Български  |  English

Годишнина от какво?

25 януари 1935 г. и „основаването” на Българското национално радио

 
 
На 25.01.1935 г. Цар Борис III подписва Указ, с който радиоразпръскването в България става държавна собственост. На 18 юни 1935 г. за първи главен ръководител на „Радио София” е назначен Панайот Тодоров Христов, известен с псевдонима Сирак Скитник...”
Из сайта на Българското национално радио[1]
 
Напоследък всяка година на 25 януари все по-тържествено се отбелязва годишнината от създаването на Българското национално радио, по онова време наричано “Радио София”. Честването препраща към началото на 1935 година, когато с царски указ е утвърдена една Наредба-закон за радиото, с която то става държавно. В повечето случаи обаче дори и най-кратките съобщения споменават предходника на държавното радио – “Родно Радио”, което започва да излъчва от юни 1930 г. насетне. Доста подробно присъства тази предистория в изследванията върху ранните години на радиоразпръскването в България.[2] Те разказват за приемането на първия Закон за радиото през април 1927 година; за първите пробни радиопредавания от края на ноември 1929 година; за усилията на радиолюбителите, създали “Родно Радио”, но и за раздорите помежду им, при което се оформят две враждуващи организации; за любителския характер на програмата, но и за постепенното обогатяване на предаванията със сказки, музикални изпълнения на живо, преки предавания и репортажи; за техническите подобрения, но и за месеците, през които радиото просто спира да излъчва; за макар и ограниченото съдействие на държавата и по-точно на Министерството на железниците, пощите и телеграфите, което отстъпва на радиолюбителите помещения за работа, част от необходимото техническо оборудване, а впоследствие и малка субсидия; за построяването с държавна помощ на един по-солиден радиопредавател, официално пуснат в експлоатация на 25 март 1934 година, и т.н., и т.н. Богато представен е този период и в експозицията на Музея за история на радиото в България. Въпросът е какво толкова се е променило на 25 януари 1935 година, че да се приеме за празник и дори “рождена дата” на Българското национално радио.
 
