Български  |  English

#MeToo: по-малко любов,
повече добро държание

 
Не знам дали в България тече дебат покрай кампанията #MeToo или споровете около Истанбулската конвенция и “третия пол” поглъщат и без това маломерния джендър ресурс на нацията. Четиринайсет години след Иракската война, #MeToo отново сблъска англосаксонския и континенталния Запад, САЩ и Франция. Ала разделението днес и вътрешно разподобява страните: още преди писмото на стоте френски интелектуалки, известно като писмото Деньов, в САЩ се бяха надигнали гласове, че #MeToo кампанията е отишла твърде далеч. В същото време, в самата Франция реакцията на писмото беше светкавична, помитаща и низвергваща по начин, напомнящ, че политическата коректност не молепса тази страна.
Припомням накратко: #MeToo е кампания в социалните мрежи, която доби популярност след разкритията около сексуалните изстъпления на Харви Уайнстийн, холивудски продуцент на безспорни филмови постижения. От средата на октомври до днес бяха посочени като упражнили различни степени на сексуален тормоз и непристойно поведение десетки творци и звезди от шоубизнеса, политици и корпоративни лидери, повечето от които загубиха постовете и работата си и бяха публично опозорени и остракирани. Своята кулминация кампанията достигна на церемонията Златен глобус, където мъже и жени от развлекателната индустрия едни през други се надпреварваха да се вричат във вярност на каузата по изкореняване на сексуалната злоупотреба с низпоставени жени и мъже както на работното място, така и извън него.
Ден след церемонията, във в. „Le Monde” беше публикувано писмо, подписано от сто французойки от различни професии, възрасти и прослойки, което се разграничаваше от крайностите на #MeToo движението. В него се настояваше, че общият аршин, с който биват мерени и наказвани несравними сексуални простъпки – от изнасилване до докоснато коляно, устна задявка и неуместен СМС – води до лов на вещици, нов пуританизъм и сталинизъм, които ограничават сексуалната свобода, намаляват желанието, набеждават всички мъже като изнасилвачи под пагона на патриархалния договор и отреждат на жените старата роля на жертва. Според писмото, кампанията подкопава постигнатото в полето на сексуалността и междуполовата икономия. Жените, натикани обратно във викториански корсети, се оказват непълни, нецялостни същества, пледиращи за защита и милост, при това от управителни съвети, доминирани от мъже. Писмото предлагаше на жените да охраняват своята сексуалност, желание и съзнание за неприкосновеност по силата на неотнимаемата им вътрешна свобода и достойнство. Те дори бяха съветвани да насърчават у по-младите съпричастност, съчувствие и милостиво незабелязване на тривиални актове на сексуално посегателство, примерно в градския транспорт. Най-шокиращо отвъд океана прозвучаха две фрази, чрез които подписалите се приемаха да бъдат до(бро)волен сексуален обект и признаваха на мъжете правото да им се натрапват. Деньов, която не е сред авторките на писмото, беше избрана да олицетворява посланието му, по-скоро заради известността й, отколкото заради роли като тази в “Дневна красавица”. Сред авторките на писмото впрочем има важни имена, измежду които и изкуствоведката Катерин Мийе, чийто мемоар от 2002 е прословут с прямотата на разказа за един твърде разкрепостен сексуален живот.
Текстът на писмото е белязан от психоаналитичен феминистки жаргон и зле прикрита теоретичност. Осмислянето му изисква известна подготовка, която част от критичките му сякаш – уж – не притежават. Затова отхвърлянето на идеите му като ретроградни, неадекватни и “от друг век” е ефикасно, но е жест на отричане от феминистката теория въобще. Някои реакции внушаваха точно това. Според войнстващата феминистка Каролин де Хаас, писмото напомняло на недодялан недовдянал колега или на изкуфял свако, който отколе не е в час. Нейната разправа не криеше ейджисткото си високомерие на упълномощен от мнозинството разпоредител с феминисткия дискурс, с приоритетите и дневния му ред. Ася Ардженто, актриса с принос за разобличаването на Уайнстийн, диагностицира Деньов и останалите като лоботомирани от спотаеното си женомразство с бесния хъс на новооглашена джендър докторантка. Друга #MeToo феминистка, Надя Даам, сподели, че не знае дали е събитие някой да еякулира върху теб в градския транспорт, но след такъв инцидент си била изхвърлила палтото и две години страняла от автобуси, явно уверена, че тези поражения са достатъчни да развенчаят всяка философия на събитието.
