Български  |  English

Необитаемата земя

 
Тази статия вече стана най-четената за цялата история на списанието New York Magazine. За броени часове тя предизвика маса коментари във вестници, списания, блогове и Twitter, най-вече от учени климатолози и журналисти, които изказват тяхното мнение.
Но дискусиите, които отприщи тази статия, засягат по-скоро нейното цялостно послание, отколкото конкретни факти. Полезно и етично ли е от журналистическа гледна точка да се изследват най-лошите версии за развитието на климатичните промени, колкото и малко вероятни да са те? В доколко широк контекст авторът трябва да описва заплашителните варианти и доколко подробно трябва да предоставя информация за вероятността тези варианти да се сбъднат, независимо от степента на тяхната хипотетичност?
Надявам се, че чрез забележките и коментарите в това издание малко съм разширил контекста. Но освен това съм твърдо уверен в набора от тези, които дадоха началния импулс на този проект: че обществеността недооценява степента на климатичната заплаха и това отчасти е заради това, че ние не отделихме достатъчно време за обмислянето на по-страшната половина от кривата на разпределението на възможностите, по-специално – на нейната ужасно дълга опашка, а също и на другите съществуващи рискове, освен повишаването на морското равнище; и още - че за журналистиката и обществеността е важно да се разпространяват новините от научната общност, колкото и те да ни тревожат; и че когато нещата опират до проблема за климатичните промени, прекалената самонадеяност на обществеността се оказва многократно по-голям проблем от широко разпространения фатализъм: недостатъчно уплашените хора сега са много повече от „прекалено уплашените”. Всъщност, аз дори не разбирам какво може да се разбира под „прекалено уплашени”. Науката казва, че климатичните промени са заплаха за практически всички аспекти на човешкия живот на тази планета и бездействието само ще задълбочи проблемите. В този контекст, не мисля, че да наречем тази статия паникьорска или автора й паникьор, е обида. Аз приемам това определение. Ние и трябва да сме паникьосани.
Д.У.
 
