Български  |  English

E la nave va…

 
 -Присъстваш често в „Култура”, но за първи път ще си говорим за теб самия. Поводът е 70-те години, които навърши на 12 декември 2017. Затова ми се ще да поговорим за твоя път в киното. Но преди това да отбележа, че с „Култура” си свързан не само като автор, а и като съученик на зам.-главния редактор Христо Буцев.
 -Осветяваш ме като връзкар! Да, с Буцев сме махленци и съученици от първи до седми клас. Живеехме в един квартал около Централна гара. Училището ни се казваше „Йосиф Сталин”, но след развенчаването на култа възстановиха старото име „Йосиф Ковачев” – училищен деятел, възрожденец и след Освобождението две години кмет на София. Спомням си как бай Киро - прислужникът в училището, сваляше табелата – всъщност, бяха две червени стъкла в дървена рамка и върху тях със златни букви написано „Йосиф Сталин”. Той свали само второто стъкло, донесе от тавана старата табела и каза: „Сега ще турим Ковачев, но и това ще запазим, щото може пак да потребе”. В нашия клас имаше момче на име Сталин. След събитията родителите му го прекръстиха на Стоян, обаче прякорът му автоматично стана Култ. Прочее, аз лично съм пострадал от култа към личността на Сталин! На 5 март 1953 г., когато Вождът почина, с децата от квартала играехме на топчета. По едно време цялата улица се умълча, хората се показаха по прозорците, чуваше се радио и тежкият глас на говорителя, който съобщи новината. Всички онемяха и се вцепениха. Само кварталният тарикат, по-голям от нас, използва залисията, събра топчетата и ашиците и изчезна. И аз понесох загуба от три топчета - американчета и два ашика, напълнени с олово, за да се въртят по-добре. Сега да изясним връзкарството: с Христо Буцев сме съученици, но след седми клас се пръснахме. Той отиде във френската гимназия, аз отидох в кварталната 14-та гимназия „Проф. Асен Златаров”, която беше наблизо.
 -Като пътувахме за прес-прожекцията на „Възвишение”, минавайки покрай Софийския университет, се сетихме за „Чамкория” на Милен Русков. И тогава ти каза, че героят бай Славе ти напомнял за кварталното поколение на баща ти.
 -Баща ми беше юрист, а не „шефьор” на омнибус. Но бай Славе Желязков е от нашата махала, от Банишора. Квартална атмосфера, която добре помня – с малките улици, ниските къщи с килнати покриви, падналите тараби, големите разградени дворове, колоритните хора. Това е едната връзка. Но Славе е и бежанец от Западните покрайнини, той е от Цариброд. И баща ми е оттам. След Ньойския договор е бягал с негови връстници, защото като 17-годишни младежи са се опасявали, че ще бъдат взети в сръбската армия, където много са тормозели българите. Та по тази земляческа и махленска връзка Славе Желязков го чувствам като мой съкварталец. Подобни персонажи живеят в спомените от детството ми. Сигурен съм, че някой от тях е бил Славе, колкото и абсурдно да звучи това. Защото сленгът, речникът, манталитетът, рефлексите, погледът към живота, към съседа, към жената, към труда, към ракията са абсолютно същите като на отдавна покойните квартални чешити. И особено в летните вечери ние, хлапетата, се захласвахме да ги гледаме, когато те до полунощ играеха карти на дървена маса под една стара черница и всичко това беше придружено с ракия, вицове, мръсни приказки, намигвания… Ние ловяхме думите им и сигурно оттогава тази лексика ми е толкова позната и близка, че Славе буквално го чувам как говори до мен. Баща ми ми е разказвал за атентата в „Света Неделя” – той е работил наблизо в търговска кантора на ул. „Клементина” (сега „Стамболийски“), чул е грохота на взрива и е видял как под облака прах изплува разрушеният храм, видял е паниката на хората. Ето още един знак, чисто визуален, как се чувствам свързан със Славе Желязков и защо „Чамкория” стана „мой“ роман.
 -Предполагам, че доста ти е вървяла математиката в училище.
 -Не просто „вървяла”. Не знам как и защо всички задачи ми ставаха ясни за секунди. Вкъщи не учех – беше ми достатъчно това, което виждах и чувах в часовете. После много бързо си пишех домашните, класните завършвах винаги по средата на часа и когато можех, ужким „разсеяно“, давах възможност съучениците ми да преписват.
