Думи срещу думи ( литература), брой 3 (2927), 26 януари 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Другояче
Български  |  English

Другояче

 
Кларис Лиспектор. „Чуждестранният легион“. Превела от португалски Даринка Кирчева. ИК „Жанет-45“, 2017 (1964). Цена: 14 лв.
 
Първото, което прави впечатление в писането на Кларис Лиспектор, е яркият стил. Ананасите са „злобни в диващината си“; къщата стърчи „яка като безврат боксьор“; героинята на един разказ „се закотвя в удивлението си“, а в друг разказ учителят се усмихва така, „сякаш черен дроб или крак се опитват да се усмихнат“. Не става въпрос само за пищна визуална метафорика. Цялата тази внушителна чудатост винаги произлиза от избора на много особен ракурс, на поглед, способен всичко да види другояче. И тъкмо стремежът да се предаде това „другояче“ обуславя и стила, и композицията на тези доста необичайни разкази.
Така или иначе, Кларис Лиспектор нерядко демонстрира отказ да се съобразява с възприети схеми, жанрове, начини на писане. Търсенето на неусвоени литературни територии, желанието да създава качествено различни текстове е несъмнено важна част от легендата, обгърнала бразилската писателка. Биографията й също допринася за тази легенда: родена е насред бягството на родителите си от гражданската война и антисемитските погроми в Украйна; семейството се установява чак в Бразилия, където трудно си пробива път, а майката умира рано и трагично; личният живот на Кларис е изпълнен с превратности, преследват я злополуки и болести, а за капак я канят на Първия световен вещерски конгрес... В България тя е известна в тесни читателски кръгове, но пък в тях легендата още повече се усилва от това, че толкова дълго чакаме прозата й на български. И очакванията може би малко натежават над този тънък сборник.
Може да прозвучи твърде консервативно, обаче в тази книга, при все храбрите си авангардни търсения, Кларис Лиспектор е най-добра тъкмо там, където все пак се доближава в най-голяма степен до познатата форма на късия разказ. Почти всички текстове тук следват съвършен в чистотата си стремеж да се докосне нещо неуловимо. Но това мимолетно докосване се сбъдва там, където е подкрепено от разказаната история, както е в заглавния разказ или в „Бедите на София“, поставен на първо място. И двата се фокусират върху странни, преждевременно съзрели, но неготови за света момичета, в чието общуване с по-възрастен персонаж за миг се разкрива не съвсем податливо на рационализация прозрение. В „Бедите на София“ това момиче е разказвачката, озадачена от собствената си фиксация върху своя учител; в „Чуждестранният легион“ този мотив получава своеобразен отговор – там съседското момиче обсебва пораслата разказвачка, вече майка и писателка. Независимо дали се четат заедно или поотделно, тези два разказа с изкусност и с интуиция грабват читателя в своя фантазмен полет; макар и в проза, те сякаш отговарят на известния постулат на Уолас Стивънс: „Стихотворението трябва да устоява на разума почти успешно“. Докато, струва ми се, в други текстове твърде успешното изпълнение на тази задача в крайна сметка води до имплозия.
Въпреки че тринайсетте разказа в „Чуждестранният легион“ са различни и по форма, и по качество, повечето споделят сходни теми. Интересът на Кларис Лиспектор тук е насочен преди всичко към тайните на детското и юношеското светоусещане, към възбуждащата, но и опасна свежест на възприятията, чийто коктейл трудно може да бъде изразен от субекта. И нейното писане смело се насочва право към сърцевината на тази трудност. Тя може да е свързана със сексуалността или с друг някакъв важен аспект на себеосъществяването. Изобщо, търси се пролука към мига, в който ставаш – или се проявяваш като – себе си. В това начинание – да се върнем на стила – метафорите помагат много. Кларис Лиспектор видимо се интересува от това как словото може да разтваря прозорци към иначе неописуеми психологически състояния. Оттук навярно и донейде логичните, но не съвсем коректни сравнения с Вирджиния Улф. Лиспектор е доста по-импулсивна, разнопосочна, изглежда готова да пожертва предварителния замисъл заради едно необичайно хрумване – дори на персонажите й понякога изведнъж им хрумва да умрат. Готова е също така да изостави психологията за сметка на метафизиката – и тъкмо тук на моменти претенцията на усилието като че ли става прекомерна.
Тези разкази навярно могат да бъдат четени и по съвсем различен начин – по-интуитивно, с потапяне, с нулева съпротива. Дори навярно се стремят към именно такъв прочит. Но, в крайна сметка, самата Кларис Лиспектор пише: „И ето, че не разбирам яйцето. Разбирам само счупеното яйце: чупя го в тигана.“ Това е „Яйцето и кокошката“, което писателката обявява в едно интервю за свое любимо произведение – защото оставало мистерия и за самата нея.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”