I „Съдният ден”
Какво се крие зад научната сдържаност
 
Уверявам ви, че всичко е много по-зле, отколкото си мислите. Ако тревогата ви по повод глобалното затопляне се свежда главно до повишаването на морското равнище, то вие виждате само върха на айсберга от възможните ужаси, които могат да се случат още по време на днешното подрастващо поколение. Все пак, картината на надигащите се морета и погълнатите от тях градове дотолкова доминираше в обрисовката на глобалното затопляне, че притъпи способността ни да изпитваме паника за климата и да осъзнаваме другите заплахи, които могат да ни се стоварят много по-рано. Повишаването на океанското равнище действително е много лошо, но да избягаме по-далеч от бреговата линия няма да е достатъчно.
И действително, ако милиарди хора не внесат съществени промени в начина си на живот, най-вероятно една част от Земята още до края на това столетие ще стане необитаема, а останалата – ужасяващо недружелюбна.
Дори да следим бдително климатичните промени, ние не можем да осъзнаем целия им мащаб. Миналата зима не ден и два температури с 15 – 20 градуса по-високи от обичайните напичаха Северния полюс, топейки вечната замръзналост около Световното хранилище за семена на норвежкия Шпицберген – глобалната продоволствена банка, неофициално наричана Хранилището на Съдния ден. Тя е създадена, за да може нашето селско стопанство да преживее всякаква катастрофа. Но изглежда, че поради промените в климата, тя ще бъде наводнена десет години след построяването й.
Засега Хранилището на Съдния ден се чувства прекрасно: сградата е укрепена, а семената са в безопасност. Но ако се отнасяме към този епизод само като към алегория на задаващото се наводнение, може да пропуснем по-важни неща. Доскоро вечната замръзналост не беше сред приоритетните грижи на климатолозите, защото, както следва от определението, почвата непрекъснато беше замръзнала.
Но арктическата вечна замръзналост съдържа 1,8 трилиона тона въглерод, което е над два пъти повече от сега съдържащия се в атмосферата на Земята. Когато въглеродът се размрази и се освободи, той може да започне да се изпарява във вид на метан, който да образува 34 пъти по-мощно парниково покритие от въглеродния двуокис, ако се опираме на измерванията за последното столетие. Ако се ориентираме по измерванията от последните две десетилетия – и 86 пъти по-мощно. С други думи, в арктическата вечна замръзналост се съдържа два пъти повече въглерод от количеството, което сега разваля атмосферата на планетата, и всичкото това в един прекрасен ден, който според изчисленията все повече наближава, ще се освободи – частично във вид на газ, чиято затопляща способност ще бъде и 86 пъти по-висока.
Може би вече знаете: в новините всеки ден се появяват тревожни известия като съобщението, че, според спътниковите данни от 1998 г. насам, глобалното затопляне върви с два пъти по-бързи темпове, отколкото очакваха учените (макар че в действителност самата история беше много по-малко плашеща от заглавията). Или майските новини от Антарктика, когато пукнатината в леденото покритие за шест дни се увеличи с 11 мили и продължи да се увеличава. Оставаха й само три мили, за да се откъсне парчето лед, и докато вие четете това, то може вече да се е добрало до открити води, образувайки един от най-големите айсберги в историята в процес, поетично наречен „отелване” (calving, бел. прев.).
Но няма значение колко добре сте информирани, все едно, по всяка вероятност вие не се тревожите достатъчно. През последните десетилетия нашата култура стана апокалиптична благодарение на филмите за зомбита и антиутопиите от серията „Лудия Макс”, което вероятно беше резултат от колективното загърбване на тревогата за климата. И все пак, когато работата опира до преценка на реалните опасности, свързани със затоплянето, ние страдаме от невероятна ограниченост на въображението. Причините за това са много: неувереният език, описващ научните вероятности, който климатологът Джеймс Хенсън веднъж охарактеризира като „научна сдържаност” в една статия, в която ругаеше всички учени за това, че са редактирали проучванията си толкова добросъвестно, че в резултат не са могли да разяснят колко сериозна е заплахата. Или фактът, че в страната доминира група технократи, които смятат, че всеки проблем може да бъде решен. Или общността на противниците на идеята, които изобщо не разглеждат затоплянето като заслужаващ внимание проблем. Или това как отричането на климатичните проблеми накара учените да бъдат още по-предпазливи в изричането на нееднозначни предупреждения. Причина е и просто скоростта, с която протичат промените, поради което ние едва сега виждаме ефекта от затоплянето, продължило няколко десетилетия. Причината е, както смята пишещата за климата Наоми Орескес, нашата неувереност - неувереността е главната пречка да се подготвим по някакъв начин за нещо по-лошо от този усреднен резултат. Причина е нашето схващане, че климатичните промени ще се отразят най-силно на определени места, а не навсякъде. Незначителността (два градуса), огромността (1,8 трилиона тона) и абстрактността (400 части на милион е сегашното съдържание на въглероден двуокис в атмосферата) на числата. Причина е раздразнението от необходимостта да мислим върху проблема, който е много трудно, ако изобщо е възможно, да решим. Общата непостижимост на мащаба на проблема, който се свежда до перспективата на нашето изчезване. Обикновеният страх.
Но съпротивата, която страхът поражда, е също форма на отрицание.
