да прокара динамиката му; да не допусне моменти на „отпускане“ или „невнимание“, включително при публиката.
Общото внушение дължи не малко на сценографията. Светослав Кокалов стеснява без друго камерната сцена, съкращава „периметъра“ на актьора. Отплатата обаче е именно същественото: аскетичният, сведен до почти чисти знаци декор спестява нуждата от обстоятелственост или обяснителност в разказите за събития и топоси.
На върха на цялото е, разбира се, Захари Бахаров. Още като замисъл „Чамкория“ е двойно изпитание за него. Това е неговият първи моноспектакъл и първата му комична роля (спектакълът, май пропуснах да кажа, е истински смешен в по-голямата си част). Резултатът е внушителен.
Изпипвайки уж прилягащата му позиция на нахакан келеш – тарикат и мъжкар, Бахаров е изумително органичен. И с микроскоп не може да се открие следа от фалш (даже леко преиграното „освобождаване от лизинга“ дава да бъде оправдано). Овладян, премерен, дори смирен, той е така цялостно в ролята, че и когато му се изплъзва някаква част (от огромния) текст, той се „завръща“ с непукистка лекота: самото разклащане се усеща като елемент от общата динамика. Пластичното му живеене в нея докарва до особен ефект: „героят“ му – без външни средства – буквално остарява в последната част на спектакъла. Променя се базовият му темпоритъм, и то в пълен синхрон с развитието на историята, без да се накърни целостта на образа. Слави Желязков за дълго ще бъде роля-емблема на Захари Бахаров и правомерно ще се впише сред най-високите лични постижения в българския театър.
Казано в резюме, „Чамкория“ е спектакъл, образцов в жанра си. Нещо повече. Не е тайна, че през последните години иначе обилните на брой български сценични текстове са много далеч от критериите за прилична драматургия. Редом с основните им липси (отсъствие на усет за театрално действие, хоризонтални словонатрупвания, фалшивеещи многоумства и т.н.), фундаментален ущърб са ниските съдържателни кодове – невъзможността за даже що-годе адекватно осмисляне на действителността. Е, адаптацията „Чамкория“ дава образец и за работата на драматурзите. Лице в лице с нея, нямат оправдание.
още от автора


1 - 27.01.2018 14:00

за театралните рецензии на Георги Каприев
От: Irena Kostova
Обожавам да чета коментарите на Георги Каприев за различни театрални постановки. Когато искам да разбера повече за стара или нова постановка, винаги търся дали е писал нещо по този въпрос. В повечето случаи мнението му съвпада с моето. Спомням си дебата за рецензията му по повод една безобразна постановка на Ани Васева, в театър Сфумато, която ме беше възмутила и отблъснала и изписаното след това колко неморални били такъв тип рецензии. А в написаното от Г. Каприев тогава, разпознах моето собствено мнение... Сега чета написаното от него за "Разговори с мама" и изпитвам голямо удоволствие. Непременно ще гледам тази постановка. Имате много почитатели сред моите театрални приятели г-н Каприев. Поздравления и продължавайте да пишете за театър!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”