Реплика от ложата (театър), брой 3 (2927), 26 януари 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: P.S.
Български  |  English

P.S.

 

Програма Достоевски “Изгонването на бесовете”: “Идиот” от Ф.М. Достоевски, адаптация и режисура Маргарита Младенова; „Бесове“ от Ф.М. Достоевски, адаптация и режисура Иван Добчев. Музика Асен Аврамов. Сценография и костюми Борис Далчев и Михаела Добрева. ТР “Сфумато”. Премиери на 13 и 14.11. 2017
 
Изминаха повече от тринадесет години, откакто ТР “Сфумато” през 2004 г. откри пространството, което днес е познато просто като Сфумато. Откри го с “Долината на смъртната сянка”. Програма, обединяваща представленията “Альоша” (реж. Маргарита Младенова) и “Иван” (реж. Иван Добчев). След това през 2005 г. направиха нова версия на показаните представления, каквато е обичайната практика на Работилницата. След повече от тринадесет години няма как да се очаква Програмата Достоевски, която обявиха миналата година, да е продължение на “Долината на смъртната сянка”. Впрочем, съвсем не е без значение, че тогава двата спектакъла не бяха наречени Програма Достоевски, а Програма Долината на смъртната сянка. Има хубава символика в това едновременно и връщане, и отдалечаване от началото. Връщане, защото Програмата Достоевски е отглас, ехо, движение в една вече отворена в работата им върху Достоевски през 2004 г. траектория. И отдалечаване, защото сегашната им Програма е своеобразен P.S. към Долината на смъртната сянка. Защо?
Тогава текстът на Георги Тенев беше съвременна рефлексия върху Достоевски. Героите вече бяха чели някога някъде самите себе си и така оставяха ХХ в. зад гърба си. Държаха го под погледа си – зависи дали по хоризонталата на хроноса или по вертикалата на идейната топография движим перспективата на наблюдението. Сега двамата режисьори се връщат към текста на автора и създават своя драматургична версия. При това, ако тогава се занимаваха с последния роман на Достоевски, сега избират от първите романи - “Идиот” и “Бесове” – тоест, връщат се към първоизточниците, към началото на пътя му към Карамазови, към началото на развитието на идеите му, на стилистиката му.
Тогава и двете представления бяха структурирани чрез монолога като форма на изказ. Не случайно се казваха “Альоша” и “Иван”. Монологичната форма на говоренето-като-живеене реализираше най-добре опита на режисьорите и актьорите, на автора на текста да представят ставащото с човека, с неговите основни опори – вярата, утопиите, желанията му. Тя даваше възможност “да погледнем навътре”, да се опитаме да прозрем битийните въпроси, които буквално сетивно бяха вписани в седенето-и-движението на телата в пространството.
Сега и двата спектакъла са структурирани чрез диалози. “Идиот” е редуциран до отношенията Княз Мишкин - Настася Филиповна – Аглая Епанчина – Парфьон Рогожин. “Бесове” – до диалога Ставрогин – Тихон (в който са вписани останалите диалози на Ставрогин “по пътя” към Тихон). И това е така, защото вече въпросите, от които възникват тези спектакли, се отнасят до отношенията между хората, до ставащото между тях, до света на междуличностните отношения. Затова, фигуративно казано, “най-уютният дом” на този интерес или по-просто - най-чисто изговарящата този проблем форма е именно диалогът.
И за двамата режисьори ожесточението в междуличностните отношения в днешните общества показва страданията на човек, загубил пътя към Другия, страхуващ се от любовта, забравил прошката. Това ожесточение отключва бесовете, завладели напълно днешния човек. Затова и така са нарекли Програмата Достоевски този път: “Прогонването на бесовете”.
Затова в “Идиот” Маргарита Младенова изхвърля “генералите и тяхното обкръжение”, изобщо хората на прагматичните решения, и показва най-вече извън-редните, изключените и изключителните герои, с една дума, показва страстите между тях в триъгълниците Княз Мишкин - Настася Филиповна – Рогожин и Аглая – Мишкин – Настася. Тези отношения я интересуват повече, отколкото да изследва дълбинното потъване само в образа на Княза или на някой от останалите персонажи. Затова в “Бесове” Иван Добчев представя романа само чрез главата “При Тихон” – в една визуално-пластична гротескна ретроспекция на развилнялата се воля на т.нар. човекобог.
