Крешендо/декрешендо (музика), брой 3 (2927), 26 януари 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Соло Аня Лехнер
Български  |  English

Соло Аня Лехнер

 

Виолончелистката Аня Лехнер отдавна е име в съвременната европейска култура. И предпочитан музикант за фирмата ECM, която продължава да отстоява своята специфична модерност. И за всеки фестивал, който предпочита съвременната музикална чувствителност. Лехнер гостува в България за четвърти път. Лятото на миналата година тя откри фестивала „Радар” заедно с Франсоа Кутюрие, но преди това, през април, в Мюнхен осъществи световната премиера на „Три сонета по Микеланджело” от Георги Арнаудов, посветени на нея. Като преглеждам програмата на цикъла „Музиката на Европа”, тя е единственият известен артист сред гостуващите за участие в него. Дойде от Мюнхен, за да покаже своята лична представа за музиката на Германия със солова музика от Бах, Хиндемит, Лехнер и Хенце. А на следващата вечер, в Червената къща - като участник в своеобразния и много малко рекламиран кратък фестивал Mousike Téchne, представи пак музика за соло чело от Георги Арнаудов, Валентин Силвестров, Лучано Берио, Тобиас Хюм и отново кратка собствена импровизация.
Лехнер е музикант, който не желае да отстоява правилния прочит. Не е също и виолончелистът, който иска да зашемети виртуозоманите. Въпреки че да се обсъжда инструменталната й техника дори е смешно. Просто обича да показва музиката с по-различна чувствителност в една изненадваща дименсия – между импровизацията и търсенето във възможностите на тембъра, на динамиката, на отделния звук-тон и неговото разполагане в пространството. Представя всеки текст с фантастичното си умение да свързва звукове във времето, да създава шокиращи, неочаквани пространства. Свиренето й прилича на много личен, много съкровен монолог. Когато свири, изглежда потънала в своя свят, в който за малко те е допуснала. Или по-скоро допуска този, който притежава ответната чувствителност за нейните фини открития. Нейният Бах (първа сюита - с бароков лък) е извънредно интимен, изповеден, някак недовършен, извън аскезата на предписания порядък, приглушен. Третата соната (1923) на Хиндемит (съвсем рядко свирена тук) създаде своеобразно продължение на немския разказ с лаконизма на петчастната конструкция, разположена около центробежната сякаш сила на третата, единствената бавна част. Лехнер я свири много свободно, с лични „маркери” в съотношението на пластовете в гласа на челото и великолепна кулминация в застрашителната форте-плътност на финалната част. Серенадата на Хенце за соло чело (1949) внесе дух на нарочна лежерност, контрастираща на плътната музика на предшественика. Импровизираната образност на соловата пиеса на Лехнер „Вятър” бе по-скоро любовен опит за тоново движение в динамика и цветове, отколкото сериозна композиционна заявка. Но в рецитала й стабилно се наложи един великолепен вкус, без компромис и съобразяване с евентуалния публичен (не)прием. Нейният музикален свят се обитава от близки до нашето време гласове. Това тя потвърди и на втория си рецитал. Който започна с пиеси от „Музикални настроения” (1605) на малко познатия шотландски композитор Тобиас Хюм (1569-1645) – войник и музикант, изпълнител на виола да гамба. Счита се, че неговите пиеси са сред най-ранните примери на употреба на пицикато и кол леньо. Без да спира, Лехнер премина към „Три сонета по Микеланджело” на Георги Арнаудов. Гласовете от ХVII и ХХI век се сплетоха в съгласие и единство, осъществиха лелеян кръговрат във времето. Сонетите на Арнаудов събират двете епохи през изповедния глас на инструмента. Самата графика на пиесите особено напомня субтилното изписване на буквите в почерка на Микеланджело. Звуците се редят, сякаш рисуват дантелена розета, и този тип образност бе последователно изваяна в прочита на Лехнер, в който напрегнатата изразителност на сонетите бе положена в тишината с притаено дихание, с фина, брилянтна артикулация. И с естествено подчертаване на импровизационния характер на фактурата на тези пиеси, „събудени” от ренесансовия дух.
От рецитала ще извадя още две преживявания – с Лучано Берио и Валентин Силвестров. Много рядко тук идва музикант с такива качества и вътрешна отдаденост на езика на своите съвременници. Кратката пиеса на Берио „Les mots sont allés…(1979), написана за 70-годишнината на големия швейцарски музикант и меценат Паул Захер, е уникална с идеята си всеки тон от образуващите името Sacher с мелодичните обращения и ритмични трансформации да бъде разделен от следващия с трийсетивторина пауза... Това умишлено цезуриране създава своеобразна задъханост на музикалното слово в първия дял на пиесата. Тя бе предадена от Лехнер деликатно, но отчетливо; тя използва и ресурсите на реверберацията, за да успокои вълнението на фразата и да подчертае емоционалната напрегнатост на интерваликата в средния дял. Освен инструменталист с впечатляващ звуков арсенал, Лехнер е и много логичен музикант, разпределя внимателно и обосновано драматургичните тежести в музиката, която изпълнява. Много силен спомен остави и с пиесите на Валентин Силвестров (1937) – едно име, което българинът почти не познава. Украинският композитор е сред предпочитаните от Лехнер. Имат дългогодишно творческо сътрудничество и много записи за ECM. Чухме посветената й пиеса „Мигове на тишина и тъга” (2002), както и „Елегия” (1999) за соло виолончело и два там тама. Поетичният свят на Силвестров, роден от същността и смисъла на пеенето, е сдържано изповеден, интимен, шепнещ, това е ненатрапчиво, но устойчиво, незабравимо присъствие. Лехнер свири Силвестров със целия си безкраен личен инструментален ресурс, за да превъобрази отново специфичната лирика на композитора, да я извиси като върховно естетическо преживяване. Нейната лична музикантска интензивност и фантазия постигат и вдъхновяващия ефект самият слушател да почувства вътрешната тревога и напрегнатост на съзиданието.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”