---
Дни преди уволнението, наборите ми до един бяха съгласни, че вместо казарма, по-добре да бяха се събудили направо две години по-късно. Прекалил с екзистенциализма и все още вярващ, че ничий живот не си струва да се заменя за друг, възразих, че през тези две години отврат може да са ни се случили най-незабравимите мигове, най-истинските и смислени дни. Дето се вика, голям смях падна.
Френското писмо ми напомни някогашната ми неадекватност. Времето ни е белязано от воля за гарантирана сигурност и по-малко случване. Низвергващият присмех и антиинтелектуалисткото пренебрежение спрямо писмото бяха неминуеми и предначертани. Така двете позиции поначало изпаднаха в състояние на несъизмеримост, осуетяваща диалога. Но тези позиции изискват осмисляне.
Писмото на стоте френски интелектуалки не просто настоява, че кампанията e отишла твърде далеч, че безогледно не различава изнасилване от натрапване, сексуална принуда от недодялано домогване. Спорът между #MeToo феминизма и този на писмото в последна сметка ни изправя пред трудна жизнена алтернатива: повече или по-малко опит. Дали да се гарантира на жените (и гей-мъжете, и пр.) по-малко опит заради риска част от него да е негативен или да се отстоява трудната теза, че любовният опит, дори когато е двусмислен или “некомфортен” (любима фигура от #MeToo изповедите), е ценна част от живота. Дали да се осигури нормативна и културна превенция на ухажването и прелъстяването, които неизбежно включват неочаквани и непожелани преживявания, или да се приеме, че любовните желания потенциално на всеки заслужават респект, дори когато са отхвърляни като отблъскващи. Дали да се отстоява тезата, че патриархатът е все така жив и дебне от всеки мъж под формата на сексуална заплаха, особено когато този мъж е овластен, надпоставен, преуспял и се ползва с публичен респект и авторитет; или да се отчита, че сексуалната култура е постигнала динамична обратима равнопоставеност между половете, по-благоприятна за мъжко-женските отношения, от атмосферата на страх, вина и прочее форми на институционализирана кастрация; и че тази равнопоставеност предполага баланс между “свободата от действие” и “свободата за действие”.
За всеки, който е живял и малко в САЩ, е ясно, че алтернативата между повече и по-малко опит отдавна е отменена: след 11 септември там принципът на превенция е добил баснословни размери. Става дума не само за похвалното усилие да се осуети принципната възможност за тероризъм, но и да се ограничат всякакви инициативи, които могат да засегнат пасивната неприкосновеност на личността. Човек не може да пуши публично, след кучето му не бива да остават следи, не е препоръчително да докосва или да поглежда когото и да било. В същото време, всеки е в правото си да препречва вратата на метрото в цял ръст или да седи разкрачен за трима и бонтонът изисква примирение с личната аура на неприкосновеност. Така например, опитът на бял възрастен мъж да седне редом до полулегнала в метрото черна млада жена се възприема не само като нахален, но и като непристоен. Тази странна логика автоматично фаворизира първия пред новодошлия, пасивния пред активния, неподвижния пред преместващия се. Така всекидневната пасивна агресия се обективира във воля за заемане на максимално място в общото публично пространство. Това е начин радикалният американски индивидуализъм да бъде регламентиран и ограничаван чрез драстично фаворизиране на “свободата от другия” за сметка на “свободата към другия”. Свободен съм да правя, каквото си поискам, стига да не навлизам във вече препиканата територия на другия. Затова не мога да пуша в парка или в двора на къщата си, ако тя съседства с други. В последна сметка, моите желания следва да бъдат принципно автоеротични и самонасладни в рамките на заетото и оградено като мое пространство. Noli me tangere е универсалният принцип на американската свобода.[1]
Френското писмо внушаваше, че жените има какво да загубят от уравниловката, подвеждаща под рубриката на сексуалния тормоз и неща като натрапничеството и жестовете на ухажване с прелъстителни намерения. Установяването на нормативна и културна превенция на еротичните домогвания би означавало буквално по-малко секс, при това по-скучен по силата на прословутото изискване за вербализирана консенсуалност, изречено съгласие. В реакции на френското писмо жени настояват, че искат вече те да избират формите на сексуален контакт и наслада, без да им идва наум, че техният избор е потенциално равностойно репресивен за другата страна.[2] Оптимизмът, че предотвратяването на мъжкото натрапничество би дарило жените със секс по техен вкус, е логически проблематичен: превенцията би следвало да санкционира активните свободи и на другия пол или полове. Опасността сексуалната игра да изостави “нелепата хореография на телата, които взаимно се четат”, както я наричаше Итало Калвино, и да бъде узурпирана от перманентен преговорен процес, навява обезсърчителна скука.
