Български  |  English

Отражение на нищото

За лъвовете и председателствата

 
На 18 декември т.г. в Медиапул се появи ударното заглавие „България посреща евролидерите с лъв и соцреализъм в НДК”. Материалът принадлежи на Лили Границка, качен е в 15.09 ч. До вечерта е прочетен 4180 пъти и е придружен от 10 коментара. Моето влизане в сайта вероятно попада в цитираната обща бройка и, честно казано, реакцията ми беше първосигнална – смях се с глас на тази забележителна глупост. Твърдението на Границка е категорично - "Българският лъв от съдебната палата ще посреща евродепутатите" - и същевременно толкова безумно, че вероятно смехът е единственият начин да приемеш подобно писание. Тук пояснението е необходимо - все пак, има хора, които не са посещавали столицата и тези знакови места – може би Границка е от тях и пише дописката си я от Лос Анджелис, я от Брюксел – откъде другаде? „Българският лъв от съдебната палата” всъщност са два лъва, които фланкират стълбището на централния вход на Съдебната палата – една от малкото обществени сгради в София, която е запазила, макар и с временни отклонения, своето първоначално функционално предназначение. Двата лъва, впрочем, са изправени, докато нашият посрещач на лидери от всякакъв европейски калибър е полегнал, но бди и всеки момент може да се присъедини към прайда от Съдебната палата. Разстоянията между сградите на основните институции в София не са големи и току виж, на призивния рев да откликне и лъвицата от входа на Министерството на вътрешните работи - тя не почива, а дебне!.. Тези деца на дивата природа, попаднали в градска среда, не забавляват минувачите като атракциите в зоопарка. Преобразени в своето статично скулптурно присъствие, те са натоварени със символика, която гради и уплътнява аурата на някаква специфична, знакова градска среда.
 
Лъвовете пред Съдебната палата респектират, съчетавайки строгост, благородство и царствена дистанция – те внушават равнопоставеност пред институцията. Това е причината да са прави и да гледат множеството отвисоко. Да се изработи отливка от един от двата лъва, стоящи пред Съдебната палата (без значение кой), и тази отливка да бъде преобразена в легнало животно, е невъзможно - както смислово, така и технически. Матрицата или отливката на невежеството обаче е способна да направи това и с лекота скроява булото на фалшивата новина: „българският лъв от Съдебната палата ще посреща...”
Фактите, разбира се, са съвсем различни: двата лъва пред Съдебната палата са създадени от проф. Величко Минеков (1985 г.); другият лъв - буден посрещач - на вход А6 на НДК е оригиналът на скулптурата, предназначена за паметника на незнайния воин в София. Лъвът е създаден от Андрей Николов между 1930-35 г. (възлагането на поръчката за паметник на незнайния воин е от 1928 г.). Откриването на самия паметник с отлят бронзов лъв е през 1941 г., но веднага след 1944-а монументът е разрушен (гранитният материал отива за строежа на мавзолея на Георги Димитров), а самият лъв странства – Детския град в Панчарево, разклона за Горубляне при моста над р. Искър близо до входа на резиденция Врана, двора на Военноисторическия музей в София и отново на първоначалното си място пред църквата св. София (това е повторното откриване на паметника на незнайния воин през 1981 г.). Блуждаенето на царственото животно из софийските покрайнини чертае векторите на едно унизително странстване заради административни приумици, а оцеляването му се дължи на размерите на обекта, неговата здравина и все още недостатъчно атрактивната по онова време цена на металната сплав. Ако бронзовият лъв извършва тези низвергващи пътувания през така описаното време, изпълненият в гипс скулптурен оригинал на Андрей Николов е полегнал в неговото собствено ателие на ул. Любен Каравелов № 15 или в познатата на всички днес Червена къща. Изваждането му оттам също е принудително: когато през 2001 г. ателието следваше да се преобрази в културен център, единственият вариант гипсът да не се унищожи беше преместването. Без да се впускам в подробности, все пак трябва да поясня – това преместване беше тежък процес, защото гипсът беше изключително крехък, а фигурата на лъва е била правена без идеята първообразът да бъде запазен. Смяната на местоположението и транспортът в крайна сметка наложиха разрязване на гипсовата фигура на пет основни части – действия, подсказани от самата леярска работа към края на 30-те години; а след това повторно сглобяване на частите, реставрация, ретуш и всичко останало във фоайето на вход А6 в НДК, като тези операции се извършиха in situ. Тогава, в битността си на директор на Националния център за музеи, галерии и изобразително изкуство към Министерство на културата, се занимавах лично с този въпрос.
