Български  |  English

Уроци по бавно четене

 
„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаване на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.
 
Николай Грозни. „Вундеркинд”. София: Сиела, 2014
 
Миглена Николчина: Преди известно време Александър Кьосев ми благодари, понеже препоръчах за нашите разговори романа на Владимир Полеганов „Другият сън“. Днес е мой ред да му благодаря, задето ме насочи към „Вундеркинд“ на Николай Грозни. Не бях чела този роман – и мога и да кажа защо: създаде се шум, предимно около биографията на автора, който ми прозвуча като рекламно шумене, повърхностно, несериозно. Тази наистина необикновена биография, която Грозни има, стигна до мен като поток от ню ейдж клишета – така ми се видя. Всъщност, зад тези клишета стои един много интересен писател и един много интересен човек. Не го бях чела до този момент, но след „Вундеркинд“ смятам да му прочета всичко.
Александър Кьосев: А и биографията, като се загледаш, не е клиширана.
Миглена Николчина: Не е клиширана – така изглеждаше от начина, по който се вдигна шум около нея.
Александър Кьосев: Аз ще отида по-далече от Миглена и ще кажа, че книгата не беше прочетена не само от нея, а и от мен. Макар да е издадена през 2014 г., тя всъщност не е прочетена от мнозинството от българските литератори и т.нар. образована публика. Тя е толкова различна, че трудно се вмества в онова, което представлява българската литература, както като съвременност, така и като традиция. Аз бих казал, че това е първият романтически роман в българската литература. Истински романтически роман.
Водещ Георги Ангелов: Не е ли малко закъснял тогава, ако така го определяш?
Александър Кьосев: Да, от гледна точка на историята. От друга гледна точка - някои романтически произведения, да кажем Шопен, са вечни. Те съществуват завинаги. И такива вечни романтически неща не само, че присъстват в книгата, те структурират нейните глави, те определят нейния стил. Това е една мощна романтическа, музикална книга. Изключително мощна, изключително.
Миглена Николчина: Не се бях замисляла да я слагам под такава рубрика. Това е роман, отлично структуриран, с фантастично чувство за език, с дълбочина, с демонични измерения. Българските литературни дяволчета обикновено са малко такива едни игриви и по-скоро комедийни, прекалено разумни и в крайна сметка - не особено страшни. Миналата година се проведе конференция за диаболизма в българската литература и като резултат нещо такова се получи – българският дявол не е Мефистофел от „Доктор Фаустус“, не е дяволът от „Братя Карамазови“, не е Воланд на Булгаков. Прекалено е отсамен. Докато „Вундеркинд“ - а това е роман, който започва като ученически, като роман за ученическа възраст – изведнъж се продънва в истински трансцендентни демонични измерения, те са за мен новото. И не бих нарекла това романтическо, а бих го нарекла…
Александър Кьосев: Демоничното, ако не е романтично, аз не знам кое е.
Миглена Николчина: От тази гледна точка трябва и Булгаков да го обявим за романтик, и Томас Ман, и…
Александър Кьосев: Малко информация за книгата, защото все пак тя си има много ясен сюжет. И сюжетът е крайно интересен. Разказва за един ученик, който има изключителни способности като пианист в Музикалното училище, и за неговата нерадостна съдба на талантливо дете, което живее в късния тоталитаризъм и ненавижда всичко около себе си. И оттам се завихрят едни истории; разбира се, има момичета, има фатална любов, има вещерска нишка в сюжета и т.н. И е страхотно добре направен този сюжет. Човекът има висше музикално и висше литературно образование в най-престижния университет. Това личи - образована книга, дълбоко образована, бих казал. И въпреки това, тя е напрегната, интересна, в нея има почти криминален и дори психиатричен сюжет с много силно поетическо измерение в себе си. А и още нещо: ако има враг на българския тоталитаризъм, това е Николай Грозни.