От своя страна, #MeToo феминизмът беше структурно принуден да избере превенцията пред свободата. Очевидна истина е, че жените са масово и повсеместно подлагани на сексуален тормоз, че патриархатът е жив у много, у повечето, у всички мъже; че те следва да осъзнаят, че сексуалният тормоз не се изчерпва с изнасилването и че всички негови форми заслужават осъждане, възмездие и незабавно изкореняване. Неизбежно лавината от посочвания и разобличения започна да приема всякакви форми във всички посоки. На хаоса от изповеди и оплаквания следваше да бъде присвоен високият статут на културна революция, подлагаща на радикално преустройство междуполовото статукво. Вместо да освобождават от робства, революциите по правило узаконяват установености. Отколешната женска еманципация предполагаше разправа с рецидивите и остатъците от нерефлектирано мъжко господство, т.е. с „нормалността”. Сексуалността се оказа онова консервативно поле с жилави традиционни роли, впрочем укрепнали след спин-ерата, окончателно отменила сексуалната революция на 60-те. Интимната сфера се оказа пословично неподатлива на принципа на равенството. Ето защо жените най-после се осмелиха да разкрият всекидневието си като белязано от абсурдно анахронично неравноправие. Тази необратима диспропорция дари движението с очевидна и несъмнена правота, а това правеше презумпцията за невинност кощунствена: мъжкото поведение предполагаше санкция не като единични изключения и индивидуални простъпки, а като норма, стандарт и стереотип. Нямам какво да възразя срещу тази логика, въстанала срещу норма, овъзможностила поголовни безобразия. Съгласен съм с #MeToo движението, че няма мъж, постигнал някаква видимост, признание и публичен успех, който да не ги е проверявал, така да се каже, на живо месо. И тук абсолютният коректив е уместен начин да приемем и осъзнаем вината си: колко от нас са правили неща, които не биха желали да им се причиняват?! Революциите са безкомпромисни и безогледни, особено когато е сигурно, че вината засяга цялата страта и просто няма принципна възможност някой да бъде несправедливо обвинен и наказан. Точно както жените са били разпознавани като вещици по силата на половата им принадлежност, така и мъжете днес се оказват неминуемо виновни по силата на патриархално обременения си пол.
À la guerre comme à la guerre. #MeToo кампанията заложи на ефективността, на момента, инерцията и тягата. Не отива на една революция да умува за съдбата на уволнените насилници, за загубите и празнините, които причинява на професии, партии, изкуства. Започнала като борба срещу сексуалния тормоз, упражняван от високопоставени мъже в шоубизнеса, медиите и политиката, #MeToo кампанията нямаше как да не прекрачи отвъд работното място, отвъд овластените, отвъд злоупотребата и тормоза. Именно защото въставаше срещу инерциите на един отдавна вече анахроничен патриархален ред, беше неминуемо посочването да се разлее към всякакви форми на еротично домогване, към всякаква свобода на сексуално предприемачество. След склоняването към секс и непотърсените докосвания, дойде ред да бъдат разобличени тривиални любовни неволи и всекидневни междуполови неразбирателства. Баналните оплаквания в жанра “прелъстена и изоставена” изненадващо срещнаха масов отклик и съпричастие. На революцията не й оставаше друго, освен да припознае и този ропот за автентично революционен. Нелепо е да протестираме, че на #MeToo не му стигна “мъжеството” да раздели зърното на сексуалното насилие от плявата на личните любовни несгоди.
---
И така, какво искат жените? Разбира се, различни неща. Но какво искат повечето от тях? С други думи, доколко представителна е извадката, мобилизираната от #MeToo?
Всъщност, движението с десетгодишна история доби публичност едва след скандала Уайнстийн. Но онова, което го превърна в политически референдум, е без съмнение успехът на Тръмп непосредствено след като записът Access Hollywood стана публично достояние. Преди време, в опита си да оправдая безогледността на кампанията, се опитвах да я видя като част от стратегическа визия за катурването на Доналд Тръмп. И действително, разправата с мъже от високите етажи на американския публичен живот логично следваше да доведе до последователна атака срещу доказания сексист и сексуален натрапник Тръмп. Няколкото хилави опита в тази посока само показаха липсата на ресурс и снизения хоризонт на движението. Вероятно отчасти го оправдава отрезвяващата реалност: 53% от белите жени в САЩ са гласували за Доналд Тръмп две седмици, след като са чули и видели записа “от съблекалнята”. В резултат, инициативата може да се види като протест и борба срещу тръмпщината. Самият Доналд обаче се оказва недостижима цел, след като той беше предпочетен от белите жени пред бяла жена с внушителна феминистка биография.
