Български  |  English

Филип Рот
все още има какво да каже

(Бившият) писател споделя мислите си за Тръмп, #MeToo и пенсионирането си

След смъртта на Ричърд Уилбър през октомври, Филип Рот стана най-дългогодишният член на катедрата по литература на Американската академия за изкуство и литература, тази величествена Зала на славата на комплекс „Одъбан Терас“ в северен Манхатън, която за изкуството е като Купърстаун за бейзбола. Той е член от толкова отдавна, че си спомня времето, когато Академията е включвала вече забравени фигури, като Малкълм Каули и Гленуей Уескът – беловласи светила от друга ера. Съвсем наскоро Рот се присъедини към Уилям Фокнър, Хенри Джеймс и Джек Лондон като един от малкото американци, включени във френската поредица „Плеяда“, а италианската издателска къща „Мондадори“ публикува творбите му в поредицата си за класически произведения „Меридиани“. Всички тези късни отличия, които включват също наградата „Принц на Астурия“ от 2012 г. и обявяването му за командор на Ордена на Почетния легион през 2013 г., изглежда, му доставят удоволствие, но и го развеселяват. „Само погледни“, ми каза преди месец, държейки богато украсения и подвързан том на „Мондатори“, дебел колкото Библията и събрал заглавия като „Синдромът Портной“ и „Освободеният Цукерман“. „Кой изобщо чете такива книги?“
 
През 2012 г., когато наближаваше осемдесетте, Рот публично заяви, че се пенсионира. (Всъщност, спря да пише две години по-рано.) Оттогава прекарва известно време в това да изясни някои неща. Например, написа дълго и пламенно писмо на „Уикипедия“, оспорвайки едно нелепо твърдение на онлайн енциклопедията, че не е достоверен свидетел на собствения си живот. (В крайна сметка, в „Уикипедия“ отстъпиха и изцяло промениха статията си за Рот.) Той също така поддържа връзка с Блейк Бейли, когото определи за официалния си биограф и който вече е събрал около 1900 страници записки за книга, като се очаква тя все пак да е наполовина толкова дълга. Съвсем наскоро той следеше публикуването на „Защо да се пише?“, десетото и последно заглавие от издадените в библиотека „Америка“ негови произведения. То е нещо като последно преглеждане, шлифоване на наследството му, включващо избрани литературни есета от 60-те и 70-те години, пълния текст на „Разговори по работа“, издадения през 2001 г. сборник с негови разговори и интервюта с други писатели, много от които европейци, както и част с негови прощални есета и обръщения, някои от които се издават за пръв път. Неслучайно книгата завършва с изречението „Ето ме тук“, разбира се, между дебели корици.
Но сега Рот най-вече води спокоен живот като пенсионер в Горен Ийст Сайд. (Къщата си в Кънектикът, където преди се усамотяваше дълго, за да пише, сега използва само през лятото.) Вижда се с приятели, ходи на концерти, проверява имейла си, гледа стари филми по FilmStruck. Неотдавна го посети Дейвид Саймън, създателят на сериала „Наркомрежа“, който прави минисериал от шест епизода по романа му „Заговорът срещу Америка“, и след посещението заяви, че със сигурност книгата му е в надеждни ръце. Здравето му е добро, въпреки че премина през няколко операции заради периодично появяващи се проблеми с гърба, и изглежда весел и доволен. Сериозен е, но все още, когато иска, е забавен.
През годините съм интервюирал Рот няколко пъти и миналия месец го попитах дали отново може да разговаряме. Като много от читателите му се чудех какво ли мисли за странното време, в което живеем, авторът на „Американски пасторал“, „Омъжих се за комунист“ и „Заговорът срещу Америка“. Беше ми и любопитно как си прекарва времето. Решава судоку? Или гледа телевизия през деня? Съгласи се да ми даде интервю, но само ако е по имейл – имал нужда от време, за да помисли какво точно иска да каже.
 