Между научната сдържаност и научната фантастика се намира самата наука. Тази статия е резултат от десетки интервюта и беседи с климатолози и изследователи в близки области, тя съдържа информация от множество трудове, посветени на климатичните промени. По-нататък ще следват не предсказания за това, което ще се случи - те до голяма степен се определят от онази част от човечеството, която повече или по-малко вярва на науката. Вместо това, тук ще бъде максимално представено нашето разбиране накъде ще върви нашата планета, ако не се предприемат активни действия. Малко вероятно е всички тези сценарии за затоплянето да се реализират - до голяма степен заради факта, че разрушенията още преди това ще разклатят самодоволството ни. Но именно тези сценарии, а не днешният климат, ще бъдат отправната точка. Фактически това е нашият график.
Настоящето състояние на климатичните промени – разрушенията, които вече сме подготвили за бъдещето си, – сами по себе си са достатъчно ужасни. Мнозина разсъждават дали имат шанс да оцелеят Маями или Бангладеш. Повечето учени, с които разговарях, допускаха, че ще ги изгубим в следващите сто години. Повишаването на температурите с два градуса обикновено се определя като прага, след преминаването на който ще настъпи катастрофа: десетки милиони климатични бежанци ще нахлуят в неподготвения свят (Джеймс Хенсън е особено многословен по повод затоплилия се с два градуса свят). Сега два градуса са нашата цел, според Парижкото климатично споразумение, и експертите дават твърде малко шансове да я постигнем.
Междуправителствената група експерти по промените в климата (МГЕКП) обнародва редовни доклади, често наричани „златен стандарт” на климатичните изследвания. Последният от тях предсказва, че ще повишим температурата с четири градуса към началото на следващия век, ако нещата продължат по сегашния начин. Но това е само усреднена прогноза. Горната точка на кривата на вероятностите се намира на чертата 8 градуса и авторите на прогнозата засега не са измислили как да се справим с топенето на вечната замръзналост.
Освен това, в докладите на Междуправителствената група не се отчита напълно ефектът на албедото (колкото по-малко е ледът, толкова по-слабо е отразяването на слънчевата светлина, която се поглъща от земята, и така още повече я нагрява), а също и изчезването на горите и другата флора (която поглъща въглерода от атмосферата). И двата фактора ще ускоряват затоплянето, а историята на планетата разказва, че температурата може да се колебае с амплитуда до 5 градуса включително в продължение на 30 години. Последния път, когато земята е била по-топла „само” с четири градуса, пише Питър Бренън в новата си книга „Свършеците на света” (The Ends of the World), в която се разказва за масовите измирания, настъпили на планетата, линията на световния океан се е намирала на стотици футове[1] по-високо.
На Земята вече е имало пет случая на масово измиране, преди да започне това, което преживяваме сега. Всяко от тях толкова силно е прочистило еволюционния регистър, че е занулило планетарния часовник; затова много климатолози ще ви кажат, че това много прилича на бъдещето, в което вече практически сме влезли. Ако сте преминали юношеската възраст, вероятно сте чели в училищните си учебници, че измиранията са били резултат от падането на астероиди. В действителност всички, с изключение на онова, при което са загинали динозаврите, са били заради климатични промени, предизвикани от парниковите газове. Най-печално известното е било преди 252 милиона години. То започнало, когато въглеродът нагрял планетата с пет градуса, и се ускорило, когато поради това започнал да се освобождава метанът в Арктика. Процесът завършил с гибелта на 97% от целия живот на Земята. Сега ние насищаме атмосферата с въглерод с много по-високи темпове, според повечето изчисления – минимум десет пъти по-бързо. И скоростта непрекъснато се увеличава.
Точно за това мислеше Стивън Хокинг, когато тази пролет каза, че през следващото столетие видовете трябва да колонизират други планети, за да оцелеят, и точно това подтикна Илон Мъск да обнародва плановете си за създаването на Марс на обитаема среда в срок от 40 до 100 години. Те, разбира се, не са специалисти, и е възможно просто да са се поддали на ирационална паника като вас и мене. Но мнозина трезвомислещи учени, от които вземах интервюта през последните няколко месеца, най-авторитетните и заслужилите в областта, слабо поддаващи се на паника – а много от тях са съветници на Междуправителствената група по климатичните промени, макар че я критикуват за консерватизъм, – постепенно също са стигнали до апокалиптичен извод: нито една реалистична програма по намаляване на емисиите сама по себе си не може да предотврати климатичната катастрофа.
През последните няколко десетилетия терминът „антропоцен” се премести от академичния дискурс в популярния речник. Това название, дадено на геологичната ера, в която живеем, стана начин да дадем сигнал, че е настъпила нова епоха, отделена от предходната история на планетата с намесата на човека. Единственият проблем на термина е това, че той намеква за завоюване на природата (и дори е сходен с библейското „владичество”). И колкото и оптимистично да сте настроени по отношение на идеята, че ние вече сме разорили природата (което ние, разбира се, сме направили), съвсем друго нещо е да си дадем сметка дали не сме я провокирали, когато отначало от незнание, а после умишлено отричайки това, сме влияли на климатичната система, която сега с нас ще воюва дълги векове, докато не ни унищожи. Именно това има пред вид Уолъс Смит Брокър, добродушният океанограф, авторът на термина „глобално затопляне”, когато нарича планетата „сърдит звяр.
 