Тъй че, черпейки енергия от съпротивата срещу Тръмп, движението едва ли си прави илюзии относно далекобойността на своята ефективност, вероятно в горчиво съгласие с пожертвания демократ Ал Франкен: “Не мога да не забележа иронията във факта, че аз си отивам, докато Доналд Тръмп остава”. Колкото и високи скалпове да успя да вземе движението, то ще остане белязано от необходимостта да коли и беси в подножието на президентството на Тръмп.
Но ако политическите пълномощия на движението са дотам ограничени, ако то се осланя на пилатовски управителни съвети, неохотно откликващи на неговите викове с вековечното послание “Разпни го!”, ако въобще #MeToo революцията остава дотам в рамките на статуквото и установения социален порядък, какво всъщност цели тя отвъд лозунгите и разправите? И дали имплицитният й анти-тръмпизъм я спасява от някои угрижващи аналогии с алтернативния ред на Тръмп. И дали тази тръмпистка зараза не разкрива движението като конформистки възпроизвеждащо патриархалния договор чрез козметичните замени на прегрешили мъже с успели жени?
Едно от забележителните постижения на феминистката теория беше разграничението между sex и gender, т.е. между биопол и социопол. Ала актуалното трансджендър движение парадоксално доведе до нов, културно укрепен биологизъм, до нова есенциалистка метафизика на пола. След толкова джендър усилия, които преосмислиха пола като относително свободно разбирана и избирана динамична и пластична социална роля, изведнъж се озовахме в тъмния лес на операции и тоалетни, които отново постановиха пола като метафизична участ. Оказа се, че сред мисиите на културата е да поправи биологията, за да дари разни индивиди с тяхната дълбинна полова автентика. Тази чиста метафизическа абракадабра превърна днешния активизъм в заложник на този нов, културно манипулируем, но метафизически непоклатим полов есенциализъм. Впрочем, “третият пол” също пледира за подобна есенциалност. Един от ефектите от този нов есенциализъм е налагането на компенсаторни (само)ограничения в полето на сексуалността.
Под изкореняването на сексуалната злоупотреба на работното място и откритото фаворизиране на “свободата от другия”, с други думи, под постановяването на нов нормативен ред под знака на сексуалната забрана и кастриращите санкции спрямо сексуалната “свобода към другия” следва да се разчете действителното революционно усилие на движението. #MeToo беше наясно, че успехът му зависи от това доколко кампанията ще успее да преобрази сексуалната икономия, т.е. ведно с мъжките, да ограничи и женските свободи, инициативи и употреби на секса и сексуалността. Възпряната свобода на едната страна не я прехвърля върху другата, а води до обща стагнация на сексуалната инициатива, т.е. до по-малко секс. Проблемът не е само в мъжката злоупотреба с жените. Структурен ефект на отмяната й е едно консервативно сексуално еманципиране на жените, което най-после да „освободи” техния пол от бремето на сексуалността. На едро припомнено, мъжката сексуалност е външна, ако щете и буквално телесно – тя е метонимичен инструмент и функция на нещо друго, примерно на властта и себеосъществяването в един по-мащабен, трансцендиращ секса смисъл. Сексуалността традиционно се схваща като присъща на женския пол, включително и телесно; бидейки метафорична репрезентация на женствеността, тя, без да я изчерпва, интегрално присъства във всичките й проявления. Грубо казано, в патриархата мъжът е човек, жената е жена. Еманципацията от посегателствата на мъжете има за обратна страна доброволния отказ на жените от това да бъдат и сексуален обект, и сексуален субект, и по този начин да разчупят вечната идентификация на женственост и сексуалност, чиято и препотвърждаваща, и ограничаваща санкция е майчинството. Дори ако сексуалната свръхмерност на женствеността е патриархален фантазъм, той е достатъчно натурализиран за безброй жени от всички култури по света. Сексуалността като оръжие, като средство и инструмент за семейно, публично и професионално осъществяване на толкова жени е обратната страна на сексуалния тормоз. След осъзнаването на жените като сексуално експлоатирани от мъжете, идва ред те да се еманципират от собствената им инструментализация и от сексуалността. Освобождението на жените включва еманципацията на женския пол от женствеността, от бремето на вменената му сексуалност. Много жени вече успешно са усвоили този урок и се държат така, щото тяхната красота на улицата и в офиса приканва да се схваща изключително естетически, все едно сме потопени в перманентната виртуална реалност на модно дефиле, където жените, оперирани откъм сексуалност, са красиви закачалки за дрехи. Манекенки. КъртВонигътовият девиз от “Фарс, или никога вече самота”, дал заглавието на този текст, следва да бъде сведен до “по-малко секс, повече добро държание!”.