Толкова за журналистическото невежество и невярната фактология. Статията на Границка обаче носи в себе си нещо повече от изопаченост и неистина – това е и същинският повод да се занимавам с нея. Материалът притежава заряд с висок манипулативен градус и потенциал – и опасявам се, това е основното му предназначение. За нагнетяването на манипулативния патос едва ли основната роля принадлежи единствено на авторката Границка. Нейната ограниченост прозира на много места, някои от които бих определил като знакови. Например, „Лъвът е внушителен и създава алюзията с върховенството на закона, заради което България е под наблюдение от Европейския съюз от влизането си през 2007 г.”. Загатването, намекът или подмятането (това е смисълът на алюзията) за върховенството на закона е сложно изказана мисъл. Предназначението на тази мисъл е да „... породи впечатление или идея не чрез пряко изразяване, а по асоциативен път”*, за утвърдителното наличие на някакво върховенство. От друга страна обаче, от цитирания по-горе израз граматически излиза нелепицата, че именно върховенството на закона е основната причина страната ни да е под наблюдение и тази констатация да има вече десетгодишен живот... Очевидно става дума за обратното – за липсата на върховенство на закона в България, но това на свой ред създава друг проблем: не иде лъвът да асоциира тази липса – той е цар на животните така, както законът е цар на справедливостта. Плахите надежди, че тези смислови несъответствия са нещо друго – може би шега спрямо твърдението за върховенството на закона в страната ни, бяха бързо попарени. Макар че в своето първоначално значение allusio на латински означава именно шега, такива бляскави стилистични висоти и обрати в текста липсват. Те са изместени и задушени от мъгла, която струи и обгръща неверните твърдения посредством лепилото на правдоподобието. Подобен ефект е лесно постижим, а рецептата за неговото изпълнение е по силите на всеки полуграмотен, но пишещ индивид: замесвате тесто от бодряшки звучащи трафаретни фрази - ”Кабинетът не се плаши от протести по време на европредседателството...”, добавяте набухвател от безсмислени числа – 270 планирани събития, 22 000 делегати, събиране на 300 деца от цялата страна, овкусявате с щипка екзотични подправки - зала номер 3 е наречена „статична”, защото там на бели кресла ще заседават евролидерите (зер, няма да стоят прави!), и почти всичко е готово. За да има драма обаче, се вкарва блед контрапункт – представете си, все още не е решено кой къде ще седне! Когато мъртвата хватка на това опущение омаломощи читателите, накрая те могат да отдъхнат спокойно – лутащите се пред белите кресла лидери ги очаква приятно възмездие за преживяната блъсканица – заседания на възглавници в зала № 9, която пък – и как другояче – е наречена „креативна”... (Като бдителен гражданин обаче, не мога да не споделя наличието на ориенталския уклон, който се крие в това предложение).
Бръснещ поглед върху множество подобни текстове, дори само върху заглавията им, оставя сходни впечатления: „Произведенията на изкуството в НДК винаги ще бъдат под закрила” е класиран като топ новина в сайта на НДК, „Ремонтираната зала 3... е без аналог в Европа” – отново. За да не бъдем обвинени в пристрастие относно подбора на източници, можем да посочим и други, например сайта „Theweek.bg”, където текстът по повод творбите, съхранени в НДК, е толкова сервилен, че на читателят му става неудобно да го следва... „Какво се случва всъщност?”, е резонният въпрос, който следва да си зададе човек, поставен в ситуация, в която един постоянно звучащ рефрен изпълва големи сегменти от медийното пространство. Рефренът е нерадостен по две основни причини: той е монотонен, но по-лошото в него е изключително ниското количество информация или пък пълната й липса. С други думи, няма новини, но това не пречи те да се предлагат като откровения.