Цар Борис III подписва указа
Съобщенията за празника на радиото обикновено започват еднотипно с думите, че “на 25 януари 1935 година цар Борис III подписва указа”, но докато някои говорят за “създаването” или “раждането” на Радио София, други са по-прецизни и казват, че с този указ радиото е станало “монопол на държавата”. Преди да се заемем със смесването на “одържавяване” и “основаване”, трябва да отбележим, че царят подписва указа на 26 януари. Това ясно се вижда от оригиналния документ от архивите на двореца (ЦДА, ф. 3к, оп, 1 а.е. 1277, л. 94-103), отбелязано е и в архива на Министерския съвет (ЦДА, ф. 284к, оп. 1, а.е., 6105 л. 2), и в публикацията в Държавен вестник (бр. 22 от 31 януари 1935 година). Няколко от публикациите върху историята на радиоразпръскването точно отразяват датата като 26 януари[3], но въпреки това, празникът упорито стои на 25 януари.
При това, трябва да се подчертае, че подписът на цар Борис III от 26 януари 1935 година е само част от процедурата по утвърждаването на Наредбата-закон за радиото: първо тя е одобрена от Министерския съвет на 17 януари, с доклад на министър-председателя от 25 януари е изпратена на царя за утвърждаване, той я одобрява с указ от 26 януари, облеченa e с държавния печат на 29 януари и е публикувана в Държавен вестник на 31 януари 1935 година. Формално погледнато, именно към последната от тези дати би следвало да отнесем Наредбата-закон за радиото. Разбира се, важното е кой стои зад изработването й.
На този въпрос е трудно да се отговори с две думи, защото годините 1934 и 1935 са време на резки политически промени, при които властта се поделя между различни фактори. Превратът от 19 май 1934 година е дело на Военния съюз – тайната офицерска организация, която обаче (под влияние най-вече на запасния полковник Дамян Велчев) предава основните министерски постове на хора от политическия кръг “Звено”, водени от Кимон Георгиев, като самите военни запазват контролни функции и често се месят в управлението. По това време цар Борис III, независимо от личната си популярност, е принуден да стои в изчаквателна позиция и просто да утвърждава сипещите се една след друга реформени инициативи на деветнадесетомайците, много от които са ако не републиканци, то поне “борисофоби”. На 22 януари 1935 година водачите на Военния съюз отстраняват звенарите от властта и сами съставят следващото правителство, вече по-благоприятно настроено към монарха.
Наредбата-закон за радиото е утвърдена в последните дни от интензивното 8-месечно управление на кабинета на Кимон Георгиев, а за подпис на царя е поднесена от неговия наследник – ген. Пенчо Златев. Тя е част от серия от мерки на деветнадесетомайския режим, който, наред с организирането на публични събрания, “насочването на печата” и издаването на брошури, използва и радиото като средство за пропаганда, макар и с все още ограничени възможности. Деветнадесетомайците възприемат вече обсъжданите планове да се изгради един много по-мощен “национален предавател”, подкрепен от още два регионални предавателя (Варна и Стара Загора); обмислят мерки как да се увеличи броят на радиослушателите (затова впоследствие намаляват таксите за притежание на радиоприемник); в духа на унифициране на обществения живот слагат принудителен край на разприте между радиолюбителите и през август 1934 година двете организации са обединени във вече единния “Български радиосъюз”. Дирекцията за обществена обнова (пропагандният институт на деветнадесетомайския режим) започва да контролира изработването на радиопрограмите чрез “една комисия от подходящи лица” и определя три пъти седмично по радиото да се излъчва “час на България” с речи, сказки и пр.[4] Програмният ръководител на радиото по онова време, журналистът Васил Гр. Спространов, през ноември 1934 година е назначен едновременно и за ръководител на радиопропагандата при Дирекция на Обновата.[5] Изобщо към края на 1934 година радиопредаванията се провеждат в тясно сътрудничество и под прекия контрол на режима. Влизането в сила на Наредбата-закон от януари 1935 година не води до непосредствена промяна в работата на радиото и за няколко месеца то продължава да действа по същия модел под надзора на Дирекция на обновата.
Цялостно погледнато, в политическия контекст от началото на 1935 година одобряването на Наредбата-закон за радиото от царя е просто парафиране на един нормативен документ, изготвен изцяло по инициатива на изпълнителната власт. Косвени данни подсказват, че това най-вероятно е станало в Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните, ръководена по това време от активния звенар Васил Юруков. Свидетелства на съвременници показват, че цар Борис III се е интересувал от радиотехника, по това време той е и почетен председател на Българския радиосъюз (който в крайна сметка се оказва големият губещ от одържавяването на радиото), но към януари 1935 година инициативата не е и не би могла да е негова. Десетилетия по-късно, при избора на неговия указ за одобряване на Наредбата-закон за радиото като празник, надделяват съвсем други съображения – в годините след 1989 година цар Борис III се ползваше с голяма популярност, която помръкна едва с участието на сина му Симеон Сакскобургготски в управлението. За сметка на това, звенарите бяха напълно дискредитирани като организация, която е, от една страна, силно повлияна от фашизма, а от друга, е сътрудничила и с комунистите, като при това участията й във властта са ставали само след преврат.
 
