Български  |  English

Въпросът за мира в Близкия изток
между 23.XII.2016 г. и 6 .XII.2017 г.

 
Новата история на Близкия изток често предлага обрати, които многобройните анализатори с готовност наричат исторически и дори ключови за бъдещето на региона. Разпадът на установените политически модели в редица държави от региона след 2010 г. и началото на масови социални, икономически и политически промени, чието развитие все още наблюдаваме, като не сме в състояние да предвидим крайния изход, доведе до усещане за нестабилност. Нестабилност пред постоянно променящата се конюнктура и условия в процес, който очевидно не подлежи на опитомяване към днешна дата. В хаоса на Близкия изток, където разрастващата се гражданска война в Сирия като че ли най-сетне придоби контурите на конвенционален конфликт с активната роля на Русия, Иран и Турция, а на хоризонта в Ирак се забеляза краят на мимолетния феномен ИДИЛ (като неговите последици в никакъв случай не са с кратковременен ефект обаче), един основен въпрос сякаш загуби полагащото му се внимание – този за мира в Близкия изток или т.нар. Близкоизточен мирен процес.
Независимо от конюнктурата, все пак въпросът за близкоизточния мирен процес остана централен в сложните отношения на интереси и зависимости в регионален и международен план. След два мандата администрацията на президента Барак Обама така и не намери подход, който да възстанови прекъснатия двустранен диалог между Израел и Палестинската власт. Заявеното желание на Обама в речта му пред аудиторията на Американския университет в Кайро за нова ера в отношенията между САЩ и арабския свят бързо остана като горчив спомен в съзнанието на обществеността в Близкия изток, примесен с усещането за измамени надежди. Непоследователността на Белия дом се прояви особено силно и спрямо на практика блокираните преговори за мир, като нито израелците, нито палестинците наистина усетиха, че Вашингтон разполага с ясна стратегия за излизане от състоянието на безвремие. Докато Израел, въпреки натиска от страна на САЩ, продължи постепенно, макар и в далеч по-малки темпове от тези в настоящия момент, да разширява мрежата от селища по Западния бряг на река Йордан, палестинското политическо ръководство трайно се настани в зоната на комфорт, защитавайки тезата за изконно справедливата палестинска кауза.
В условията на непоследователност по отношение на мирния процес и предвид задълбочаващото се в Близкия изток впечатление относно липсата на ясна стратегия от страна на САЩ, в края на 2016 г., след поредица от дипломатически ходове на двустранно ниво и на ниво международна дипломация, Вашингтон съдейства и в крайна сметка за първи път в историята си на държава постоянна членка на Съвета за сигурност на ООН не упражни правото си да блокира резолюция, която на практика поставя всички израелски селища отвъд чертите на 1967 г. извън закона. Резолюция 2334 на СС на ООН бе приета на практика с единодушие с четиринадесет гласа “за” и само този на САЩ “въздържал се”. По мнението на мнозина, резолюцията дойде твърде късно и все пак бе разглеждана като своеобразен жест към палестинската кауза в ущърб на Израел, с чието политическо ръководство администрацията на Обама се намираше в твърде деликатни отношение. Докато в Израел очаквано 2334 бе възприета като края на епохата на добри отношения със САЩ и въпреки предупрежденията на висши политически лидери да не се правят крайни заключения предвид факта, че на прага на Белия дом бе вече новият държавен глава Доналд Тръмп, мнозина определиха решението на СС на ООН като предателство спрямо израелските интереси. За палестинския политически елит резолюцията маркира началото на нов етап или, както посочи известен политически коментатор, новата 2017 г. настъпи в Палестина, преди да отброи последния дванадесети част на отиващата си 2016 г. Подобен жест на добра воля в историята на дипломатическите отношения и борби, неизменно съпътстващи Близкоизточния мирен процес, сякаш нямаше аналог. 2334 маркира моралната победа на палестинската кауза, настъпила в последните минути на безспорно важен мач, който обаче не беше този на финалния сблъсък. Защото 2017 г. започна така, както мнозина очакваха, и още с встъпването си в длъжност новият американски президент Тръмп обяви своите приоритети, сред които постигането на абсолютната сделка за мир в Близкия изток. Принципите на 2334 бързо останаха единствено в процедурната практика на предвидените от Съвета за сигурност механизми на мониторинг, докато самият дух на резолюцията и причините за нейното приемане се сблъскаха с новите реалности на новата американска администрация.