Миглена Николчина: Ще използвам случая да изкажа личната си благодарност към Грозни, тъй като чувствата, които героят му изпитва към своето училище – е, без да съм била толкова екстремна - бяха моите чувства към моето училище. С всички извинения към съучениците ми, които не са се усещали по този начин, към учителите, които са разочаровани, когато чуват това. Това е въпрос на чувствителност, на особено остър травматизъм. Това, което за едни е нормална, поносима болка или дори остава незабелязано, в други случаи може да се окаже абсолютно непоносимо. В романа на Грозни имаме такъв свръхчувствителен герой.
Александър Кьосев: Аз ще кажа също нещо биографично, но не за мен. Моето дете влезе в Музикалното училище, то все още не е в гимназията, но все едно; започва сега. Обаче, като прочетох тази книга, се уплаших за него. Защото Музикалната гимназия в София е представена като една апокалиптична вертикала в центъра на София, която се оказва път към подземното царство; има странни пародийни небеса в себе си, вътре живеят едни особени същества…
Миглена Николчина: Добре че не написах роман за моето училище, щеше да се уплашиш и от Английската гимназия…
Александър Кьосев: ...които са вундеркинди, буквално са вундеркинди - или кандидат-вундеркинди, което е още по-лошо. Но стига лични неща, да кажа защо смятам тази книга за романтическа. Защото тя описва света на един музикален вундеркинд, който свири на пиано и свири невероятно, той свири от незапомнено детство. И живее в този свят на музиката по изключителен начин, по който обикновените хора и обикновените деца не живеят. И неговият музикален свят е дълбок, странен, екстатичен, демоничен, особен; а има демонично чувство за хумор в него. И има фантастично усещане за музиката като божествена игра, което читателят не може да следва, то надмогва читателя, особено ако музикалната му култура е средна. Аз рядко си признавам, че някаква книга ме надмогва в някакво отношение. Тази книга работи с едно състезание между музикалния и словесния език и силата е на страната на музикалния език. От време навреме повествованието изоставя словото и директно минава в имена на ноти, с които описва разни работи. Но и словесният език е невероятен, стилът е невероятен. И въпреки това, този великолепен словесен поток следва една невидима музикална линия, която авторът чува, а читателят не винаги, само понякога подочува. И това усещане за неизразимост е страшно силно. То внушава неизразимостта и дълбочината на музиката, която е божествено нещо: подобна техника на разказване превръща всичко, целия свят във вътрешен. И той е неизразим, недоизказан и дълбок, изключителен, свят на гений. А онова, което е отвън, целият външен свят става странно, карикатурно налудничаво, гротесково, далечно. Има гигантска дистанция между тази бездна на музиката и външната софийска и комунистическа действителност, която е свят на джуджета и ужасяващи създания, отблъскващи идеологически карикатури.
Миглена Николчина: Бихме могли да кажем, че това е и модернистко. Самият принцип на композиционно изграждане на романа като музикален, начинът, по който се пише за музиката, биха могли да намерят паралели в модернизма. Така, както говориш, ти не би могъл да четеш и Пруст. Защото винаги…
Водещ Георги Ангелов: Между другото, ако правите този паралел, не знам дали не отблъсквате част от нашите зрители да посегнат към тази книга.
Александър Кьосев: Ами нека, който иска да се отблъсне, да се отблъсне, има право, това е плашеща книга, да. Аз я наричам „романтическа“ само игрово и хиперболично, иначе тя е наистина висок модернизъм.
Миглена Николчина: Който се плаши лесно, да не влиза в гората на литературата… Романът следва няколко линии. Едната е музикалната, за която, ако не ме прекъснете отново, ще кажа още нещо. Втората може да се нарече ученическо-еротическа - първи стъпки в секса. Третата е политическата, нещо отигравано вече и в киното, и в литературата – училището като онази инстанция, която инкорпорира репресивността на режима. Четвъртата е фантастичната, която минава вече може би в…
Александър Кьосев: Митологична.
Миглена Николчина: Романът започва с пролог, който от първото изречение ме спечели, от първото изречение разбрах, че този автор ще го чета – не само този роман, но и всичко, което е написал. След това обаче започва една сцена на еротично ученическо обзалагане между героя Константин и една от важните девойки, много важна в…
Александър Кьосев: Цигуларка-вещица, която е и самата съблазън.