Първият главен ръководител на Радио София
Голямото развитие на Радио София след 1935 година се свързва и с назначаването на нов екип начело с известния художник, изкуствовед и поет Сирак Скитник. Всъщност, начело на радиото той е поставен на 18 юни 1935 година, но в днешно време двете събития се разглеждат като неразривно свързани и наградите “Сирак Скитник” се връчват на празника на 25 януари. Разликата от пет месеца между приемането на Наредбата-закон за радиото и назначаването на Сирак Скитник не би имала особено значение без настъпилите междувременно поредни политически промени. Смяната на правителството от 21 април 1935 година е фактически контрапреврат на цар Борис III, който иззема инициативата от Военния съюз и съставя преходно правителство по свой вкус начело с дипломата Андрей Тошев. Това правителство ревизира или просто спира изпълнението на много от реформените инициативи на деветнадесетомайците, отстранява и повечето от техните представители във висшата администрация.
Закрита е и Дирекцията на обновата, а радиото отново се оказва под контрола единствено на Министерството на железниците, пощите и телеграфите. И точно в този момент се оказва важно кой е станал министър на железниците. Първите правителства след 19 май 1934 година по-често се саморекламират като “надпартийни”, отколкото като “безпартийни”, и включват по някоя второстепенна фигура от средите на основните политически сили (Демократическата партия, БЗНС, Народното социално движение на Александър Цанков и прочее). Това се прави в опит да бъдат примирени крайните им позиции (особено между земеделци и цанковисти), а и самите тези партии да бъдат привлечени в управлението, за да го подсилят. Така в кабинета на Андрей Тошев министерството на железниците се оказва поверено на пълномощник на Народното социално движение на Александър Цанков – известния и уважаван журналист Тодор Кожухаров.
Именно Кожухаров оформя през май и юни 1935 година един нов ръководен екип в Радио София, в който главно място заема Сирак Скитник, подпомаган на първо място от поета Йордан Стубел. Наред с безспорните си таланти и лични качества, Сирак Скитник е дългогодишен колега и личен приятел на новия ресорен министър. Освен това обаче, и Сирак Скитник, и Стубел, пък и някои други от новоназначените уредници политически гравитират към Народното социално движение. По-късно спомени заядливо представят Радио София като гнездо на “цанковисти”. Така цялата нова уредба на радиото, въведена от деветнадесетомайците, се оказва в ръцете на техни политически съперници. Оттам насетне обаче, веднъж назначени от Кожухаров, ръководителите на радиото остават на служба и след като той напуска поста си – подобно на много други “приобщени” към “безпартийния режим” на царя.
Така погледнато, през кратката си кариера на министър Тодор Кожухаров действително изиграва основополагаща роля в развитието на вече държавното Радио София. Ясно е обаче и защо често се пропуска политическата принадлежност на министъра и неговите протежета – Народното социално движение с водач Александър Цанков е една от най-влиятелните формации от фашистки тип през 30-те години на миналия век. Толкова по-лесно е да се представи всичко в черно и бяло – да се възхваляват изявени художници, поети и общественици, но да не се коментират връзките им с компрометирани политически формации; да се отчитат заслугите на ръководителите на разни институции, без да се задълбава в политическата конюнктура, която ги е поставила и държала на тези постове.
 
Радиото в България е монопол на държавата
Както отбелязахме, докато на популярно ниво се говори за „основаване” на радиото в България, в действителност се празнува датата на неговото одържавяване. По-същественият въпрос е доколко дълбока е промяната точно по отношение на одържавяването. Наистина, член 1 от Наредбата-закон от януари 1935 година започва с категоричното “Радиото в България е монопол на държавата…” В действителност, същото казва и чл. 2 на Закона за радиото от април 1927 година (“Радиото е монопол на държавата….”), като разликата е, че допуска и отдаването му на концесия.[6] Самото “Родно Радио” обаче не се създава след отдаване на концесия, нито пък е изцяло частна инициатива. Ентусиастите от Радиосъюза “Родно Радио” сами търсят подкрепата на властта, настояват държавата да направи предавател, ползват нейни субсидии и търсят помощта й при всяко затруднение. Те непрекъснато повтарят, че работят в услуга на държавата и, по всичко личи – не биха имали нищо против да станат нейни служители. На 19 май 1934 година радиото се поставя в услуга на новоустановения режим и изразява готовност да му сътрудничи, както впрочем е проявявало лоялност и спрямо предишната власт. Иначе държавният монопол върху радиото през първите години след закона от 1927 година се спазва доста стриктно, що се отнася до събирането на солидни такси от всеки собственик на радиоприемник и то още отпреди създаването на българска радиостанция.
В Наредбата-закон от януари 1935 година се разглеждат общи положения и не се говори за създаване на държавно радио, а единствената конкретна препратка към съществуващото радио (без дори да го назовава по име) се появява едва в преходните разпоредби: член 67 предвижда национализация на предавателя и приемане “изцяло и по опис” на студиото заедно с прилежащото оборудване. Впрочем, в текста изрично се подчертава, че предавателят е построен “с помощта” на държавата; теренът пък е отстъпен от Столична община. В практически план, национализацията на предавателя и студиото води и до елиминиране на повечето от ентусиастите, които са ги изградили. Наистина, това не става отведнъж – влиянието им е вече орязано в края на 1934 година, но в продължение на няколко месеца, дори след приемането на Наредбата-закон, активистите на Радиосъюза продължават да се надяват, че ще играят важна роля в оформянето на програмата на Радио София.[7]
Одържавяването на радиото от началото на 1935 година е виждано като повратен момент по времето преди 9 септември 1944 година, представяно е в положителна светлина, но не се е празнувало. Тогава то е тълкувано преди всичко като директно поемане на грижите и финансирането на радиото от държавата, като се говори с почти обвинителен тон, че тя не го е правила и преди това.[8] Наистина, от 1935 година сумите, заделяни за радиото, нарастват многократно. След пълното одържавяване щатният състав на радиото започва бързо да расте, докато преди това платен е бил само техническият персонал, а говорители и коментатори работели на доброволни начала. Хонорари започват да се плащат и на някои от външните сътрудници.
Що се отнася до държавното финансиране, най-важното, което се случва през 1935 година, са дългосрочните инвестиции за нов предавател и ново студио, които стават знакови за Радио София за десетилетия напред. Финализираният на 16 април 1935 година договор с германската фирма Телефункен предвижда изграждането на нов, много по-мощен радиопредавател. Над двеста метровата конструкция, издигната край Вакарел, завършена в края на 1937 година, стои на мястото си и до ден днешен, а излъчваше до 1 януари 2015 година. Заради предвиденото ново радиостудио е построена и самостоятелна сграда за радиото – бялата сграда на арх. Георги Овчаров на бул. Драган Цанков 4, която се ползва и досега.
 
