Български  |  English

Яворовото
преминаване през света

Академично слово за тържественото откриване на Националната юбилейна конференция, посветена на 140 години от рождението на Пейо Яворов, 11 януари 2018 г.

 
Уважаеми колеги, дами и господа,
За да се достигне до почти изличените руини на село Баница - лобното място на втория Апостол на свободата Гоце Делчев, трябва да се поеме по един тесен -- макар и асфалтиран - път на север от град Серес. Той вие в продължение на километри и километри, сякаш безкрайно, по все по-високи хълмове; на места е извънредно стръмен, друг път пропада. Хълмовете се почти голи, тук-таме с храсталаци; виждат се в далечината стада, чуват се хлопките на добитъка. Много рядко се разминавате с колите на овчарите и собствениците на къшлите. Достигате най-сетне: самата църква на селото се е намирала съвсем в ниското, в дола - днес от нея е останала само част от олтара. Трудно се преминава през заключената врата на телената ограда, за да се прекръстите пред чудесно запазените почти изличени фрагменти от стенописите.
Катерите се вдясно по стръмния каменист хълм, преминавате през камъните, които очертават основите на изгорените още след обсадата на Гоцевата чета - подвижната чета на члена на ЦК на ВМОРО - къщи, изкачвате се до единствената съхранена почти изцяло постройка – кулата камбанария с надписа на съграждането й - "1883-то лето". Тук някъде горе е убит Гоце Делчев. Още след май 1903 г. селото е запустяло, жителите му са избити или прогонени.
През ноември 1912 г., на връщане от мисиите си в Банско, Разлог, Неврокоп и Кавала от щастливите дни на Балканската война, Яворов върши тук, с участието на селски свещеник (пазител на останките на църквата на запустялото преди десетилетие село) и на неколцината свои четници, траурния ритуал по окончателното си прощаване със своя безсмъртен приятел, Апостола. Светите кости са измити с вино, направено е опело и след това са отново укрити някъде под мястото на олтара - до прибирането им от български военни в края на Първата световна война.
Съвсем близо до тази църква, долу в ниското, на завоя на пътя, стои изкорубено древно, ама съвсем древно, малко каменно мостче. Днес обаче асфалтовият път го заобикаля, то вече не води наникъде. Не е възможно да не ти бъде натрапена на това така жестоко белязано от трагиката на националната съдба място символиката за моста като свързващ - пространства, цивилизации, епохи - и, най-често - двете части на Божия град. Невъзможно е да не си зададеш въпроса: стоял ли е през 1912-а Яворов върху това мостче, когато все още през него е преминавал един, макар и вече тревясал, междуселски път? Размишлявал ли е Поетът за съдбата на тези красиви символи на човешката свързаност, когато вече не е имало кой да минава по тях ? Как Яворов е пре-минал през това удивително старинно мостче? И въобще как Яворов е пре-минал през нашия свят? Ето това е темата на днешното ми академическо слово по повод на 140-годишнината от рождението на великия трагически поет на България.
***
Изглежда, можем да разделим големите поети на две категории - пре-минаващи през света и пре-биваващи в света. Естествено, самото преминаване е също едно пребиваване. Но все пак, такава противопоставна двоична типология може да бъде съградена, можем да направим отликите. Интуициите ни го подсказват. Говорим за един пределно обобщен всеобщ аз на единството поет-публична личност-творчество, за една абстрактно извисена траектория. Така например, лорд Байрон очевидно е един дръзко, пределно опасно, рисково преминаващ през света поет, докато Олимпиецът Гьоте е господарски разположил се, стабилно пребиваващ. Така можем да си представим и руските гении: Пушкин, при всичките му изгнания, по-скоро е пребиваващ в любимото си петербургско културно пространство, но и в идиличните крайградски и далечни провинциални "усадби", докато именно байронически настроеният опозиционен офицер Лермонтов очевидно е преминаващ. Изкушени сме да мислим самия изгнан така драматически и завинаги от своята Флоренция Данте като преминаващ. Но той по-скоро все пак е преди всичко идеално пребиваващ именно в родния си велик град-държава. Преминаващи са така отворените към света Райнер Мария Рилке и прекрасната му епистоларна любов Марина Цветаева, както и нашата вечна и свята скитница Елисавета Багряна и неистово любопитният към всичко Осип Манделщам - в противовес на не само пребиваващата, но и обживяваща и дори преназоваваща концентрично разширяващите се наоколо културни пространства негова близка приятелка Анна Ахматова. Вероятно обаче при някои големи поети двоичната противопоставност ще се окаже недостатъчно учленена, за да ни ги представи чрез едра схема. Така например, трудно ще определим демонстративно самоотстранилата се от света Емили Дикинсън, самозатворила се в своя Амхърст, но и оставаща толкова безприютна. А при цялата си грандиозна американска пространственост, Уолт Уитман вероятно е по-скоро все пак пребиваващ. Знаем как сложно и многопосочно мисли взаимоотнасянето на аз-а със света, например, философът Мартин Хайдегер и това може да ни помага при детайлизирането на тези типологии...
