Български  |  English

Офшорка в потури

 

Офшорка в потури? Това пък, ще запитате, какво е? Има ли нещо общо с джендъра?
Донякъде има. Но да започнем от един протестен плакат.
Над месец из София шества няколкохиляден протест с по-скромни „разклонения“ в още двайсетина града в България и извън нея. Иде реч, разбира се, за протеста в защита на Пирин. Хора от различни възрасти и професии, с различни политически разбирания или без ясни такива, излизат по зимните улици заради промените в плана за управление на националния парк. Само отделни медии отразяват адекватно случващото се: повечето смаляват и мащаба на протеста („десетки граждани“), и характера му („против втория кабинков лифт“). Такова отразяване навярно има нещо общо с факта, че най-често скандираният от хората лозунг е: „Мафия“. Но човек би могъл да се зачуди: какво общо има с мафията онзи самоделен плакат, който споменава воеводите, умирали за Пирин, и се възмущава от днешните им „наследници“, които усърдно подкрепят плановете за ударното му усвояване...
Действително е интересно, че тъкмо националистическите партии, една от които претендира пряко за символното наследство на пиринските воеводи, са възприели най-присърце каузата на инвеститора, обикалящ с нескрит апетит в подножието на планината. Интересно е, защото инвеститорът представлява офшорна компания и номиналният й собственик е безработен кипърски гражданин. А пък има, съгласете се, нещо неприятно и недотам патриотично във възможността офшорни компании със скрити собственици да усвояват публичен ресурс, какъвто е планината.
В телевизионно интервю представител на компанията призна, че „институциите знаят кой е действителният собственик“. Попитат ли ги, институциите мълчат и свиват институционално рамене. Разбира се, протестиращите прекрасно знаят кой е собственикът. Знаят го и полицаите, които охраняват протеста – затова, стигне ли шествието до площад „Народно събрание“, особено внимателно пазят клоновете на една банка, които се намират там. Но дали собственикът се казва Цено, Цоло или Цачо, това всъщност няма особено значение. На негово място би могъл да бъде друг. Съществен е принципът: офшорна компания иска да усвоява публичен ресурс, а националистическите партии гласовито я подкрепят.
Парадокс, ще кажете? Там е работата, че не е. Това, което наблюдаваме, е проект за съюз между мигриращия капитал и крайната десница. Декларативният национализъм се е наел да обслужва приватизирането на общото благо. Или инвеститорът намята върху тайнственото си було един патриотичен ямурлук, макар и произведен в Кипър. Ето това, за краткост, наричам „офшорка в потури“.
Онова, което разграничава явлението от една семпло поукрасена приватизационна схема, е дългосрочният й интелектуален потенциал. Родолюбските вълнения се оформят като модерна идеологическа валута. Бизнесът, който търси политически съюзник в незадаващия въпроси национализъм, инвестира мъдро. Дори би могъл да претендира един ден, че наистина, бидейки регистриран зад граница, спестява някакви данъци, но пък плаща в натура, произвеждайки национална гордост. Та не е ли повод за гордост, ако сме построили зимния курорт с най-голяма леглова база в Европа? И ако някакви чужди вестници пишат, че в този курорт на британските скиори се предлагали евтино „ножове, дрога и момичета“, то това лесно може да се отхвърли като опит за антибългарска пропаганда.
Факт е, че се появяват говорители, които осмислят и обговарят този съюз, продават го като нова десница, нов консерватизъм и прочее, макар че в Америка му викат „alt-right”, а тези наши говорители сякаш харесват и Доналд Тръмп, и бившия му главен стратег Стив Банън, който минава за вносител на „алтернативното дясно” в политическия мейнстрийм. Освобождаването на капитала от регулации вече върви не с прехласване от свободното движение и мултикултурализма, а точно обратното – говори се за род, традиция, изконни ценности. Ненавистта към „протестърите“, „пришълците“ и „джендърите“ е добре дошла. Странно, това не сме ли го виждали вече през ХХ век?
На интересуващите се от тези явления препоръчвам да следят какво говори Институтът за дясна политика. През 2014 този институт беше създаден с идеята да сплотява ГЕРБ и Реформаторския блок. След това логично се ориентира към по-общата задача да търси коалиционен партньор на управляващата партия. Впрочем, идеята е напълно разумна. На БСП например отявлено й липсва подобен кръг от стратези и посредници. Но това е друг въпрос. Любопитното тук е, че предишният председател на Института за дясна политика (който написа книга за ограничаването на ролята на държавата, а лекцията му против устойчивото развитие може да се гледа в youtube) днес е министър от квотата на Обединените патриоти. На какво е министър ли? На околната среда и водите. И с това кръгът се затваря.
Другият тънък момент е, че откакто целта е да се хармонизират отношенията между ГЕРБ и Обединените патриоти, посланията на Института отчетливо звучат по-дясно. Тече своеобразно наливане на акъл в главата на партията хегемон: знаем, че в началото тръгнахте без ясна идеологическа физиономия, по-скоро в центъра, ама тогава нямаше такова идеологическо противопоставяне, пък сега има; и понеже има, вие трябва да се заявите ясно-ясно като дясно. И понеже дясното все пак може да е от различен тип, точно това разбиране за дясното изглежда съчетава социален консерватизъм и икономическо либертарианство в интерес на „предприемчивите българи“ и тяхното безпрепятствено развитие.
И това не е нещо ново. Изпробвано е доста мащабно през 70-те години на ХХ век в Латинска Америка. Тогава на власт, обикновено чрез държавен преврат, идват военни режими, носители на краен консерватизъм, но плътно до военните стоят „чикагските момчета“ – икономисти, получили образованието си при Милтън Фридман. В Чили и другаде затварянето на обществото върви с отваряне на възможности пред едрия капитал, а ограничаването на гражданските свободи – с увеличаване на свободите за корпорациите. Впрочем, сред българската десница отдавна блуждае някакъв подводен култ към Пиночет, който се разправил с комунистите и осигурил мощен икономически растеж. Действително, статистиката е неумолима: както за икономическия растеж на Чили при Пиночет, така и за хилядите избити, затворени и изтезавани. Човек не може да не си зададе един много икономически въпрос: струва ли си? Наистина ли растежът е по-важен от правовата държава?
Не се опитвам да кажа, че на България й предстои Пиночет. Нашият силен човек в политиката няма нито нагласата, нито качествата за подобна роля. Не му приляга дори ролята на Орбан или Качински; и това определено е успокояващо. Но бъде ли веднъж подготвена идеологическата почва за подобни явления, то тогава, в някакви внезапно появили се условия, в изострена криза от един или друг порядък, „правилните хора“ може и да се намерят. А междувременно ще тече процесът по усвояване на общото, ще се разширява приватизацията на публични ресурси и блага и ще се легитимира като грижа за националното развитие, като дълг на всеки влюбен в растежа патриот. Все по-лесно ще бъде заклеймяването на несъгласните, които ще бъдат представяни като слуги на чужди интереси – в конкретния случай природозащитниците са произведени в агенти на завистливи швейцарски курорти, които не желаят Пирин да настигне Алпите.
Оттук се започва. И затова битката за Пирин е важна. Доколко на българските граждани ще им хареса зрелището „офшорка в потури“, предстои да се види. На този етап отпорът срещу първите стъпки на родолюбивата дерегулация изглежда значителен, но пък пропагандната машина го обстрелва с яростна канонада, а парламентарната опозиция, божем лява на думи, предпочита да сънува кошмари за третия пол.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”