- След няколко месеца ще навършите 85 години. Чувствате ли се стар? Какво означава остаряването?
- Да, само след няколко месеца ще напусна старостта, за да навляза в дълбоката старост – всеки ден все по-дълбоко да се впускам в страховитата Долина на сянката. Точно сега е удивително да откривам, че в края на всеки ден все още съм тук. Когато нощем си лягам, се усмихвам и си мисля: „Изживях още един ден.“ И отново се удивлявам, когато след осем часа се събуждам и виждам, че е сутринта на следващия ден и аз продължавам да съм тук. „Преживях още една нощ“ е мисъл, която отново ме кара да се усмихна. Лягам си с усмивка и се събуждам с усмивка. Много се радвам, че все още съм жив. Нещо повече, когато такова нещо се случва, както сега, седмица след седмица и месец след месец, откакто започнах да получавам пенсия, то създава илюзията, че краят никога няма да настъпи, макар и, разбира се, да знам, че той може да настъпи изведнъж. Сякаш ден след ден играя игра, игра с високи залози, която, напук на всички очаквания, продължавам да печеля. Ще видим докога късметът ще е на моя страна.
- След като вече се оттеглихте от писането, то липсва ли ви? Мислите ли да се „отпенсионирате”?
- Не, не мисля. И това е така, защото условията, които на първо място ме накараха да спра да пиша преди седем години, не са се променили. Както твърдя в „Защо да се пише?“, до 2010 г. „сериозно подозирах, че съм написал най-добрите си творби и че всяка следваща ще бъде посредствена. По това време вече не притежавах нито мисловната жизненост, нито словесната енергия, нито физическата подготовка, необходими за подготвянето и поддържането на мащабна творческа атака, без значение от нейната продължителност, над една сложна и трудоемка структура, каквато е романът… Всеки талант има своите дадености – природа, обхват, мощ; също така своя миг, срок, живот… Не всеки може да е плодотворен вечно.
- Като погледнете назад, как виждате своите повече от петдесет години като писател?
-Въодушевление и стенание. Безпомощност и свобода. Вдъхновение и несигурност. Изобилие и празнота. Избухване в пламъци и засядане в калта. Всекидневният репертоар от колебаещи се двойствености, с които всеки талант трябва да се справи. Също така огромната самота. И тишината: петдесет години, прекарани в стая, тиха като дъното на езеро, осигурявайки – когато всичко вървеше добре – минималната си ежедневна дажба от сносна проза.
- В „Защо да се пише?“ публикувате известното си есе „За писането на американска литература“, според което американската действителност е толкова налудничава, че почти надминава въображението на автора. Беше 1960 г., когато написахте това. Какво бихте казали днес? Някога представяли ли сте си Америка такава, каквато е сега?
- Никой от хората, които познавам, не си е представял Америка такава, каквато е сега. Никой (освен може би хапливият Х. Л. Менкен, който описва американската демокрация като „боготворене на мошеници от малоумници“) не можеше да си представи, че катастрофата, сполетяла Америка през XXI век, най-унизителното бедствие, ще се прояви, да кажем, не в ужасяващия облик на Големия брат на Оруел, а в образа на заплашително нелепия шут-самохвалко от жанра комедия дел’ арте. Колко съм бил наивен през 1960 г., за да смятам, че съм американец, живеещ в абсурдни времена! Колко чудно! Но какво можех да знам през 60-а, 63-а, 68-а, 74-а, 2001 или дори 2016 г.?
- Романът ви от 2004 г. „Заговорът срещу Америка“ изглежда странно проницателен днес. Когато излезе, хората го сметнаха за коментар на управлението на Буш, но тогава нямаше чак толкова паралели, колкото изглежда има сега.
- Колкото и проницателен да ви се струва „Заговорът срещу Америка“, със сигурност има поне една огромна разлика между политическите обстоятелства, които измислям в романа за САЩ през 1940 г., и политическото нещастие, което толкова ни поразява в днешно време. Става дума за разликата в поведението между президентите Линдберг и Тръмп. Чарлз Линдберг – в истинския живот, както и в романа ми – може да е бил откровен расист, антисемит и бял супремасист, поддръжник на фашизма, но той също така, благодарение на изключителния си подвиг – самостоятелния му трансатлантически полет, когато е на 25 години – е истински американски герой тринайсет години, преди да спечели президентството в романа ми. В исторически план Линдберг е младият безстрашен пилот, който през 1927 г. за пръв път прелита без кацане над Атлантическия океан, от Лонг Айлънд до Париж. Той извършва това за 33 часа и половина в едноместен моноплан с един двигател, което го превръща в нещо като Лейф Ериксон на XX век, Магелан на въздухоплаването, един от първите маяци на авиацията. В сравнение с него, Тръмп е огромен измамник, злият сбор на недостатъците му, лишен от всичко, освен от кухата идеология на мегаломана.
- Една от темите, която постоянно се среща в книгите ви, е мъжкото сексуално желание – осуетеното желание най-често – и многото му проявления. Какво смятате за момента, в който се намираме, при толкова жени, обвиняващи толкова много видни мъже в сексуално насилие и тормоз?