II. Топлинната смърт
Ню-Йорк става втори Бахрейн
Хората, както и всички млекопитаещи, са топлинни механизми. За да оцелеем, трябва непрекъснато да се охлаждаме – като кучетата, които изплезват език. Поради това, температурата трябва да е достатъчно ниска, за да може въздухът да изпълнява функцията на нещо като охлаждащ агент, отнемайки топлината от кожата, и механизмът да продължава да работи. При затопляне със седем градуса това ще стане невъзможно на обширни територии около екватора на планетата, особено в тропиците, където влажността създава допълнителни проблеми. В джунглите на Коста Рика, например, влажността обикновено е 90%, при температура над 40 градуса по Целзий просто да се ходи на открито там вече ще бъде смъртно опасно.
И резултатът няма да закъснее: за няколко часа човешкото тяло ще се свари до смърт отвън и отвътре. Онези, които скептично се отнасят към климатичните промени, казват, че нашата планета и преди много пъти се е затопляла и охлаждала, но климатичният прозорец, подходящ за живот на човека, е твърде тесен дори по стандартите на историята на планетата. При затопляне с 11 – 12 градуса, повече от половината от сегашното население на земята ще загине непосредствено от горещината. През този век почти със сигурност няма да е толкова горещо, обаче изчисленията, изхождащи от запазването на количеството на емисиите, показват, че с времето може да стигнем и дотам. През този век, особено в тропиците, критичният момент може да бъде достигнат дори много преди температурата да се повиши със седем градуса. Ключов фактор тук става параметърът, наречен „температура по мокър термометър”. Както се подразбира, терминът означава „домашен" начин за измерване: температурата трябва да се измери с термометър, пъхнат във влажен чорап и окачен във въздуха (тъй като влагата се изпарява от чорапа по-бързо в сух въздух, отчетената на термометъра стойност показва едновременно температурата и влажността).
Понастоящем повечето региони са стигнали максимума от 26 – 27 градуса по Целзий по мокър термометър. Най-високата стойност на такава температура, пригодна за живот, ще бъде 35 градуса. Така нареченият топлинен стрес ще настъпи много по-рано.
Всъщност, той вече почти е настъпил. От 1980 година досега на планетата се увеличиха 50 пъти местата, където има случаи на опасна или екстремална горещина, скоро те ще бъдат още повече. Петте най-горещи летни периода в историята на Европа от началото на XVI век насам се падат на годините след 2002 година и скоро, както предупреждава Международната група, за здравето на много жители на Земята ще бъде просто вредно да се намират на улицата. Дори ако ние постигнем поставената в Париж цел да не допуснем повишаването на температурата с повече от два градуса, градове като Карачи и Калкута ще станат практически непригодни за живот, тъй като те вече ежегодно страдат от периоди на смъртоносна жега като тази, която ги парализира през 2015 г. При затопляне с 4 градуса убийствената жега, сполетяла Европа през 2003 г. и убила около 2000 души за един ден, ще започне да се смята за нормално лято.
При затопляне с шест градуса, според оценката на Националното управление за океанология и атмосферни изследвания, което е съсредоточило изследванията си само върху промените в САЩ, през лятото в долната част на долината на Мисисипи каквато и да било работа ще бъде невъзможна и всички жители на страната на изток от Скалистите планини ще бъдат подложени на топлинен стрес повече, отколкото който и да е по света сега. Както казва за това Джоузеф Ром в своето авторитетно ръководство „Климатичните промени: Това трябва да знае всеки” (Climate Change: What Everyone Needs to Know), топлинният стрес в Ню Йорк ще надмине сегашния топлинен стрес в Бахрейн, едно от най-горещите места на планетата, а температурата в Бахрейн „ще предизвиква хипертермия дори у спящи хора”. Както помните, максималната оценка на Международната група е с още два градуса по-висока. Според оценката на Световната банка, към края на века най-хладните месеци в тропиците на Южна Америка, Африка и тихоокеанските страни изглежда ще бъдат по-горещи от най-горещите им месеци в края на ХХ век.
Изкуственото охлаждане на въздуха може да помогне, но, в крайна сметка, то само ще задълбочи кислородния проблем. Отгоре на това, добре охлажданите търговски центрове на Арабските емирства не са подходящ за всички вариант, тъй като най-горещите части на света са често и най-бедните. И вярно, кризата ще се прояви най-остро в Близкия изток и в страните от Персийския залив, където през 2015 г. регистрираният индекс на горещината стигаше до 72 градуса по Целзий.
Най-много след няколко десетилетия хаджът ще стане физически невъзможен за повече от два милиона мюсюлмани, които всяка година ходят на поклонение. И работата не е само в хаджът, не е само в Мека – горещината вече ни убива. В районите, където в Салвадор се отглежда захарна тръстика, около половината от населението страда от хронични бъбречни заболявания, включително една четвърт от мъжете в страната, което се смята за резултат от обезводняване поради работата на полето, където те допреди две десетилетия можеха да се трудят спокойно. С помощта на диализа, която е доста скъпа, хората с това заболяване могат да преживеят до 5 години, а без нея – до няколко седмици. Разбира се, топлинният стрес ще ни удари не само в бъбреците. Когато пиша това изречение в средата на юни, в Калифорнийската пустиня температурата е 49 градуса по Целзий. И това не е рекорд.
 