И наистина, културното пространство на поетовото пребиваване може да бъде с различна степен на конкретност. То може да бъде самият митологичен ПенчоСлавейков „Остров на блажените, но може да бъде и вижданата като вулгарно-фасулковска негова актуална България. И все пак, някъде в легендарен план и при него ще стои епически вкорененият в исторически обживяното национално пространство негов Балкан от "Кървава песен". При цялата си европейскост, Пенчо Славейков е все пак тукашен, отсамен; и предсмъртното му доброволно италианско изгнаничество е по-скоро опит чрез едно дистанциране да се опита да обхване цялостно епическия си сюжет и да завърши националния си епос. Въпреки емигрантските му години, очевидно и Патриархът Иван Вазов също е по-скоро пребиваващ. Но все пак, самото му дълготрайно биографическо битие, способността му да превръща в разнотипни сюжети историческите преживелици на България, в теми на своите творби - които все ще се четат - придава на това битие някакъв елемент на транзитивност. А инак и самият безприютен Димчо Дебелянов с неговата невъзможност да се завърне, все пак е също идеално и меланхолно пребиваващ около/в копривщенското културно пространство - някак подобно на така радикално мислещия свой съгражданин отпреди десетилетия Любен Каравелов, също независимо от скитания, емиграция и незавръщане.
Тоест, типологията на преминаващия през света голям поет очевидно е по-рядко срещаща се, връхлитаща ни. Това е едно тревожещо нашата културна уседналост (най-често сме наистина някак уседнали) трудно личностно и творческо осъществяване. Великият Ботев е задал като едно завихряне матрицата за нашата нова култура. А Яворов издига общия Ботевски биографически сюжет на едно по-високо ниво на абстрактност...
Когато през 1978 г. започнах съграждането на моята теория за Яворовата литературна личност, вече имах предусещането за значимостта и валидността на една такава типология. Самата моя концепция за последователното вживяване в трите основни социални роли (на млад-социалист-народник, на националреволюционер с различни високи функции и на самотен трагически художник - духовен аристократ в средите на "Мисъл"), за персоналистическото опредметяване в масовото съзнание на оставените в творчеството чрез автобиографизма следи от въплъщенията на тези социални роли и съграждането на единна литературна личност като социокултурен конструкт, при който няма отказ от предишното, а всичко се трупа едно връз друго в една сложна пирамида: всичко това говореше за една същностна транзитивност. А сюжетите на последните години и особено годината на битие в смъртта, които уплътняват тази представа и подготвят посмъртното битие на Яворовата литературна личност като една истинска гражданска религия, завършват това знание. Този цялостен, условен, обобщен, многосъставен биографически сюжет е една гигантска свръхзначима парабола в българското социокултурно пространство.