 -И съвсем естествено си кандидатствал електроника - най-модерната тогава специалност.
 -Да, в далечната 1965 г. Беше естествено продължение на моите занимания и интереси. В тогавашното МЕИ бях пълни пет години – дипломирах се през 1970 г. И започнах работа в конструкторския отдел на завод „Електроника”.
 -Спомняш ли си от кой филм започна твоето киноманство?
 -Не, но си спомням първия театрален спектакъл, който гледах - „Херцогинята от Падуа” на Оскар Уайлд в Народния театър с Апостол Карамитев и Ружа Делчева, около средата на 50-те години. А от ранните филми свежи в паметта ми са индийският „Бродяга” (1951) с Радж Капур, по-късно – бразилският  „Кангасейро” (1953), филми с Фернандел, Бурвил, Жерар Филип. На една лятна прожекция на „Лъвов мост” на стената на тогавашния райсъвет прожектираха „Страхил войвода” от 1939 г. Със сетивата си помня аромата и атмосферата на кварталните кина: „Освобождение”, „Асен Златаров”, „Цанко Церковски”, „Отдих и култура”. Беше приключение да отидем на кино, когато имахме 15 стотинки – толкова струваше билетът. Спомням си куриоз: отивахме в „Севастопол” да гледаме май „Полицаи и крадци” (1951), но не ми достигаха стотинки и решихме, че ще обикаляме улиците около Халите и ще намерим. И наистина, за около половин час събрахме недостига от 4 стотинки и си купих билет.
 -Какво те подтикна да посещаваш киноуниверситета на филмовия историк Александър Александров, светла му памет?
 -Това беше доста по-късно, вече работех като инженер. Тогава се откри този двегодишен киноуниверситет във филмотечното кино „Дружба” (днес „Одеон”). Записах се, привлечен от любопитство към историята на киното. Беше доста сериозно – четири семестъра пълна история на световното кино с изпити в края на всеки семестър. И тогава усетих, че в киното има много голяма магия – от старите филми те докосват абсолютно живи образи, жестове, реплики. Това беше някакъв естествен процес и всяка вечер бях във филмотечното кино. После започнах да чета оскъдната тогава литература, малко на български и повече на руски език. И тя се оказа важна за мен, тогава все още млад човек, който вижда зад екрана пленителни светове на художественото мислене и възможност за пълноценно съпреживяване и преосмисляне на света.
 -И съвсем естествено кандидатстваш кинознание през 1973, когато се открива кинокатедрата във ВИТИЗ. Завършил си задочно, нали?
 -Да. Тогава имаше само три специалности: режисура, операторско майсторство и кинознание, съответно водени от Христо Христов, Георги Карайорданов и Неделчо Милев. Те още не бяха професори, но поставиха началото на кинообразованието у нас. Учих задочно, защото работех, вече имах семейство, син. Дипломирах се през 1978.
 -Как съчетаваше заниманието с кино и инженерството?
 -Трудно. Бягах от работа, когато имаше важен филм за гледане. Ние хванахме последните години на старата школа преподаватели – проф. Любомир Тенев, проф. Кръстьо Мирски, проф. Филип Филипов, който ме покани да се преместя в неговия клас по театрална режисура, но тъй като работех, нямах физическа и финансова възможност. Като първи прием, програмата ни беше изключително натоварена и съм благодарен за това. Няма да забравя думите на проф. Надежда Андреева, която ни въвеждаше в необятното богатство на западноевропейската литература: „Прочетете тези книги, защото, ако не го направите сега, по-късно никога няма да ви остане време и у вас ще зее голяма дупка”. Сега, 45 години по-късно, броя дупките и виждам колко права е била.
 -Като оставим настрана интернет и потоците от информация, каква е основната разлика между едновремешните студенти и днешните?
 -Първо за приликата – а тя е, че и онези, и сегашните са в някаква степен заразени от бацила „любов към киното“. Що се отнася до разликата, тогава в ограниченото от идеологеми информационно пространство непозволеното знание имаше примамлив вкус. Някои от преподавателите ни подсказваха такива валенции. Днес тези препятствия са отпаднали отдавна, дори всеки любопитен към знанието човек е залят от безпощадно огромен поток информация, която дори обърква - така, както упоритите вълни непрекъснато заливат плажа и изтриват прясно оставените следи. Сега плановете на някои студенти за бърза реализация са доста по-пресметливи.