От гледна точка на диалога и изследването на отношенията, е важен не толкова отделният персонаж, а хорът като изразител на едно надиндивидуално измерение. Затова и в двете представления хоровете имат водеща функция. Те изговарят онова, което никой от персонажите не е в състояние да изрече. Защото там, където диалогът колабира, идва поезията. В “Бесове” тя е повече търсена във визуално-пластичната форма, а съвсем ясно е това в “Идиот”, където хоровете говорят с Пушкиновите поеми. Подтикът на авторите да се насочат към Пушкин идва, разбира се, от известния дълбок респект на Достоевски към Пушкин. Прочутата Пушкинова поема “Някога живял далече/ рицар беден, мълчалив...” (Жил на свете рыцарь бедный…) Аглая рецитира иронично в 7 глава на 2 част, показвайки по този начин презрението си към Мишкин.
И двата спектакъла сега са по-близки до театралността на ателието, отколкото до завършеността на фрагмента, която представляваха “Альоша” и “Иван”. Видима е сценичната работа върху темата, която в момента ги интересува. Самата редукция на материала до драматургичната структура на една глава (“Бесове”) или до вектори на отношенията между основните персонажи (“Идиот”) е израз на това свиване на кръга на внимание и цели насочване на зрителския поглед към конкретна част от романите на принципа pars pro toto. Пространствено се вижда това концентриране и “свиване” на мястото до клаустрофобичен сценичен фрагмент. В “Идиот” е ъгъл, някакво “безформено” черно-бяло пространство, което се отваря чрез осветлението и пластико-ритмически по вертикала и хоризонтала.
Иначе казано, това приближаване на гледната точка означава, че вече е по-важно вглеждането в процеса, в ставащото. И също, че едрите обобщения са или невъзможни, или прибързани.
При това оптическо приближаване на авторите към мрачния свят на ожесточението и пре-стъпването, пре-крачването към унищожението на другия, сценичният израз на това ожесточение е станал по-буквален, по-недвусмислен. Светът, който показват и двата спектакъла, е вече лишен от дълбочина. Той е жесток, но е и по-разбираем. В отношението към него няма толкова апокалиптичен гняв, колкото уморено вглеждане. В този смисъл, може би “прогонването на бесовете” е нещо като опит за “викане на доброто”. Разбира се, това, което казвам, не бива да се разбира толкова като тематично “послание” на програмата. А като послание на равнището на изказа.
Което значи, и на нивото на актьорското присъствие. То е видимо чрез цялостното въвличане на много млади актьори и студенти в работата върху два от големите романи от т.нар. “петокнижие” на Достоевски. Подобно приобщаване не е само “педагогическо” или образователно. То е естетическо. И е напълно основателно от гледна точка на възрастта на героите - в “Идиот” тя е от 20 (Аглая) до 26 години (Мишкин). Но по-важното е, че тяхната актьорска неопитност, от една страна, усилва значението на формата на ателието, а от друга - въвежда естетически известен наивизъм и еднозначност на персонажите. В никой от персонажите работата на режисьорите с актьорите не е целила по-сложно вглеждане в образите, защото драматургичният им избор има други функции, както се опитах да покажа по-горе. Актьорите носят и чувствителността на еднозначния изказ, която е по-адекватна на чувствителността на зрителя. Така те го приближават фабулно и проблемно към символните пластове на текстовете на Достоевски.
Въпросите, които преди години занимаваха “Сфумато” (и ги накараха да изтеглят перспективата към въпроса за случилото се с човека през ХХ в. от гледна точка на големите въпроси на Достоевски за живота в света без Бог), днес са други. И точно защото са други, тяхното поставяне изисква скъсяване на перспективата на погледа на авторите на представленията и смяна - както на материала, на подхода към него, така и на актьорите. Затова казах, че Програмата Достоевски Изгонването на бесовете” e отдалечаване, но е и своеобразен P.S. към Долината на смъртната сянка.

 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”