III. Ще свърши храната
Молитва за зърнени храни в тундрата
Климатите са различни, а растенията варират, но главното правило при отглеждането на основните зърнени култури при оптимална температура е: всеки градус затопляне означава намаляване на реколтата с 10%. Според някои оценки – дори с 15 или 17%. А това означава, че ако планетата стане с 5% по-топла към края на века, ще имаме наполовина повече хора, които ще трябва да бъдат хранени с наполовина по-малко количество зърно. С белтъчините е още по-зле: необходими са16 калории зърно за производството на една-единствена калория месо за хамбургер, взето от крава, която е прекарала целия си живот да влошава климата с изхвърляне на метан.
Твърде оптимистично настроени физиолози посочват, че тази математика за зърнените култури е приложима само за регионите, където сега вече има оптимална температура за отглеждането им. И те са прави: теоретично, по-топлият климат ще облекчи отглеждането на зърно в Гренландия. Но, както показва новаторският труд на Розамунд Нейлър и Дейвид Батисти, тропиците вече са твърде топли, а в местата, където днес се отглежда зърно, температурата и така си е оптимална. Това означава, че дори слабо затопляне там ще тласка производителността надолу. Да се пренесат орните площи на няколкостотин мили на север не е толкова просто, защото плодородието в места като далечните Канада и Русия е ограничено от качеството на почвата. На планетата са й трябвали много векове, за да създаде оптимално плодородна почва.
Сушата може да бъде още по-сериозен проблем от горещината, а някои от най-плодородните земи в света може бързо да се превърнат в пустиня. Валежите, както е известно, много трудно се моделират, и все пак, напоследък прогнозите за това столетие са единодушни: безпрецедентна суша почти навсякъде, където сега се произвежда храна. Към 2080 година, ако емисиите не намалеят рязко, Южна Европа постоянно ще страда от екстремална суша, много по-лоша от тези, които е имало в района на прашните бури у нас в САЩ.
Същото ще засегне и Ирак и Сирия, както и останалия Близък Изток, най-гъстонаселените части на Австралия, Африка, Южна Америка и районите житници на Китай. Нито едно от местата, които сега доставят по-голямата част от храната за целия свят, няма да остане сигурен източник на каквото и да било. Що се отнася до района на прашните бури, то сушите на американските равнини и на югозапад ще бъдат не просто по-лоши, отколкото през 1930-те години, както се предсказваше през 2015 г. в един научноизследователски труд на НАСА, а по-лоши от която и да е суша през последните хиляда години. И това дори ако включим и сушите, налегнали Америка някъде от XII до XIII век, “пресушавайки всички реки на изток от Сиера Невада”, и може би станали причина за гибелта на цивилизацията Анасази.
Спомнете си: ние и без това живеем в свят, който не се е отървал от глада. Далеч не се е отървал - според повечето оценки, броят на недояждащите си по света е около 800 милиона души. Ако случайно не сте чули, тази пролет в Африка и в Близкия Изток вече е настъпил безпрецедентен глад, четири пъти по-лош от обичайното. ООН предупреди, че в отделни периоди на глад в Сомалия, Южен Судан, Нигерия и Йемен може да загинат 20 милиона души само през тази година.
 