Нима Дворецът на културата няма вменено едно основно задължение - да закриля произведенията на изкуството в него, та това трябва да бъде обявявано за топ новина. Защо председателят на борда на директорите на НДК г-н Борислав Велков провежда разговор с дъщерята на художника Йоан Левиев - Йоана Левиева-Сойер, който бил протекъл в приятелски тон (sic!), за да я увери „...че екипът на НДК полага всички усилия да съхрани изкуството в НДК”!? Г-жа Левиева-Сойер инспектор от Дирекция паметници на културата при МК ли е, за да изисква информация, свързана с изпълнението на задължения, според длъжностната характеристика на отговорни лица? Дали липсата на аналогични зали като тези в НДК в останала (и изостанала) Европа е способна да ни нареди сред първите 10 конгресни средища в света (Виена, Берлин, Барселона, Хонконг – изреждам ги в низходящ ред)? Мога да съставя още много подобни въпроси, но интересното е, че няма аналогични питания от източници, които по призвание следва да се занимават с тяхното формулиране. Тук, без усилие, непредубеденият читател може да открие дебелата сянка на симулакрума, това безотказно действащо отражение на нищото, която лежи и създава примамливия уют, лелеян от всяка власт – комфорта на пребиваването във времето. Всъщност, медийното пространство на страната ни отдавна се поглъща и затваря в пашкула на този феномен, в който единственото сигурно случващо се е постоянно свиващият се хоризонт на събитията. Белег за това е постоянно увеличаващият се информационен шум. Този шум е резултат от прогресивно намаляващия обем на информацията – при това, именно на тази, която следва да притежава достоверност и автентичност. Задължението на всяка официална институция – да снабдява публичното пространство с този основен информационен продукт, постепенно се загърбва. Вместо това, ситуацията се обръща наопаки – самата институция предлага интерпретации на информационни реалии, които обаче не се появяват в своя автентичен вид. Тези предварително обработени и интерпретирани послания се лансират като „оригинал“, впоследствие са отново интерпретирани... и този процес може да продължи безкрайно. С едно допълнение, което неминуемо съпътства подобен низ от операции – ерозия на достоверността. Нейното търсене и възстановяване не винаги е възможно и тогава на преден план излизат догадките. Неистовото подчертаване на НДК като закрилник на художествени произведения, които впрочем са органична тъкан от самата сграда, може да бъде тълкувано по различен начин. При това, не винаги в полза на институцията, която се бие в гърдите и се хвали с неща, за които никой не я пита. И тази логика се оказва вярна, особено ако се достигне до автентичното, до фактите. Именно тези факти, а не мъгляви уверения в грижа, превръщат Йоана Левиева-Сойер в тревожещ се човек за съдбата на стенописа „Човекът и мирът”, създаден от ръката на нейния баща Йоан Левиев. Тук просто се страхувам да мисля за намеците, промъкнали се в пресата, относно частични реставрации на художествени произведения, намиращи се в НДК. Скромните ми познания в областта на визуалните изкуства ме карат да мисля, че терминът „реставрация” означава, ни повече, ни по-малко, интервенция в оригиналната тъкан на творбата. Дали частичната реставрация е предизвикана от частични загуби на автентичен материал (колко частични са те?) или не, това е въпрос отново в областта на догадките. (Впрочем, за някои от дърворезбите знам със сигурност!).
