Български  |  English

Наградата Иван Николов 2017:
равносметки

 
Валентин Дишев и Красимир Вардиев си разделиха Националната награда за поезия “Иван Николов” за 2017 година. Журито с председател Екатерина Йосифова и членове Бойко Ламбовски и Константин Трендафилов предпочетоха двамата автори заради стихосбирките им „И го живея“ на Дишев („Scribens/ARS“) и „С(р)амота“ на Вардиев („ДА“).
Вестник „Култура” се обърна към членовете на журито с поканата да споделят какви тенденции се наблюдават в това издание на престижния конкурс за най-добра стихосбирка на годината. Тук публикуваме получените отговори.
К
 
Екатерина Йосифова:
Място за свободно развитие
Достатъчно време мина, за да се вижда ясно.
Тримата – журито – получаваме еднакви купчини от по шейсет книги. Всеки да чете където и в какъвто иска ред. Божана Апостолова също ги има, както и предпочитанията си, но спазва ненамеса. Е, не съвсем: неин е изборът на журито. Трима от три поколения. Общото е поезията. В личното им писане има надличностни критерии. В резултат - вместо разминаване, се получава почти пълно съвпадане в преценките.
Двайсет книги отпадат още при първия прочит: просто стихоплетство. Другите са добри и много добри. Наградите са две, номинации – десет.
Идва редът на втория критерий, който внезапно се оказва приоритетен и при трима ни: наличието на тенденция едновременно за съхраняване на поезията като място за свободно развитие; за свободни движения – не за репетирани жестове; за осъзнато шляене; и засилване за излитане. За пътешествие към себе си и подкрепа в пътешествие на друг. Намирахме тази посока в повечето от книгите, от нео-екзистенциалната философия на зрелите в опитност и мислене до радостните провокации на сетивата.
Някъде тука има обяснение и предпочитанието към кратките форми.
 
Бойко Ламбовски:
Растящата прозирност на Пепеляшка
Можем да разглеждаме съвременната българска поезия през много призми. На базата на годишната селекция за наградата „Иван Николов“, давана от издателство „Жанет 45“, на мен тя ми беше интересна като набор от постижения на добрия вкус; като светъл пароксизъм на индивидуалната, па и обща – българска душевност; като тенденция и естетически вектор. Все пак ми се ще в тази бележка да я портретувам като една такава литературна симптоматика на социокултурни феномени. Моментна симптоматика, защото се касае за книги, публикувани от края на 2016-та до края на 2017-та. Лично на мен тази литературна симптоматика ми беше красива, но и болезнена - с различните си по форма и яркост, но добре изразени спазми на комуникативността, взета във висок аспект. То това - комуникативност във висок аспект, е всъщност поезията.
Искам категорично да изтъкна, че съвременната българска поезия не е слаба, а прекрасна в най-добрите си образци. Това не отменя очевидността, че вече не е „царица на изкуствата“, за каквато са я обявявали дълги векове. И че в двореца на естетическата консумация, ако можем да го кажем така, тя е днес една псевдо Пепеляшка. Защо псевдо ли – защото е царица, изгубила короната си, а не слугиня, очакваща коронясване. И защото този дворец, без да отричаме привлекателността му, е все пак мол – мол на все по-софистицирани визуални услади и все по-туитвано, опаковано като пиктограма послание – не страдай, не се отдавай на безплодни рефлексии, ето ти едно станиолено диамантче, боцни си го на диадемата и – напред към касата.
Българската поезия днес е като красавица, която не доближават – не защото ги е страх, а защото е прозирна. Изчезна култът към текста, който става постижение, който се знае наизуст и се праща по картички. Няма хора, които да свалят власт с „Елате ни вижте“, например, или такива, които да споделят със събратя по меланхолия стихотворения като „Ирен“ (Емануил Попдимитров). Иначе книгите и на Елин Рахнев – „Зелда“, и на Петър Чухов – AДdicted, и на Сашо Секулов – „Море на живите“, и на Красимир Вардиев - „С(р)амота”, и на Валентин Дишев, и на Йорданка Белева, и на Златозар Петров – и още поне двайсетина заглавия от талантливи автори, ни убеждават – който е поданик на Високото Нейно Величие, ще й служи. Дори само затова, че тази приказка не е най-лошият начин да си прочетеш живота.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”