Въпросът за крайния статус на близкоизточния процес бе дефиниран от Белия дом като част от по-широка концепция за урегулиране на процесите в Близкия изток с акцент върху възможно нормализиране на отношенията между арабските държави и Израел. В условията на продължаваща тежка политическа, социална и икономическа криза в региона, която на практика обезсили редица арабски държави, които традиционно са смятани за лидери в тази част на света, като Сирия, Ирак или Либия, своите претенции да бъдат начело на арабския свят заявиха страни, за които светът имаше доскоро по-скоро различна представа – на водещи финансови партньори, нежели на водещи политически фактори.
С изключение на Саудитска Арабия, арабските страни от Персийския залив, чието икономическо и финансово благосъстояние често буди искрена завист у мнозина, заявиха себе си като новите арабски лидери – всеки със своите разбирания за това как следва да се развива регионът, а и, както се оказа по-късно през 2017 г., с непреодолими към момента вътрешни противоречия, които доведоха до блокадата срещу Катар от юни м.г. Претенциите засега остават по-скоро необосновани, което в същото време влияе негативно на регионалната стабилност и прави Лигата на арабските държави не само да изглежда, но и да е слаба и по-скоро нефункционална.
Тежките противоречия между доскорошните съюзници в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) поставиха техния основен съюзник САЩ в нелеката позиция или да избере да забави изработването на своя уникален план за Близкия изток или да продължи в избраната посока, като намери начин да балансира между недоволството на своите партньори. За да придаде още по-особен привкус на дипломатическите си усилия и да остави впечатление за неминуемо приближаване на чакания план, през май 2017 г. Тръмп започна първото си посещение в Близкия изток от Саудитска Арабия, което беше възприето като недвусмислен знак за особената симпатия на новия президент спрямо Рияд. В рамките на посещението си и пред лидерите на ислямския свят, американският президент подчерта особената роля на своите саудитски домакини и в рамките на тридесет минути, колкото трая речта му, дефинира новите, според него, принципи в Близкия изток - борбата с тероризма, заплахата от Иран и радикалния ислям. На практика бе очертана граница между САЩ и неговите регионални съюзници – преди всички Саудитска Арабия, ОАЕ и Египет, срещу онези, които остават оттатък стената – радикалните терористични групи, Хизбула, Братя мюсюлмани и, разбира се, Техеран.
Посещението в Рияд бе последвано от визита в Израел, което засили очакването, че сделката на века предстои. Въпросът за бъдещата палестинска държава и решението на Близкоизточния мирен процес бе поставен в контекста на глобалната формула за решение на конфликта между евреи и араби.
Въпреки че посещението на Доналд Тръмп бе представено като значителен успех, то не успя да убеди обществеността в Близкия изток за приближаващата развръзка не само на конфликта с Израел, но и въобще на развиващата се вече почти десет години тежка криза в целия регион. В частност, палестинското ръководство доста предпазливо коментира перспективите за излизане от застоя на преговорите с Израел, като гласовете, обвиняващи Тръмп в открита произраелска позиция, постепенно започнаха да вземат връх. Споменът за Резолюция 2334 и условията, които доведоха до нейното приемане, избледняха върху политическата карта на близкоизточния дневен ред. Постепенно, но неумолимо стана ясно, че регионът се намира в плен на нова парадигма – тази на изначално нови, неконвенционални отношения, задавани от новата администрация във Вашингтон. Подход, който вероятно се стреми да се отърси от традиционни и многократно преповтаряни дипломатически похвати, като предложи по-скоро един прагматичен бизнес модел.
Докато САЩ се впуснаха в дипломатически инициативи, чиито основни задачи бяха да сондират мнението на засегнатите в конфликта страни и техните съюзници в региона, за мнозина стана ясно, че сред основните въпроси, които влияят на бъдещето на мирния процес, е този за палестинското вътрешно помирение.