 -От 1983 си преподавател в НАТФИЗ, отдавна и професор. Какво те мотивира за това занимание?
 -От 1978 работех в Студия за научнопопулярни и документални филми „Време”. Беше активно време. Снимаха се над 100 късометражни филма годишно. Кипяща фабрика за кино! Съзнавах, че чисто практическата работа в производствено предприятие е безкрайно полезна за овладяването на технологията отвътре, но ми се искаше да се развивам в пряката ми професия, а именно теоретично осмисляне на филмовия процес. Поради това с готовност приех поканата да съм асистент в катедра „Кинознание”, а впоследствие – и да се прехвърля на основна работа в НАТФИЗ. Безценна е преподавателската практика, защото те ангажира за непрестанно обновяване на знанието, а и всяка лекция би трябвало да е като нов самостоятелен спектакъл, доколкото е възможно. Чувството за хумор също помага. Волтер казва: „Постоянната сериозност е белег за посредственост“. Виждаме го всеки ден при 95% от днешните политици. Но не бива да си позволяваме скучна рутина пред студентите.
 -В изявите ти като водещ на формата „Лачените обувки на българското кино” по БНТ 1 остроумието ти стана достояние на огромна аудитория и вече си мисля, че ти си мечтаел да станеш актьор.
 -(Смях) Като студент в инженерните ми години в МЕИ имаше културен клуб с драматичен и естрадно-сатиричен състав, където и аз участвах. Така че оттогава имам някаква актьорска мая, но не я надценявам. Що се отнася до воденето на формата, при връчването на наградите на Българската филмова академия през 2015 най-непринудено направих малък импровизационен етюд, който Севда Шишманова забелязала и после ме покани.
 -Твоята първа професия те прави един от най-компетентните ни теоретици на новите технологии в киното и ти написа няколко книги. Готвиш ли книга, свързана с VR?
 -Ето, това наблюдение е много важно, защото, без да преигравам с предишната си професия, тя очевидно ми дава известна ориентация, създава предпоставка, която ме прави малко по-сигурен в работата с тази материя. Технологиите се развиват изключително бързо и дори изоставам, но поне за технико-естетическата еволюция на екрана се чувствам информиран. Неслучайно най-важната ми теоретична книга „Еволюция на екранното изображение” претърпя три издания – всяко допълнено с цялостен нов раздел. Някак си тя се самодописваше от естествената еволюция на процеса. Не може да се работи само със старите категории, защото времето и пространството на екрана се моделират по нов начин, а това създава и нови възможности в творческото мислене на автора. И сега, след като дигиталното изображение овладя илюзорната триизмерност и конверсията между 2D и 3D е изключително лесна технически, се появи новата вълна на VR сеансите – виртуалната реалност. Сега се отваря възможността и сложната задача новата технология да се осмисли и евентуално да се добави четвърто допълнение и разширение на тази самодописваща се книга. То трябва да разгледа новия континюитет на времепространството плюс субекта във виртуалната реалност. Акцентите вече не са толкова в технико-естетически аспект, а по-скоро в психо-физиологичното присъствие на субекта във виртуалната реалност. Това предполага и друг тип изследователски анализ. Но, всъщност, докато водим този разговор, нещо в технологиите вече се е променило и пак ще ни задмине.
 -Непрестанно пътуваш по фестивали, вярваш ли в оцеляването на киното в класическия му вид?
 -Да, защото голямата класика е винаги жива, вярвам в потенциала на киното като седмо изкуство, независимо от всичките му медийни трансформации. В крайна сметка, художественият акт се случва в съзнанието на субекта, на реципиента, а по какъв технологичен начин ще достигне до него и как ще проникне през сетивата му, е второстепенен въпрос. Важно е какво ще се случи в неведомите полета на съпреживяването, където художественият феномен се реализира като индивидуално преживяване. Казвам това, защото седмото изкуство, назовано така от Ричиото Канудо в началото на ХХ век, за да се разграничи от по-старите времеви и пространствени изкуства, предлага нов синтез на тези универсални физически категории плюс възможността за запис и възпроизвеждане. А така човекът става демиург – властелин на видимия свят, за да го пренесе в безбрежния космос на невидимото субективно преживяване.
 
Разговаря Геновева Димитрова
18 януари 2018 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”