Не само в написаното от първите критици, но и всред прекрасните страници, създадени в новото ни литературознание през последните двадесет и пет години, посветени на Яворов, има разпръснати множество обобщения и наблюдения, улавящи и представящи проблематиката на това преминаване през света. Ето една съвсем малка подборка от тях. От Николай Звезданов, с хайдерегиански привкус: "В този преход "оттатък" - от една страна, и идването "тук", в езика - от друга, Яворов разказва историята на Същото чрез другото - по-точно - трансцендентната другост на същото. Трансценденцията у Яворов е реализация на неговия метафизичен въпрос за избора му да-бъде-в-света-при-себе-си-въпреки-света." Албена Хранова, серия от въпроси върху Яворови поетически фразеологизми: "Дали "живот в живота" паратактично се прибавя към света; или животът е снабден с двоен локатив "в живота и света"; или светът е нещо различно и отделно - но пък от "живота в живота" ли е отделен, или само от живота и т.н. А пък в "А ти умираше" се казва: "ти сама/в света, в душата ми/умираше сразена" - къде умира жената в тия стихове, при положение, че запетаята се чете едновременно като непротиворечиво свързваща две различни понятия - "живот" и "свят" - и два различни локатива; и като идеологическа синонимия, доколкото манифестната "Песен на песента ми" е заявила, че не съществува свят вън от аз-а." Миряна Янакиева, за специфичната времепространственост: "И в "Призраци" има изпитание на взора на гледащия, но тук то се корени във времето. Виденията са "далеч", но не в пространствен, а именно във времеви смисъл, защото идват от "миналите дни", така и от "бъдещето недогледно"." Антония Велкова-Гайдаржиева: "Живеенето на ръба между физиката и метафизиката, смисъла и безсмислието, богоизоставеността и богоприютеността е тежко бреме, предел и заплаха." Николай Димитров: "Яворовият лирически аз е пределно раздвоен в прислушването си към гласовете на битието. Той е напрегнат да узнае техния произход, тяхната субективна илюзорност или божественост, за да може да ги артикулира в езика, т.е. да постигне екзистенциална удовлетвореност, етиологията успокоеност." "Сюжетното движение от горещо настояще към мразовитото бъдеще" е втората част на заглавието на голям дял от изследването на Димитър Камбуров "Явори и клони". А втория текст от книгата си "Пейо Яворов. Анхиалски сюжети" Цветан Ракьовски назовава "Пейо Яворов по пътя към славата (Чирпан-Анхиало-София)", т.е. също вижда преди всичко път, траектория, преминаване - както и при конкретните си анализи на двата очерка-разказа, имащи заглавия със същото внушение - "От Обсерваторията до Гарата" и "В тренът". С блестящи наблюдения и в тази тематична насока са преизпълнени и двете книги на Димитър Михайлов: "Поетът Яворов"(2012 г.) и "Яворов и другите"(2015 г.). И предпоследно, от Елка Трайкова: "Смъртта вече не е абсолютна сянка, която тегне над живота. Тя е спасение за духа, който - самотен и обруган, се рее между спомените, въпросите и болката като "лист отбрулен". Това е годината на промисленото напускане на живота - безмълвно, но не без словесни жестове - последната книга, последните посвещения, последните писма. Тази година обозначава трагичните знаци на неговия път от маските на суетата към духовното отвъд." А би трябвало да възпроизведа цели страници, за да представя пълноценно развитието на темата в изследването на Пламен Антов "Яворов-Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика (2009 г.).
И тези фрагменти могат да бъдат десетократно умножени. Тоест, проблематиката на преминаването през света - казано действително най-общо - е пределно видима и разпознаваема. Всъщност, тя е означена още в самите заглавия на отделни творби и на сбирки. Естествено е да се вгледаме в предлозите и да направим още един път противопоставното сравнение: "Подир сенките на облаците" срещу "На острова на блажените", пределна, свободна подвижност срещу идеализирана окончателност, но видяна и като битова балканистична вкорененост. Самото "Хайдушки копнения" може да бъде разчетено съвсем конкретно като хайдушки скитания, от село на село, минаване през границата - отвъд, във вътрешността. Това е едно революционно безкрайно пътуване. И една поредица от заглавия на стихотворения: "Към върха", "Без път", "Възход", "Не бой се и ела", "Към брега", "По близо до заход", "Напред", "Надолу, все надолу", "Възхожда тя"...
Лирическите сюжети на средищните в "Подир сенките на облаците" инициационни творби имат изцяло, като носеща конструкция, бремето на тази проблематика. Това са "Нощ", "Песен на песента ми", "Демон", "Родина" и, разбира се, последното написано от Яворов стихотворение, неговият ритуален отказ от поезията - "Невинност свята - орхидея". Всички тези творби отпращат своите послания една към друга, осмислят се взаимно, облъчват цялата му поезия, сплитат и концентрират мотиви. (Струва ми се, че трябва да разширим гледището на проф. Радосвет Коларов от прекрасния му анализ за "Нощ" като основна инициационна творба при Яворов.) Нима в ето този пасаж терзанията на душата не предизвикват взаимни метаморфози и в природния свят, които имат направо космически измерения: "Аз чезна и се сливам / с мъгли страхотни - задушливи, / на ада сякаш из недрата / стихийно блъвнали въз мене. // Ей вгъва се небо далечно./ И облаци бучат и бягат / и пак халосано назад / повръщат се..." ? Но в същия план са и клетвените стихове: "с кръвта си кръст ще начертая/ от Дунав до Егея бял/ и от Албанската пустиня / до Черноморските води!" - налагащи основната християнска символика върху трагически разпокъсаното национално пространство. "Песен на песента ми" може да бъде четена и като разказ за това последователно драматично вживяване в трите социални роли. "Демон" е пределното в тази поезия завихряне на аз-а в надоблачните пространства на "зной и скреж": "Аз съм вихър и мъгла: / не зная време, нито цел / в размах, пориви и стремеж." Движението в "Родина" е в обратната посока, навътре, в интимитета на родното слово. В "Невинност свята - орхидея" посланието към безсмъртната любима е политнала към отвъдното мечта – алтер его на поетовия аз, която трябва да бди за нея: "Иди, мечта, иди при нея, / идете, хиляди мечти!".