След десет години на разделение и фактическо откъсване на Ивицата Газа от Западния бряг, след победата на изборите от страна на движението Хамас през 2007 г., палестинският политически елит продължава да се намира във все по-тежка функционална криза и е неспособен да се изправи срещу новите реалности в Близкия изток.
Навярно в последен опит да се постигне помирение и обединение между основните политически партии, през пролетта на 2017 г. с посредничеството на Египет започнаха поетапни преговори за урегулиране на кризата между Хамас и Кайро, от една страна, и с водещата палестинска партия Фатах, от друга.
Отношенията между Хамас и Египет имат сложна история, довела до решението на египетското ръководство, начело с президента Абделфатах ал Сиси, да затвори напълно границата между Египет и Ивицата Газа заради намесата на терористичната организация във вътрешните дела на страната и в частност, убийството на главния прокурор Хишам Баракат през 2015 г. Наказателните действия на Египет засилиха вече съществуващата икономическа и военна блокада срещу Газа, наложена от страна на Израел, предизвикана от решението на Хамас да постави под свой пълен военен и административен контрол Ивицата и отказа на движението да води какъвто и да било диалог със законното правителство на Палестинската автономия.
След десет години на тежки санкции и задълбочаваща се тежка хуманитарна криза в Газа, в началото на 2017 г. Хамас успешно организира нови избори и избра ново политическо ръководство. Особено внимание предизвика избирането на ново политическо бюро в Газа начело с осъдения на няколко доживотни присъди от израелски съд Яхия Синуар. През 2011 г. Синуар бе освободен в резултат на сделката за живота на израелския войник Гилад Шалит. Очакванията за начало на нов радикален етап в историята на Хамас в Газа начело със Синуар скоро доказаха своята относителна несъстоятелност. Въпреки че новото ръководство в Газа далеч не може да се нарече такова на миротворци, под натиска на тежките икономически и социални проблеми за палестинското население в Ивицата, Синуар бе принуден да се доказва като прагматичен лидер. В поредица от срещи с египетските представители, лидерите на Хамас се съгласиха да започнат преговори с основния си противник, президента на Палестинската власт Махмуд Аббас, като целта бе постигане на национално помирение и връщането на Газа в лоното на палестинската законна власт.
Успехът на т.нар. палестински файл е и остава от огромно значение за самото египетско ръководство. Изправено пред тежката криза на Синайския полуостров и водещата се война срещу ИДИЛ там, евентуален успех по т.нар. палестинско направление би върнало увереността на официално Кайро в собствените му сили да влияе върху един толкова важен въпрос, какъвто е палестинският, който, освен това, е смятан традиционно от египетските управляващи кръгове за запазена територия на влияние. Не на последно място, един успех в процеса на палестинско помирение би поставил Египет в благоприятната позиция на надежден партньор и спрямо новата американска администрация, заета с урегулиране на конфликта в Близкия изток.
Под натиска на Египет, през октомври 2017 г., след няколко дни на преговори, Хамас и Фатах подписаха принципно споразумение, което бе призвано да сложи край на разделението. По думите на известен израелски журналист и наблюдател на вътрешните палестински дела, споразумението „разкрои мерките на бъдещия перфектен костюм, който евентуалният младоженец ще облече под зоркия поглед на египетските си роднини, но засега той е оставен да отлежи в гардероба за по-добри времена”. Споразумението, широко прокламирано в медиите като неминуем успех, бе подложено на много изпитания, най-важните сред които бе нежеланието на Хамас да обсъжда въпроса за оръжието си (т.нар. “оръжие на съпротивата”) и поставянето му под контрола на официалните палестински власти, което пък предизвика несъгласието на президента Аббас да отмени рестриктивните мерки срещу Газа, заради които подаването на електричество за населението достигна едва три до четири часа от април м.г. насам, а достъпът до питейна вода за населението е почти ограничен. Това - и на практика блокираната за всякакво икономическо развитие Газа, превръща територията в благоприятна среда за радикални влияния и рискува огромен социален взрив. Друг основен проблем, който остава нерешен засега, е този за държавните служителите, наети от Хамас след 2007 г., и тези, останали верни на Рамалла, но незаети с реална дейност за последните десет години. Въпросът засяга не само проблема за това, кой – Хамас или Фатах, ще поеме финансовото бреме да се разплати с населението за сметка на и без това силно изтънелия си бюджет, но и за това управляващите в Рамалла да признаят дефакто съществуването на Хамас като реален политически субект.