- Както казвате, романите ми не са чужди на еротичните бесове. В някои от книгите си съм писал за мъжете, заобиколени от сексуални изкушения, което е един аспект от техния живот. Мъже, които отвръщат на настоятелния зов на сексуалното удоволствие, обсадени от срамни желания и непреклонността на обсебващата похот, примамени дори от изкушенията на табутата – през годините съм си представял малък кръг от извадени от равновесие мъже, обладани от точно такива подбудителни сили, с които трябва да се справят и да се борят. Опитвал съм се да бъда безкомпромисен в описанието на тези мъже – да опиша всеки такъв, какъвто е, и така, както се държи: разгорещен, възбуден, ненаситен в хватката на плътската страст, изправен пред редица психологически и морални лутания, които се създават от неотложните нужди на желанието. В книгите не съм бягал от неоспоримите факти, разкриващи защо, как и кога възбудените мъже постъпват по определени начини, дори когато тези факти не са били в хармония с образа, който би предпочела да изгради една рекламна кампания за обществения имидж на мъжа – ако такова нещо изобщо съществуваше. Изследвал съм не само психиката на мъжа, но и реалността на тези нагони, чийто упорит натиск може да застраши рационалността със самата си настойчивост. Тези нагони понякога са толкова наситени, че дори могат да се преживеят като някаква форма на лудост. Следователно, нито едно от крайните поведения, за които напоследък четох във вестниците, не ме учудва.
- Преди да се пенсионирате, бяхте известен с това, че работите с дни. След като вече не пишете, какво правите с всичкото си свободно време?
- Странно или не, чета много малко художествена литература. През цялото време, докато работех, четях художествена литература, преподавах художествена литература, изучавах художествена литература и пишех художествена литература. Допреди седем години почти не мислех за нищо друго. Оттогава прекарвам по-голямата част от деня си в четене на история, предимно американска история, но също така съвременна европейска история. Четенето зае мястото на писането и съставлява по-голямата част, стимула на съзнателния ми живот.
- Какво четете напоследък?
- Напоследък, изглежда, съм се отклонил от курса си, защото прочетох най-разнообразни заглавия. Прочетох три книги от Та-Нахаси Коутс, като най-впечатляваща от литературна гледна точка беше „Красивата борба“ – мемоар за изпитанията, пред които баща му го изправял в юношеството му. От Коутс научих за Нел Ървин Пейнтър и провокативно озаглавената й книга „Историята на белите народи“. Пейнтър ме препрати към американската история, към книгата на Едмънд Морган „Американско робство, американска свобода“ – голяма академична история на онова, което Морган определя като „съчетанието от робство и свобода“, както е съществувало в ранна Вирджиния. Морган косвено ме доведе до есетата на Теджу Коул, въпреки че това се случи, след като бях направил голямо отклонение, защото четох „Отклонението“ на Стивън Грийнблат, в която става дума за обстоятелствата при откриването през XV век на повратния ръкопис на Лукреций „За природата на нещата“. Това от своя страна ме накара да прочета малко от дългата поема на Лукреций, написана някъде около I в. пр.н.е., преведена в проза от А. Е. Столингс. Оттам тръгнах да чета книгата на Грийнблат за това „как Шекспир се превръща в Шекспир“ – „Уил в света“. Как така, насред всичко това, се случи да прочета и да се насладя на автобиографията на Брус Спрингстийн „Роден да бягам“, не мога да обясня, освен като кажа, че част от удоволствието да разполагам с толкова много време да чета води след себе си непредвидени изненади.
В пощата ми редовно пристигат сигнални екземпляри и по този начин открих книгата на Стивън Зипърстийн „Погром: Кишинев и завоят на историята“. Зипърстийн посочва момента в началото на XX в. в Европа, когато опасното положение, в което се намират евреите, се превръща в смъртоносно, предсказващо края на всичко. „Погром“ ме отведе до една съвременна книга по интерпретативна история – „Еврейското столетие“ на Юрий Сльозкин, според която „съвременната епоха е епоха на евреите, а в частност XX в. е еврейският век“. Четох „Лични впечатления“ на Исая Бърлин, неговите есеистични портрети на влиятелни фигури от XX в., които е познавал или наблюдавал. Има минипортрет на Вирджиния Улф в целия й страховит гений и едни завладяващи страници за първоначалната вечерна среща в бомбардирания Ленинград през 1945 г. с изключителната руска поетеса Анна Ахматова, когато тя е на петдесет, изолирана, самотна, презряна и преследвана от съветския режим. Бърлин пише: „След войната Ленинград не беше за нея нищо друго, освен огромно гробище, гробище, в което са погребани приятелите й. … Разказът за безнадеждната трагедия на живота й беше отвъд всичко, което някой ми е описвал с думи“. Говорили до три или четири сутринта. Сцената е затрогваща, като в книгите на Толстой.
През изминалата седмица четох книги на двама мои приятели. Едната е остроумната биография на Джеймс Джойс от Една О’Брайън, а другата е очарователната и ексцентрична автобиография на един от скъпите ми починали приятели, великия американски художник Р. Б. Китай, „Признанията на един стар художник евреин“. Имам много скъпи починали приятели. Доста от тях бяха писатели. Липсва ми да намирам в пощата си новите им книги.
Разговора води Чарлз Макграт
Ню Йорк Таймс, 16 януари 2018 г.
Превела от английски Катерина Станковска
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”