От Родно Радио до Радио София
Няма съмнение, че през 1934-1935 година в радиото настъпват големи промени и най-важните от тях са свързани с готовността на държавата да инвестира по-солидно. Все пак, Радио София от 1935 година насетне не е някакво ново държавно радио, а продължение на предишното, независимо от новото си ръководство и доста по-големия си бюджет. То наследява практически всичко – предавателя, студиото с цялото му оборудване, част от хората и дори… името.
На сградата на ул. Московска 19 в София стои паметната плоча, в която, наред с информацията за самата постройка, дело на архитект Георги Фингов, са отбелязани (може да се предположи) и най-значимите й обитатели за близо вековното й съществуване … В тази сграда се ражда Българско национално радио. Оттук предават Родно радио (1930-1935 г.) и Радио София (1935-1942 г.). Важна информация, в която все пак има две неточности. Първата е дребна и се отнася до разполагането на радиото във въпросната сграда: в нея (и по-точно в помещенията й на първия етаж над партера) радиолюбителите се нанасят в началото на май 1934 година; иначе, от 1930 година дотогава те ползват една по-малка постройка в същия парцел откъм ул. Георги Бенковски (тя има и самостоятелен адрес – Бенковска 3), вече разрушена. Все пак, показателно е, че преместването в тези по-просторни помещения предхожда одържавяването и дори нарасналия интерес на деветнадесетомайците към радиопропагандата.
В тези помещения преминат и първите години на радиото след пълното му одържавяване. Тъй като те са бездруго държавна собственост, одържавяването от януари 1935 година засяга основно обзавеждането на студиото. Както констатира и отчетът на Българския радиосъюз в края на март 1935 година за работата на радиото през последните месеци, “програмата в основни черти се издържаше главно от грамофонни плочи, същите, с които и ние си служехме…”[9]
Фактът, че и преди, и след пълното си одържавяване радиото остава в едни и същи работни помещения, е показателен за приемствеността в държавната намеса и като финансиране, и като контрол. Като изключим кратката намеса на Дирекцията за обществена обнова, радиото от 1930 до есента на 1944 година попада в ресора на Министерството на железниците, пощите и телеграфите и по-конкретно на Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните, чиято собственост по това време е и сградата на Московска 19. От днешна гледна точка изглежда може би странно, че радиото е било подчинено на “министъра на железниците”, но това е, защото първоначално то е разглеждано преди всичко като съобщително средство (“безжичен телеграф”).
Въпреки че през май-юни 1935 година е сформирано ново ръководство и екип, на работа в радиото остават и част от заварените служители, като в по-голяма степен се запазва техническият персонал. Иначе на служба остава назначеният през 1934 година говорител Петър Витанов – знаковият глас на Радио София отпреди 9 септември 1944 година, както и спортният репортер още от времето на “Родно Радио” Стефан Янчулев. След кратко прекъсване се завръща на работа и говорителката Венча Добрева.
Втората неточност в гореспоменатата паметна плоча е датирането на смяната на името към 1935 година, явно свързвайки названието “Родно Радио” с любителския период на радиоразпръскването, а “Радио София” – с държавното радио след януари 1935 година. В действителност обаче, смяната на името няма нищо общо с одържавяването и го предхожда с около година. Причината за преименуването се крие в организационното разделение сред радиолюбителите през предходните години, при което името “Родно радио” се оказва заето от една група, докато самият предавател се стопанисва от друга, която се вижда принудена да избере друго име. Затова, когато през лятото на 1933 година започва изграждането на новия предавател в Добруджанския квартал (днес в югозападната част на жилищния комплекс Лагера), от Радиосъюза избират да го наричат “Радио София”.[10] Пробно предавателят е пуснат в действие още в края на годината, a е открит официално под избраното ново име на 25 март 1934 година. Именно този предавател продължава да се ползва и в първите години след 1935-a. Пак на 25 и 26 март 1934 година, на редовния си годишен конгрес, самият радиосъюз се преименува от “Български радиосъюз Родно Радио” на “Български радиосъюз”. Органът на радиосъюза, списанието “Родно радио”, сменя името си на “Радио София” още от първия си брой за 1934 година. Така към април 1934 година – преди одържавяването и преди идването на власт на деветнадесетомайците – единственото официално използвано име вече е “Радио София” и то се запазва и през следващите години.
---
Често се случва събитие без особено значение да бъде избрано и наложено като празник. Що се отнася до 25 януари като ден (на основаване) на Българското национално радио, то тази дата като че ли поражда доста въпроси.
Преди всичко, самото поставяне на акцента върху датата, на която радиото станало държавно, изглежда като наивна апология на държавния монополизъм. Разбира се, подобно послание е в пълен разрез с доминиращите през последните десетилетия разбирания: всички се обявяват за медиен плурализъм, появиха се и се намножиха частните радиостанции, самото Българското национално радио започна да се представя не като “държавна”, а като “обществена медия”. Но дори от позициите на крайния етатизъм, не е ясно какво толкова има да се празнува: Родно Радио от 1930-1934 година не е частно радио, а обществена инициатива, развита с държавна помощ, и винаги готова да се постави в услуга на държавата. Чл. 67 от Наредбата-закон “одържавява” един радиопредавател, построен с държавна помощ върху общинска земя, и иззема няколко помещения, които бездруго се намират в държавна сграда и са обзаведени до голяма степен благодарение на държавна субсидия.
Определянето за празник на 25 януари е неточно като дата, но коригирането му на 26 януари не би поправило много. На преден план е изведен цар Борис III и така са оставени в плътна сянка истинските организатори на пълното одържавяване на Радио София – звенарите, с всички уговорки дали техните авторитарни мерки следва да се честват. Акцентът върху царя измества въпроса и за неудобната от днешна гледна точка политическа окраска на ръководителите на радиото след пролетта на 1935 година – повечето цанковисти.
Най-сетне, наложеният в днешно време празник на Българското национално радио носи в себе си едно незачитане на първопроходниците на радиоразпръскването в България – хора, вложили много време и доброволен труд, уменията си, а някои и лични средства. Веднъж безцеремонно елиминирани от един авторитарен режим (макар и не точно на 25 януари 1935 година), сега всяко честване на тогавашната Наредба-закон отново и отново ги пренебрегва.
 