На фона на тези основни препятствия, а и на действително все по-сложната хуманитарна обстановка в Газа, населена вече с над два милиона жители, темата за националното помирение по-скоро буксува, въпреки натиска на Египет и международната общност. В началото на януари 2018 г. Хамас и Ислямски джихад отказаха да участват в заседанието на Палестинското централно ръководство, като подложиха на критика своите политически съперници от Фатах за липсата на твърда реакция спрямо решението на САЩ и американския президент Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел.
Сякаш за да усложни и без това нелеката ситуация на палестинската политическа арена, но и сякаш, за да предостави възможност на страните да отложат решението за помирение, на 6 декември 2017 г. Вашингтон в официална декларация заяви, че признава Йерусалим за столица на Израел. Декларацията за Йерусалим напомни по недвусмислен начин, че в международен план има нов играч, който като че ли няма желание да се съобразява с установите норми на отношения и по-скоро се стреми към по-непосредствен подход.
Въпреки че все пак в речта си президентът Тръмп посочи, че окончателният статут на града ще се реши в директни преговори, заявлението дефакто предпоставя условията на бъдещи преговори относно крайното решение за Града. За палестинския политически елит започналата с еуфорията от 2334 година завърши с разочарованието от Доналд Тръмп и „несправедливата” международна конюнктура. Разочарованието се засили и от това, че въпреки опасенията темата за Йерусалим да бъде поставена на дневен ред (каквото бе намерението на Доналд Тръмп, заявено от него още преди да бъде избран), в средите на палестинското ръководство се забелязваше убеждението, че САЩ по-скоро не биха се решили на подобна стъпка. Сякаш, за да докаже още веднъж, че Близкият изток се намира в състояние на преформулиране на познатите принципи на поведение и че парадигмата на дипломацията в тази част на света е вече радикално променена, Вашингтон направи „немислимото”.
Датата 6 декември 2017 г. маркира края на турбулентен етап, който, като напомни за историята на Йерусалим, раздели жителите му между “осанна” и “разпни го”. Очакванията за твърда и безкомпромисна позиция на палестинските лидери срещу САЩ и президента Тръмп останаха в техните декларациите. Патосът на призивите за отпор не намери широка подкрепа сред т.нар. палестинска улица, което потвърди впечатлението, че умората от институционалната и дори идеологическа безизходица на палестинската кауза преобладава. Нито опасенията за трета интифада се сбъднаха, нито палестинският политически елит и неговите арабски съмишленици сред държавите членки на Лигата на арабските държави (ЛАД) предложиха мерки срещу решението за Йерусалим. Споменът от жестове на солидарност, подобни на арабския икономически бойкот вследствие на войната от 1973 г., останаха в историята. В знак на подкрепа, а и за да се напомни на Вашингтон, че промяната на принципите на мирния процес е неприемлив от юридическа гледна точка, на 21 декември 2017 г. Общото събрание на ООН гласува с преобладаващо мнозинство резолюция, която отхвърли решението на САЩ, без обаче от това да следват конкретни мерки. От своя страна, Израел запази позициите си, защитавайки тезата за историческото си право над Йерусалим, съперничейки с не по-малко убедителната теза на палестинците за правото им на столица в Града.
Независимо от всички емоции обаче, много важен факт следва да бъде взет под внимание. На този етап нито Израел, нито палестинската власт ще предприемат мерки за действителното анулиране на Споразуменията от Осло от 1993 г., каквито опасения и призиви бяха чути. Потенциалната възможност за подновяване на преговорите под някаква форма е отложена в бъдещето, координацията по въпросите на сигурността ще остане в сила, а самото бъдеще на мирния процес ще си остане в руслото на действителните реалии на Близкия изток – между кризата на политическа идентичност, опасността от радикален ислям или популизъм с религиозен привкус и отсъствието на визия за преодоляване на нестабилността в регион, за който много местни наблюдатели твърдят, че всички негови беди се коренят в Договора Сайкс-Пико от 1916 година.
Добре дошли в 2018 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”