Български  |  English

По повод
на Истанбулската конвенция,
но не и за самата нея

 
2017-2018, нашето време, въпреки европредседателства и ред други неща, най-често разглеждаме като период на „уталожване“ на европейската идея в България. Прилагателното „европейско“ невинаги консенсусно се възприема като нещо положително. „Брюксел“ е все повече „бюрокрация“, отколкото шанс, надежда и вдъхновение. Чертаят се разделителни линии между българските „традиции“ и посегателствата срещу тях, привиждани обикновено като външно инспирирани. Обвиненията в евразийство и конспирациите за похищения на страната от правия път са редовно огласявани, а редица партии и експерти градят върху това практически цялата си публична дейност.
Началото на 2007 е много далеч от подобен контекст. Фанфарите от членството не са отшумели. Емоциите и очакванията са високи. Дори Русия все още не е толкова лоша, колкото ще бъде нарисувана по-късно. Само че именно в първите месеци на първата ни еврогодина се развихри огромен скандал по повод на едно предполагаемо посегателство върху националните ни традиции, в случая срещу историята. Става дума за проекта „Батак като място на паметта. Ислямът като вражески образ. История и съвременност на антиислямски стереотипи в България и примерът за мита на клането в Батак“, влязъл в масовото съзнание под краткото название „Митът Батак“. Въпросният проект с български и немски участници така и не успя да представи заключенията си пред родната публика заради вълната от възмущение, която чисто и просто го заля и отнесе. Обвиниха го, че насажда омраза между българи и мюсюлмани, че отрича османското владичество и че не признава за истина Баташкото клане, с други думи, че светотатства пред олтара на националната памет. Публикуваната монография с резултатите от проекта, „Батак като място на паметта“ всъщност не твърди нито едно от нещата, станали обект на яростно заклеймяване. И сякаш всички сме били свидетели на злощастно разминаване. Да, ама не.
Поне два проблема излизат на преден план. Единият засяга разликите в научната и всекидневната употреба на думата „мит“. Докато във всекидневното говорене митът е синоним на нещо невярно и измислено, то в научния жаргон той фигурира като устойчива идеологическа конструкция на интерпретиране на дадени събития и процеси в съзнанието на социални групи, без това изобщо да означава, че събитията сами по себе си са измислени. Авторите на проекта не твърдят, че не е имало Баташко клане или че жертвите му са фиктивни, а се опитват да проследят как след Освобождението то е използвано с конкретни политически и идеологически цели. В крайна сметка знаем, че нацията и националната държава стъпват на определени митологии, задаващи смисъл, каузи и ценностни йерархии в изграждането на собствената ни идентичност като участници в националната общност. Някъде са митологизирани неверни или преувеличени факти, другаде, вероятно по-често, съвсем реални неща. Митологично значение имат и Карл Велики, и битката при Хейстингс, да речем, които не са измислени. Ако останем на терена на нашия регион, особена митологична роля в сръбското съзнание изпълнява автентичното и добре изучено от историците сражение при Косово поле. Аз смятам, че деконструкцията на националните митове в нашия несигурен свят е опасна, но каквито и позиции да имат хората с поне минимални експертни познания, би следвало да си дават сметка за различните равнища. Така опираме до втория проблем, за недобросъвестните интерпретации, когато убедено заявяваш нещо по повод на текст, където то липсва. Създаде се впечатлението, че „Митът Батак“ зачерква цялата ни история, най-вероятно заради турците, може би заради евреите, а още тогава и съвсем негласно подсказано, заради европейците. Срещу проекта излязоха всички държавни институции и техните титуляри, изнесоха се и публични лекции, дадоха се и пресконференции. Скандалът тръгна не от спорното съдържание, а от заглавието; и забуксува там. А по мое – и не само по мое – мнение бурята бушуваше над едно малко повърхностно изследване, което извличаше изводи от ограничен изворов материал и експлоатираше романтичното въображение с малко сензационното превръщане на една полска картина в източник на национална идеология.
И отиваме отново 10 години по-късно - към „Митът Истанбул“. Този път имаме работа с Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, добила популярност като „Истанбулска конвенция“. Първото, което трябва да кажем, е, че нямаше нищо неочаквано, никаква „новина“. При „Митът Батак“ още година преди скандала се публикуваха статии, даваха се интервюта и се създаваше публичност без никакъв сериозен отзвук. Сега драмата се разрази покрай документ, подписан от България близо две години по-рано, разискван на кръгли маси и дискусии, а и станал добре известен на среди в българската общественост, които дори събираха подписи за неговата ратификация. Знаем, че българският парламент от известно време почти не се занимава със законотворчество, а предимно ратифицира договори, споразумения и конвенции. И Истанбулската конвенция можеше да поеме по същия механичен нормативен конвейер, но не би. Изведнъж изригна фойерверк от възмущение. Обвиниха конвенцията, че въвежда официално „третия пол“ в България, че ни задължава да приемаме бежанци травестити, че насилва децата от малки да решават свободно от кой пол са, а за капак узаконява и гей браковете. Би могло да се помисли, че пак ставаме жертва на разминаване, защото текстът такива работи не предвижда. Да, ама не. Кампанията се разгърна. Изправени пред невъзможността да покажат къде в конвенцията пише за трети пол, противниците й заговориха, че тя насажда „джендър идеология“ и че ни кара да приемем пола като въпрос на избор – а етикетът „конвенцията за третия пол“ се запази. Джендърът или, ако искате, социалният пол, добива функцията на мита от баташкия казус. В социалните науки е едно, а в представите на хората излиза друго. Почти неприлично е да обясняваме как хората влизат в определени социални роли, свързани със стереотипите какъв трябва да бъде мъжът и каква жената, и че тези стереотипи понякога имат пряко отношение именно към домашното насилие и насилието над жени. Само че в медийната пропагандна среда мнозина решиха, че предстои да отворим извънредна работа на хирургиите, защото всички ще минаваме през обедната почивка оттам да си сменяме пола. Изгубени в превода? Може би, но преводът не е просто езиков, а между доста различни, както се оказва, социални и културни реалности.