И все пак, откъде идва изненадващият ръст на едва ли не институционализираното отвращение, което струи от #MeToo изповедите, както спрямо сексуалните натрапници, така и спрямо критиците на движението? Как стана така, че жени, разобличаващи непристойния език на мъжете като политически некоректен, постигнаха такова ниво на езикова разпасаност под маската на справедливо отвращение. Откъде се взе и този ейджизъм, този модернистки импулс за избиване на бащите. И майките. Институционализираното отвращение от мъжките безобразия днес прелива към отвращение от сексуалността и желанието, интерпретирани изключително като рационален престъпен импулс, нежели като болест.
Особено ярко се прояви то в публичните обвинения на жертвите срещу Лари Насар, бившия лекар на националния отбор на САЩ по спортна гимнастика, по време на току-що приключилия със 175-годишна присъда процес. Забележителна беше монотонната повторителност, с която те му пожелаваха да гние в затвора, докато чака да умре, като не пропускаха да му напомнят каква е участта на детските сексуални насилници в американските затвори. С други думи, триумфираха, че го чака по-лошо от онова, което той е причинил на тях. В неизменно разплакания гняв на пострадалите спортистки се четеше отвращение от причиненото им тогава, но и един смътен гняв спрямо закъснялото му осъзнаване едва днес, посредством неумолимата сила на езика на обвинението и присъдата. Отвратената омраза към Лари Насар е днешна, не е от тогава. Спорното терапевтично решение на съдийката да изслуша всички желаещи да свидетелстват срещу Лари Насар, “за да оставят болката си в съдебната зала и да продължат нататък с чудесните си дела”, не може да скрие факта, че за много от момичетата истината за стореното им се е явила едва днес под формата на език, на съдебна дефиниция, която те изричат в очите на своя насилник: sexual abuse, assault, molestation.[3] В това доверие спрямо способността на съдебния жаргон да изрича истината има нещо сляпо нездравословно. И то пронизва цялото #MeToo движение, поразено от манията на вербализираната погнуса. Остава неясна темпоралността между събитието, погнусата и артикулацията. В множество случаи артикулацията произвежда и събитието, и погнусата.
Това доверие към езика в #MeToo изповедите върви редом с една не по-малко стъписваща рационалност. Нито на момичето, което си изхвърля изцапаното палто, нито на гимнастичките им идва наум да прибягнат до индулгенцията на болестта, на първичната животинскост на желанието, на сексуалността като донякъде маниакална. Угрижващият рационализъм на #MeToo движението като да внушава, че времето на Фройд, последователите му и психоанализата е отминало; а с тях и един милостив хуманизъм. Такова ниво на отвращение от друго човешко същество е възможно само при условие, че му се вменява безукорно психическо здраве и злонамерена рационалност. Според Фройд и традицията след него, като сексуални същества, всички сме малко или повече болни. Според актуалната етика на пасивна неприкосновеност, сексуалността не дарява оправданието на болестта. Сексуалността осъжда, защото, проявена, е престъпление. “Свободата от” третира другите като потенциални злонамерени престъпници. Разправата с мъжките сексуални безобразия логично води до отказ от сексуалността посредством едно институционализирано отвращение, лишено от милост и съчувствие към човешкото като донякъде нездраво, амбивалентно, не разполагащо със себе си.
Оттам и неприкрито погнусената разправа с овехтялото привилегировано бяло самодоволство на застаряващата Деньов и сподвижничките й, обявили се така несвоевременно в защита на сексуалността и желанието. Тази нова безцеремонност на “младите”, които дори не се преструват на политически коректни, издава аподиктична убеденост в правотата им в името на правото на мнозинството. Все пак, неовладеният изблик на ейджистко гадене издава нещо повече от самоувереност.
