Български  |  English

Изящната отрова на кича

 

Гастролът в София, Зала 1 на НДК, и Варна с „Лебедово езеро” на Руски мултимедиен театър на балета, създаден в Москва през 2012, събуди интерес с обещания за невиждан 3D мапинг и среща с актуалните звезди от Болшой - знаменитата прима Мария Александрова и многообещаващия артист Владислав Лантратов. Наистина е прекрасно, само няколко месеца след появата на емблематичната Светлана Захарова в „Жизел” и утвърдилия се в много роли Денис Родкин, да се срещнем на живо с майсторството на артисти от ранга на Александрова и Лантратов.
Очакванията обаче напълно се различават от реалността, може би затова организаторите от "DEGRIS EVENTS" никъде в мащабната рекламна кампания не подчертават своето участие. Зала 1 на НДК е препълнена, тук е не просто обичайната балетна публика, но и множество, което навярно за първи път се среща с класическия балет. След поредицата неуспешни гостувания на треторазредни трупи от бившите републики с нискокачествени солисти от Болшой и Мариинския, организаторските фирми като че прозряха, че не могат да лъжат до безкрай и ограничиха безвкусните компромисни прояви. Но в настоящия гастрол порочната практика отново е на лице - единствено солистите са наистина самите себе си. Прословутият 3D мапинг е чисто и просто зле компютърно синтезирана виртуална среда с несръчно изчислен мащаб, който създава пародийно усещане за криво огледало. Естетиката на анимацията е нещо средно между манга бутафория с дисни презахаросване и нелеп опит за природен реализъм. В двореца блещукат свещите, прииждат вълните на езерото, а листата трепкат в парковата картина сред летящи светулки. Лебедите летят и кацат или отлитат, от бурята езерото се разплисква, а вихър огъва дърветата. Нищо не е по-нелепо от скованото кацане и отлитане на Ротбарт – орел с червени очи. Проецираният декор бледнее и затруднява сценичното осветление, което е със засилени тъмни цветове. Те правят телата твърде обемни поради липсата на странични канали, а и принуждават артистите да се движат в сянка или да танцуват само на аванссцената. Необяснимо е отсъствието на каквато и да е било програма, брошура, флаер или дори афиш, където да се запознаеш с имената на солисти, постановчик, режисьор, художник, костюмограф, репетитор и т.н. Не е ясно защо дори либретото остава неразказано на очевидно незапознатата публика. Неуважението към публиката е пълно, но пък и тя сама е лишена от какъвто и да е било респект към себе си – плаща прескъпо за фалшификати, никога не освирква и не негодува, а е все възхитена, доволна и стръвна за евтини зрелища.
Но не липсата на програма, а поредното фиаско с класическата образност и стил е в основата на възмущението. Спектакълът тече с доста купюри. И как иначе, като на сцената присъстват не обявените 37 танцьори, а не повече от двайсет и няколко, на които се налага да танцуват във всяка нова картина. Кордебалетът е в отчайващо състояние - неподреден с некоординирани и несъгласувани движения, въпреки крайно олекотената хореографска версия, която е някаква вулгаризирана вариация между Иванов, Петипа, Горски и редакцията на Константин Сергеев. Солистичният състав също не е на особено високо ниво. Не знам кой е режисьор на спектакъла, но цялостния облик на представлението е окаян и заради нелепостта на декора, и безвкусието при костюмите, и заради неподходящата преекспонирана пантомима.
На фона на цялата стилистична пародийност, Александрова и Лантратов защитават школата и имената си. Мария Александрова, една от знаменитите партньорки на Николай Цискаридзе, ученичка на Татяна Голикова, а днес работи с небезизвестната Нина Семизорова, вече не е в блестяща форма. Висока и твърде атлетична, тя се бори да олекоти и изтънчи движението си. Владислав Лантратов е от новото поколение танцьори в Болшой, където работи с Михаил Лавровски и Валери Лагунов. В първо действие присъства на сцената почти формално, макар че изпълнява с деликатност красивата вариация от Па де троа. Пикът на съвместната му работа с Мария е в разкошното Адажио от второ действие. Именно тук Александрова извайва до детайлна филигранност своя образ, а Лантратов излиза от меланхоличния си унес и двамата се домогват до една особено красива скулптурност на дуетните фигури и изящна музикална отчетливост при разгръщането на движенията. Сцената е толкова емоционално наситена, че в един момент забравяш цялата нелепост на контекста. Одета на Александрова е омайна, деликатна, движенията са максимално изчистени, удължени и бавни, и напомнят съноподобен унес. Поради общата си атлетичност и силовост, тя изтегля максимално в дължина движението, което бавно притихва чак в пръстите, които сякаш отпращат импулса му в безкрая. Трогателността, която придава на Одета, идва от спонтанния неудържим прилив на любовното откриване, който отгръща както скръбта, така и дълбоката вяра в спасителната сила на любовното чувство. За Лантратов по-ефектни са сцените от ІІІ действие с Одилия, там той успява да разчупи общоприетото руско разбиране за Зигфрид като за меланхолика мечтател. В голямата вариация от „черното адажио” демонстрира и съществена част от възможностите си, които до сега сякаш пести - експлозивен скок, красиви линии, овладени диагонали. Лантратов не изгражда своя Зигфрид монолитно, а преминава през доста трудности и компромиси, очевидно наложени от виртуалната среда. Неговият принц е неориентиран и отегчен и чак при появата на Одета се изпълва с емоции. В Одилия Александрова е експлозивна, мащабна, женствено съблазнителна, но и по-безинтересна, просто горда и властна, но не и магнетична, лукава и скрито зловеща. Танцува малката вариация в скованата редакция на Сергеев, чиято рафинирана елегичност изобщо не й отива, а в стремителния диагонал губи скорост и спестява доста от прословутите 32 фуетета на Пиерина Леняни.
Задължителната зрелищност, възприемана днес като гаранция за търговския успех, подтиква да се създават подобни технически сурогати, които превръщат художествената ценност в откровен кич.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”