[1]http://www.predavatel.com/bg/radio/bnr  
[2]Веселин Димитров, История на радиото в България: Краят на XIX в. – 1944 г. Кн. 1 - 2 (София: Витраж, 1994); Антоанета Радославова-Дойчева, Музиката в Българското радио 1930-1944 (София: Петко и Пенчо Славейкови, 2010); същата, Из историята на Радио София (В. Търново: ДАР-РХ, 2013). 
[3]Димитров, История на радиото в България, кн. 2, с. 54; Виолета Тончева, Книга за Радио Варна, част 1 (Варна: Славена, 2004), c. 31.
[4]Три месеца управление (19 май – 19 август) (София: Дирекция за обществена обнова, [1934]), с. 34 и 86; Из личния архив на Кимон Георгиев. Том 2. Милена Тодоракова, Калинка Анчова, съст. (София: ГУА, 2008), с. 134-135.
[5]Радио София, год. III, бр. 48 / 25 ноември 1934, с. 20.
[6]Държавен вестник, бр. 29 / 10 май 1927.
[7]Радио София, год. IV, бр. 15 / 7 април 1935 г., с. 3; пак там, бр. 17 / 21 април 1935, с. 3-4 и др.
[8]Петър Витанов, Радио София в снимки и репортажи (София: печ. Рангел Младенов, 1940), с. 9; Матвей Вълев, “Средна вълна 352.9 метра”, Сердика, год. VI, Nо 5-6 (1942), с. 24.
[9]Радио София, год IV, бр. 14 / 31 март 1935, с. 6.
[10]Родно Радио, год. III, бр. 25 / 27 август 1933, с. 2.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”