Без съмнение този, както и много други подобни случаи затвърждават тенденцията за липса на достатъчно точни и автентични факти, които да се публикуват от страна на официалните институции. Тук не става дума дори за подбор на фактите, а за своеобразна органична неохота, която институциите изпитват към подобен вид огласяване въобще. Причината за тази изначална неприязън е съвсем прозаична – не се знае от кой факт каква интерпретация ще се пръкне... Вместо това, много охотно се предлага нещо друго - пюре (нарочно избягвам благородната дума коктейл) от предварително интерпретирани съставки с твърде малка и най-вече - безопасна автентичност. В тази посока споменаването на НДК е само попътен пример. Незаобиколимо обаче е разбирането и убедеността, че това е същността на работата на ПР-специалистите в съответните официални институции. Вероятно на тях се вменява задължението да създават информационни пакети, изпреварващи неудобните въпроси и предпазващи началниците от трудни сблъсъци. Ако приемем първоначалното съдържание на тази чуждица, въведена в обръщение от Нийл Постман през 1981 г.**, за предаване на информация чрез забавление, то трябва да приемем и другото - че е възможно самото забавление да преобладава и обезценява информацията. Дотук се движим по учебниците, но това не е всичко.
Необходимо е да подчертаем следващия важен момент, за аргументирането на който писанието на Границка е минимална частичка от огромен масив подобни случаи. Той също е тривиален - институцията „никога не си признава”. Въобще възможно ли е да се стигне до някакво признание и кога става това? Единствено тогава, когато институцията е притисната до стената следствие на толкова драстични разминавания между пейзажа, предложен от нея, и реалностите, че противоречията придобиват характера на скандал. Точката на пречупване, при която „ножът опира до кокала”, в различните случаи и различните социални практики е различен, което е свързано с оформянето на различни по своята чувствителност зони. Някои, например в здравеопазването, се възпаляват по-бързо от други; тези от сферите на културата тлеят бавно и могат въобще да не придобият акутен характер. Независимо от различията между тях, институциите, които по призвание и пълномощия осигуряват функционирането на съответните сектори (т.е. министерствата и ведомствата) и следва да отговарят на обществените питания, неизменно ползват тези или подобни манипулативни техники.
Следва да се добави и още. Пъстрите и разнообразни дрехи на инфотейнмънта или сходни, наподобителни практики се навличат от други медии и се прекрояват във все по-пъстри, безвкусни и парцаливи одежди. Те са скрепени от нетрайните конци на всепоглъщащи интерпретации, които отвеждат все по-далече от фактите. Наличието на такава аура от псевдоновини е важна за всяка официална институция и е въпрос на специфичен изследователски интерес подобен проблем да бъде изследван по-внимателно. Тук ще се задоволя засега с една отново прагматична хипотеза. Информационният шум, който нараства в потока на общуване между обществото и институциите, затлачва усилието да се домогнеш до същината на проблем или факт, особено когато те са неудобни. От гледна точка на институцията, тази аура е полезна не само защото отдалечава от челен сблъсък и скандал, но обикновено омаломощава търсещия или пък променя неговата цел. Така гневът се изсипва върху някое от междинните звена на една верига, чийто край може да не бъде намерен никога. Това звено е обругавано и може да бъде дори санкционирано, но неговата роля е важна като буферна зона, която фактически пази институцията от преките попадения на разобличаващи питания. Трудно е да се прецени в конкретния случай дали злополучната Границка съзнателно поема неблагодарните задължения да бъде прикрит, но ефикасен защитник на институционалния комфорт на определена институция, или това е съчетание на невежество и авторова немощ, умело употребено от институцията. Практиката, според мен, демонстрира наличието на всички възможни варианти, но че тези манипулативни възможности са осъзнавани и използвани от институциите, е вън от съмнение. В момента енергията, която излъчва манипулативната аура, пазеща комфорта на институциите, е от специфичен източник - председателството на страната ни на Съвета на Европейския съюз. Омагьосани от тази перспектива, всички, според управленската повеля, следва да се „снишат” в името на някакви свръхочаквания, които никой до този момент не е успял смислено да обясни. Ако питанията в тази посока са прекалено настойчиви, проработва рефлексът на съвременния управленец, който произнася крилатата фраза: „Хайде сега да си говорим сериозно...”. Въпреки че тази фраза се споменава все по-често, все още никой не е посмял да контрира този рефрен с простичкото: „А ти досега лъга ли?..”
----- 
*Речник на чуждите думи в Българския език, С.1958 г.
**Postman Neil, „Amusing ourselves to death”. Public Discourse in the Age of Show Business, Penguin 2005
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”