Миглена Николчина: Това обзалагане започна леко да ми звучи като от американски филм за тийнейджъри – така че продължавам да чета, но вече не внимавам, познато ми е, умът ми е другаде. И изведнъж усещам, че отново започва да се случва нещо - а това, което започва да се случва, е именно езикът, с който Николай Грозни умее да говори за музика и да превръща говоренето си в музика. И в хода на това говорене за музика се стига до един фа бекар, до трагиката на фа бекар; и в този момент разбирам, че докато се говори за музика, облогът е продължил да тече, че тази музика, за която се говори, е била част от облога и Константин го е загубил, защото се е разплакал…
Александър Кьосев: Фа бекар е символ на еротическото състезание, това е много характерно…
Миглена Николчина: Не се върнах, за да разбера дали Грозни ме е предупредил, че докато говори за музика, той всъщност продължава да говори за облога. Не проверих дали казва, че Ирина е започнала да свири и че за нейното изпълнение става дума. Просто в един момент музиката се появява като отникъде. Може би не съм внимавала, а може би Грозни наистина не ме е предупредил и аз съм била като читател подведена, така както и Константин, да забравя за облога и да се окажа така уязвима за виртуозното говорене на Грозни, както Константин – за виртуозното свирене на Ирина. Забравили сме за конкретната ситуация и за действащите лица в нея, удавили сме се в стихията. Като най-виртуозното в случая е самото протичане на разказа на две нива, хармонично и контрапунктно в музикалния смисъл. И оттук нататък…
Александър Кьосев: Аз рядко използвам телевизионно време, за давам примери, но тук трябва да се даде пример. Искам да прочета две-три изречения от началото, от самия Пролог, за който Миглена спомена, за да чуе вашият зрител езика и стила на Николай Грозни.
Небето над София е издялано от гранит. Синьо сутрин, тъмносиньо следобед, черно през нощта, черно, в бяло рубинено сияние, грапавата му твърд, възпламенена от мигащи светофари, трамваи-светулки, безутешни блокове, изнервени телевизори, неонови реклами, фосфоресциращи руски войници, изваяни от бронз и червени сънища, в които войни партийни секретари се лутат из Събраните съчинения на Владимир Илич Ленин.“
Водещ Георги Ангелов: Вие сте учудващо единодушни...
Александър Кьосев: Тази книга вкарва читателя в една дилема. Или приема, че има гении и посредствени, пълзящи джуджета – и той, читателят, за съжаление трябва да се присъедини към джуджетата, защото не е гений – и да гледа в света на гениите отдолу нагоре; или почва да си казва: „Може би не е съвсем точно така“. И моят проблем е, че книгата изключително много се подчинява на романтическата митология на гения. Тя я възпроизвежда. Тази митология структурира книгата, в резултат на което целият останал свят става гротесков по необходимост. Далечен, смешен, неважен и незначителен. Не само партийните секретари са джуджета, читателят също е джудже, повествованието го вкарва в тази роля. И това възпроизвеждане на романтическата идеология на гения, което е било характерно за пианиста на 15 години, на 16 години, на 17 години – имам чувството, че повествувателят Николай Грозни никога не е пораствал. Той е останал в тази митология и не се отличава много от своя герой. Сякаш никога не е спечелил дистанция от него, пубертетния вундеркинд-гений.
Миглена Николчина: Аз бих казала обаче, че точно от това имаме нужда. От тази гледна точка, музиката може би никога няма да може да избяга от романтизма, тъй като музиката изисква зверски труд, за това става дума тук…
Александър Кьосев: Който освен всичко и деформира човека.
Миглена Николчина: Изисква се култура и, слава Богу, че го има музикалното училище, за да я има тази култура, която вече масово я няма. Култура и техническо умение. Ние виждаме това уважение към техниката и в писането на Николай Грозни.
Александър Кьосев: Без съмнение, така е, абсолютно съм съгласен с това.
Миглена Николчина: Към дисциплина… и към работа.
Александър Кьосев: Все пак, това е, така да се каже, идеен и идеологически въпрос – дали приемаш, че си част от гениалния свят или си част от обикновения свят? Българската литература, българската традиция е елин-пелиновска. И аз самият съм там някъде, между Андрешковците.
25 ноември 2017
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”