#MeToo движението фаворизира активизма пред рефлексията, делото пред мисълта, действието пред думите. В същото време, то идва с една озадачаваща вяра в способността на езика да назовава действителности, да посочва истини, сякаш са забравени всички уроци на постмодерната мисъл и деконструкцията, впрочем, някога предоставили интелектуалните инструменти на феминистката теория. Това доверие в половата и езиковата идентичност ни разкрива актуалното състояние на женското движение днес. В него личи воля да се изличи чрез забрава всякаква умозрителност, всякаква теория в името на активизма и легализма. Антитеоретичният ейджизъм се основава на механичната реципрочност между възраст и действие. Иронията е, че адептките на безкомпромисния активизъм реабилитират езика, при това в името на “свободата от” всякаква свобода на действие. Постановяването на езика преди действието от страна на активистки, недоверчиви към теорията, разкрива цялата ирония на ситуацията. И тази ирония е белязана от времето, в което живеем в сянката на Тръмп, този предтеоретичен постмодернист, дошъл като човек на делото и свел политическото си действие до туитърство. Вместо като революция, #MeToo ни се явява като социален екстремизъм, присъщ на епохата Тръмп и всъщност нейно изчадие. Революционните претенции не могат да скрият реакционния консерватизъм на движението, превърнало социалните мрежи в оръжие с цел да установи един радикален режим за вербално изтощаване на сексуалността. Отстраняването на целия предполагаемо негативен или сенчест спектър от аурата на сексуалността – риска, несигурността, изненадата, експеримента, непознатото, въобще цялата екстатичност на екстазността – всъщност лишават секса от елемента на забрана, вина и ексцес, конститутивни за сексуалната наслада. Узаконената в Швеция необходимост преди всяка сексуална инициатива или действие мъже и жени да обясняват какво възнамеряват да предприемат спрямо другия, ще ни направи да приличаме на нещо средно между доктори и дърдорещи садисти а ла Сад в лудницата.
В тази рационалистка погнуса, не признаваща човешката слабост и амбивалентност, в тази бойка вяра в действието и младостта, в тази слепота спрямо подмолите на езика се чете консервативен модернизъм, един естетизиран ГУлаг за изкуството. Не е случайно, че кампанията се оказа дотам безпощадна към толкова творци, мъже на изкуството: нейният припрян революционен рационализъм всъщност по тръмповски отхвърля болната сенилност на изкуството. И теорията, и изкуството са отхвърлени като актуални дистопии, като маргинални и неловки старчески домове, хосписи и лудници, в които е затворено болното минало на човешкото като амбивалентно, несигурно и нерешимо, ведно с някогашния му двусмислен език и противоречиво действие.
#MeToo движението е ялово като социално действие, но опасно като консервативен културен тероризъм. Свободата от другия ще има като структурен ефект освобождението от другостта на сексуалността, на изкуството, на езика, на “човешкото”. В тази ситуация порнографията и проституцията ще станат единствените законни форми на сексуално общуване, тъй като само там ще бъде налице гарантирана консенсуалност предвид твърдия еквивалент на парите.
Две класически феминистки интерпретации на брака го четат като узаконено изнасилване или узаконена проституция. #MeToo движението изкоренява насилието чрез узаконяване на проституцията. Не само в брака.


[1] Така инкриминирането на неща като “език на омразата”, светотатство, сквернословие и пр. ограничава активно-субектната за сметка на пасивно-обектната свобода, последната впрочем наложена като поведенческа норма. Нещо повече: определени думи и жестове са забранени за едни, но разрешени за други общности. Черните си общуват помежду си на “nigger”, но бялата употреба на думата е забранена и крайно опасна. Жените могат да си позволят да целуват колеги публично без страх, че ще бъдат обвинени в сексуално насилие. Така е, защото мъжката целувка е пронизана от власт, докато женската е спонтанна и естествена проява на човешка емоция и добронамереност.
[2] That’s why we are so angry – not because we are “puritanical”, as the letter claims, but because we are seeking joy from sexual contact on our own terms, not abuse or exploitation on someone else’s. https://www.theguardian.com/commentisfree/2018/jan/10/catherine-deneuve-let-me-explain-why-metoo-is-nothing-like-a-witch-hunt
 
[3] Bailey Lorencen: “Looking back now as a woman I am appalled what my child self went through,” Ето и още едно объркано обвинение на Charla Burill: “I cannot confidently say what you did was wrong and move on,” she said. “A person should not walk around wondering if she was molested or not. But because of you, I do.” Catherine Hannum: “I was so brainwashed then”. Krista Wakeman обобщава: “You are a sick man, Larry, I hope you rot in prison because that’s where you belong.” По правило на болните мъже мястото им е в психиатрията, а не в затвора.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”