Но всъщност, цялата Яворова поезия е пронизана от мотивите на пре-минаването, на транзитивността, на духовните, въображаемите и реални пътища. Ето как се мисли тук движението на собствената мисъл: "В падения, в подеми тебе китих"; "аз всъде бях и всичко запокитих" (стихотворението "Посвещение"). Или остранностената визия за преживяно и непреживяно, отново като многопосочни пътища: "Един след друг пристигат бледни, / неизживените ми дни, / покрити с прах, от ужас онемели" ("Дни в нощта"). И разтърсващите стихове из "Аз страдам" - за страховитите полети из грандиозни пространства: "кога летя, когато падам, / аз страдам. // Издигам ли се - дигам се, под мен / по-страшна бездната да зине; / литна ли стремглав надоле устремен, / душата копней на светло да почине. / И винаги напред, и всякога надиря.../ Аз вечно диря." Не омръзваща и плашещо-натрапчива вариативност!
Цялата тази същностна за поезията на Яворов проблематика породи мощна тематична традиция в българската поезия - разгръщаща се до ден днешен. С "На повратки в село" на Николай Марангозов тя доби чрез сложно преобразуване вида на цялостен лироепически сюжет за голяма поема, доразвит и в сладостното есенно завръщане от "В меката есен" на Валери Петров (оставям в тази творба настрана вмъкнатите идеологизирани микросюжети) - подготвено от още по-ранните "На път" и "Край синьото море". Така е при още едно завръщане в достоверната и с топографската си фактичност автобиографическа "Поема" на Иван Динков - един от носителите на националната награда за поезия на името на Яворов. Или пък в още една знаменита съвременна поема - "Посещение в моята родна фабрика за хартия" на Биньо Иванов.
Но аз искам сега да сложа тук акцент при късните синтетични лирически изрази на тази традиция. Ще ги открием на неочаквани места. Например, в поезията на Николай Кънчев, който винаги настояваше, че негов метр в българската поезия е Пенчо Славейков. Но и тук наистина откриваме Яворови следи. Интонациите са променени, оркестрацията на мотивите е в друг ключ. И все пак, връзката е доловима. Например, в това спокойно, мъдро, уравновесено "Никога за никъде не бързам": „Ето ме накрая на живота вече,/ дал назаем и това, което нямах.// Само дамата, откраднала сърцето/ ми, го връща всеки ден като подарък.// Изоставащо от възрастта изглежда,/ мъжеството ми все още възмъжава.// Както края на учебната година/ е в средата на годината. Не бързам...// Този, който ще пътува, още крачи/ само на перона и без влак пътува.” Това е благожелателното и епически отдалечено НиколайКънчевско деца боя се зарад вас...
Още по-доловими са тези следи при Иван Методиев – стилово, и при Пламен Антов - по-скоро тематично. А в известното стихотворение "Лора" на Мирела Иванова чрез съзнателна стилизация и пределно насищане с яворовски мотиви е пресъздаден самият биографически трагически сюжет на Жената на Поета. Ето е финалът: „Любовта ми го настигна в гробището,/ защото аз бях родената/ да бъда последното му опустошение -/ по-страшно от словото. Смърт,/ никоя смъртна не може да те обича така.
Трагическият поет държи в съзнанието си целостта на битието. Той има пределно активно отношение за всичко и всички - и за минало, и за настояще, и за бъдеще. Явяването на големия трагически поет в една национална култура е грандиозно събитие; то я окръгля, прави я зряла и мъдра. Яворовото преминаване през българските светове ни беляза завинаги с трудно и страшно, светло и тъмно знание. Но всеки един от нас трябва да го придобива отново и отново.
10 януари 2018 г., София
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”