IV. Климатичната зараза
Какво ще стане, ако се разтопят ледовете с бубонна чума? 
Скалите, ако знаем къде да гледаме, представляват запис на историята на планетата – периоди от милиони години, сплескани от силите на геологичните епохи в слоеве с ширина от някой и друг дюйм и дори по-малко. Ледовете също могат да играят ролята на климатичен склад за замразена история, част от която можем да върнем към живот, като я размразим. Сега в арктическите ледове са затворени болести, които не са били на открито милиони години, в някои случаи – още от времената, когато хората просто не са съществували, за да се запознаят с тях. А това значи, че нашите имунни системи понятие си нямат как да се борят с тях, ако тази доисторическа зараза се освободи от леда.
Арктика също пази ужасяващи вируси, при това от не толкова отдавна. На Аляска учените вече откриха остатъци от грипа, който през 1918 г. порази към 500 милиона души и отнесе живота на близо 100 милиона – тоест, на около 5% от световното население – и почти на шест пъти повече, отколкото са загинали в световната война, за която тази пандемия става своеобразна кулминация. Както съобщи през май радио ВВС, учените подозират, че в сибирския лед се съдържат също така сибирска язва и бубонна чума – кратък вариант на историята на разрушителните човешки болести, които като салата от хладилника са извадени да се затоплят на арктическото слънце.
Експертите предупреждават, че много от тези организми всъщност няма да издържат размразяването, и посочват необходимостта от сложни лабораторни условия, в които те вече са реанимирали някои от тях: бактерия екстремофил на възраст 32000 години са съживили през 2005 г., вирус на възраст 8 милиона години се е върнал към живот през 2007 г., а вирус на 3,5 милиона години си инжектирал от чисто любопитство руски учен. Но миналата година едно момче загина, а още 20 души се заразиха със сибирска язва, изтръгнала се на воля, когато отстъпващата вечна замръзналост оголи труп на елен, убит преди не по-малко от 75 години. Две хиляди сегашни елени също се заразиха и започнаха да разнасят болестта извън границите на тундрата.
Повече, отколкото от древните болести, епидемиолозите са обезпокоени от това, че огнищата на съществуващите днес заболявания са се преместили, изменили са се или дори са се разширили от затоплянето. На първо място, това е географски ефект. Преди Новото време, когато морските пътешественици ускорявали смесването на хората и техните вируси, предимно селският начин на живот на човека служел като защита от пандемии. Днес, дори предвид глобализацията и интензивното преместване на хора, нашите екосистеми са предимно стабилни и това действа като ново ограничение. Но глобалното затопляне ще разклати тези екосистеми, което ще помогне на болестите да преодолеят преградите също така уверено, както ги преодоля Кортес. Живеейки във Франция или в щата Мейн, сега вие не се притеснявате кой знае колко заради треската денга или маларията. Но с разширяването на тропиците на север, заедно с тях мигрират и комарите; и вие ще започнете да се безпокоите. Впрочем, допреди две години не се тревожехте кой знае колко за Зика...
Между другото, Зика може да послужи като добър пример за втория тревожен ефект – мутацията на болестите. Една от причините, че доскоро не бяхте чували нищо за Зика, е, че вирусът беше „затворен” в Уганда, а втората – че той доскоро, изглежда, не предизвикваше вродени дефекти. Учените и досега не разбират напълно какво се е случило и какво са пропуснали. Обаче някои неща за влиянието на климата върху болестите ние знаем със сигурност: маларията, например, процъфтява в по-горещите райони не само, защото там за комарите е добро място за живот, но и защото с всеки градус повишение на температурата паразитът започва да се размножава десет пъти по-бързо. Това е една от причините, поради която, според оценката на Световната банка, към 2050 г. на 5,2 милиарда души ще им се наложи да си спомнят за тази болест.
 
New York Magazine, 14 юли 2017 г.
Превод Виржиния Томова
(Краят в следващия брой)


[1] 3.28 фута = 1 метър

 

още от автора


1 - 06.02.2018 17:29

Чудесна находка!
От: Боян Дуранкев
Благодаря ви за чудесната находка! Това е един от синтезираните анализи на алармистите, което бият камбаната! Предупрежденията за световната глобална катастрофа не се признават само от новия американски президент и министърът на екологията в България.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”