Български  |  English

Как говори поколението Ь?

 
"Поколение Ь". Документален спектакъл на VOX POPULI от поредицата арт-док зона В/ХОД. Режисура Неда Соколовска. Участват Веселина Господинова, Цвета Балийска, Петъо Петков-Шайбата, Неда Соколовска, Братан Братанов, Борис Чангъров. Център за култура и дебат "Червената къща".
 
Не се игра дълго това представление. Не знам защо. Но ми се струва, че най-правдоподобната причина за това се крие в неговата различност от останалите проекти на VOX POPULI. То е съставено от историите/биографиите на участниците, а не от нечии други истории/биографии, към които те се приближават чрез поредица от проучвания и интервюта в зависимост от избраната от екипа тема.
Участващите актьори сами изговарят парчета от своите биографии. Слушалките в ухото, типични инак за вербатим-техниката, с която работят, тук не са в техните уши с цел актьорите да чуят и възпроизведат историята в една естетически щрихирана игрова ситуация. И имам чувството, че това е така, защото на тях за пръв път много им се иска зрителите да имат такива слушалки в ушите си, за да чуят техните разкази.
А те разказват за това как са (пре)живели през 90-те – всеки от своята гледна точка. И тъкмо усещането за сродност, за родност, за общовалидност, тоест, усещането за общност, което им създава това преживяване, им дава и основанието да се нарекат “поколението Ь”.
Изобщо не е нужно в случая да се поставят строго социологическите въпроси относно генеалогията и причините понятието “поколение” или по-конкретно - понятията поколения (като x, y, z напр.) да се отнесат към основанията за избора на трупата да говори чрез своите биографии за цяло поколение. Или да се пита за параметрите, в които го наричат Ь, при това, ограничавайки го само в групата на родените между 1978 – 1983. А не е нужно, защото важното в случая е самото усещане, че начинът, по който тази група преживява 90-те, е достатъчен, за да ги спои в поколение. Те говорят именно за това усещане. То е предметът на спектакъла. С него искат да спечелят вниманието ни. Към него искат да приближат чувствителността и разбирането на хората в залата. Него искат те да чуем.
Затова,за разлика от другите им проекти, този е най-малко драматургически стегнат в някаква определена линия. В него разказите, а с тях и вниманието на зрителя се мести в една доста хлабава структура на наслагване и пресичане на тези биографии, които те разказват. И понеже показването им е всъщност за всеки от тях събуждане на емоционалната памет за преживяванията, за които разказват, актьорите нямат особени драматургически, естетически и технически защити. Иначе казано, технически те не се стремят да се дистанцират и преработят преживяното, а обратно: искат да го разкажат, сякаш то се случва тук-и-сега.
Има сериозен риск в този избор поради това, че може да се изплъзне показаното изобщо от зоната на естетическото отстранение, което дава вербатим театърът, и да се отмести към спекулативното емпатично придърпване, да се плъзне към откровената игра с емоционалната памет. Но всъщност всичко, което чуваме и виждаме в квадрата на малкото пространство пред себе си, е едновременно и твърде интимно, и твърде неорганизирано, просто защото актьорите са поели тъкмо този риск. Казано накъсо: преживяванията-в-разкази са съзнателно оголени в своята “неорганизираност” и интимно изложени пред публиката.
Заслужава си обаче поемането на този риск, защото, най-парадоксално, именно той поражда особен ефект на дистанцираност. А той се дължи на това, че затварянето в разказа интровертно ги обръща навътре и по този начин изключва останалите присъстващи, отчуждава актьорите от публиката, от една страна. А от друга, зрителят е оставен сам да се ориентира какво да прави с тази емоционална самокапсулация в разказите им. В резултат на това ефектът е, че 90-те, за които актьорите разказват, стават едновременно и близки на зрителя, но и са някакво-далечно-време.
А те разказват за наркотиците, от които са загинали приятелите им, и за космическото си отдалечаване от родителите си, които тогава впрочем са били на същите години, на които те са сега, и които тогава са били заети повече със себе си, отколкото с децата си. И за идентификацията си с музикалните си кумири, чрез които са се опитвали да разберат кои са. Разказват за купоните, в които са се чувствали колкото заедно, толкова и самотни. За усещането си за абсолютна бездомност. За неспособността си да се справят в реалност без ориентири и авторитети, но пък с дрога, намираща се на една ръка разстояние от училището, блока, улицата, приятелите, за която са готови да изнесат всичко от къщи и да продадат всеки... Разказват за усещането си за провал и ненужност. И за тихото изчезване от живота на много от техните приятели.. Разказват и емоционално, и тихо, и объркано и неорганизирано, и говорят, и пият бира, докато си спомнят. Накратко, разказват така, че ефектът, както казах по-горе, е смайващ: 90-те изглеждат така, сякаш става дума за XIX век. Толкова далеч изглежда това десетилетие, в което всъщност се роди не само поколението на безгласните, тоест, на безгласната буква Ь, както са се самоназовали, но изобщо обществото, в което живеем днес в България. Тъкмо затова си заслужава вслушването в начина, по който говорят. И също, защото говорят без крясъци, патос, омраза или обвинения. Говорят тихо, искрено и отблизо.
Това е начинът, по който това представление се опитва да стопи лесните обяснения за онова десетилетие, наричано по навик преход-но.
Не се игра дълго това представление - може би и защото на никого не му се слушат изповедалните истории от 90-те на днешните така и непораснали и объркани 35 годишни. Но по-вероятно да е така, защото 90-те имат вече своите официални “говорители” и вече са компресирани в твърди обяснения.
Или пък просто защото този скромен спектакъл говори с биографиите на актьорите и на техните приятели не толкова за срама от провалите на самото поколение Ь, колкото за необходимостта да се върнем към времето от далечната епоха на 90-те след падането на комунизма, но този път от съвсем различна перспектива.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”