Няколко поучителни момента заслужават внимание.
Видяхме колко потресаващо лесно е да се възбуди обществена и политическа съпротива по произволна тема и да се насочи в предварително избрана посока. Почти без пари. Това е едно от сравнително новите явления в живота ни. Представете си само какво щеше да бъде, ако така се действаше, примерно, спрямо Конституцията. Вместо да обясняват какво не приемат и с кои положения няма да се съгласят, а после да ходят и да гладуват, нейните противници трябваше само да обявят как Конституцията въвежда трети пол и толкова. Не, не въвежда, пише за брака като доброволен съюз между мъж и жена! Вярно, че пише, но отваря вратичка за тълкувания – какво значи „доброволен“, подготвят ни за „недоброволен съюз“, който очевидно ще включва други полове... И т.н.
Ролята на международните документи става все по-централна. Някои от тях пред очите ни излязоха бомби със закъснител. Какви ангажименти е поела България с влизането си в ЕС, понякога научавахме години по-късно, и то благодарение на съдебни дела и глоби. Последващият външен мониторинг все по-често се приема като нежелано бреме върху страната, натрапващо ни чужд чиновнически произвол. Може би свръхинтерпретирам, но сухият административен език на тези текстове и сухото им административно разпространение допринасят за нарастващо дехуманизирания образ на нашите международни партньори и на системите, в които трябва да се вписваме като държава и общество.
И накрая, вечният въпрос какво е българска традиция, тепърва ще тревожи, обърква и опровергава всички любители на лесни решения. Беше отправено питането кое всъщност е българската традиция - да си пазиш пола или да биеш жена си. Макар че не е необходима ирония. Връщането към някаква представа за традиция е закономерна реакция срещу несигурността, разнородните и неконтролируеми външни ветрове, измамите, бедността, разпадането на обществото в семейства, родове, съседски и приятелски мрежи. Това е един дебел проблем на българския капитализъм. Той е много по-съществен от евтините присъди колко „прости“ са хората и как се оставяли да ги „манипулират“, произнасяни според високомерния етос на либералните експерти. Същото е и със страховете от бежанците и болестите, които можели да донесат. Вместо да подиграваме глупостта на уплашените, нека първо се замислим за колко от тях едно болнично лечение е непостижима перспектива.
За финал на тези разсъждения, стигаме до конкретната политическа сила, която фокусира в себе си почти всички заложени дотук противоречия – Българската социалистическа партия. Както е известно, въпреки предходни индикации в обратната посока, партията отхвърли Истанбулската конвенция и на Изпълнително бюро, и на пленум на Националния съвет. В резултат получи критики и отляво, и отдясно, че е ретроградна, патриархална, нереформирана формация.
От гледна точка на създаването на обществена съпротива по определена тема, БСП като че ли постигна своето. Изгради пореден свой сюжет срещу ГЕРБ и властта. Заедно с това обаче влезе в един предварително създаден, и не от нея, дневен ред, и ще срещне трудности в намирането на полезен ход. Нератифицирана от България конвенция дава възможност на БСП да се гледа като на „антиевропейска“ партия, а ратифицирана – като на безпомощна.
По въпроса за международните документи партията се раздвоява между традиционното си придържане към правото и всички ангажименти на страната (да си припомним как гласува по всички досегашни ратификации) и систематичното отхвърляне на всякакъв външен надзор и международно основание за намеса в българските вътрешни дела.
Темата за традицията също активира противоречия. От една страна, това е виждането за лява партия, която подкрепя всички усилия за борба с домашното насилие и насилието срещу жени; и можем да го наблюдаваме в дейностите на Обединението на жените социалистки, в позициите на публични фигури (включително действащия вицепрезидент Илияна Йотова), в категоричното отношение на Партията на европейските социалисти (и нейния лидер Сергей Станишев). От друга страна, изпъкват консервативните нагласи в партията и становищата, подозрителни към всяка промяна, която не е родена тук. Едва ли можем да говорим само за ръководството и неговите интереси при положение, че съвсем скорошният сондаж на „Галъп“ демонстрира засиления скептицизъм именно на червените избиратели спрямо дискусиите за социалните роли на половете.
БСП има нужда от Европа, но съзнателно се дистанцира от претенцията на европейските елити да залагат общи универсални приоритети. БСП приема общи каузи като свои, но смята, че могат да се задвижват само с национално законодателство. БСП воюва с митовете на другите, но нерядко активно съдейства за тяхното пропагандиране. БСП търси подкрепа в общественото мнение, но по специфичния си начин накрая остава сама с хора, които одобряват решенията й, но не и самата нея. А противоречията не са просто разделителна линия с другите, а и вътре, на всички равнища, теглещи столетната влакова композиция в няколко посоки едновременно.
Истанбулската конвенция е само повод да разсъждаваме и върху собствената си готовност да се променяме, и върху най-добрата за нас посока на промяна в случай, че такава изобщо съществува. Домашното насилие, уви, има всички изгледи да продължава, независимо какви решения вземем. Не ни трябва трети пол, за да оставаме несигурни по главния въпрос - кои сме и къде точно искаме да насочим усилията си.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”