Български  |  English

Декарт в едри щрихи

 
- За по-малко от две години пишете втора книга на Декарт. Интересувал ли сте се от собствения си интерес към него? От къде идва той и има ли някаква връзка с предишния фаворит на изследователските ви интереси – Лудвиг Витгенщайн?
- Моето образование по философия е свързано с Кант, особено с Критика на чистия разум, която ми е давала перспектива за наблюдение на Декарт. Този интерес се подсилваше от убеждението, че Декарт е предшественик на Кант, както и на цялата трансцендентална традиция, която след Кант отвежда към Хусерл, феноменологията по-широко, Хайдегер и Витгенщайн. Оттам и първоначалният ми интерес към Декарт: той може да бъде четен през Кант и видян като основател на феноменологическата традиция.
Към тази му позиция по отношение на критическата философия, феноменологията, трансценденталната линия се добавя нещо, което никой не би оспорил. Декарт е началото на модерността във философията. По тази причина всеки, който се интересува, пише или преподава модерна философия, трябва да мине през Декарт, да навлезе в Декарт, а също да разбере за себе си доколко може и да излезе от него. Тъй като Декарт очертава епохалния хоризонт, поради което излизането от него не е очевидно нещо.
Въпросът за капацитета да надхвърлиш заложените от Декарт стандарти на мисленето не стои само пред скромни интерпретации като моята. Пред този въпрос се изправят големите съвременни мислители. За Хайдегер да преодолее Декарт е фатално важно. В „Битие и време“ Хайдегер непрекъснато споменава Декарт (и Кант), защото му е важно да показва и доказва, че напуска очертаното от Декарт поле. Кант прави подобно нещо, пак с Декарт, в най-съществените части на първата Критика. В този смисъл, способността на една културна и интелектуална общност да мисли съвременно отвъд Декарт е съществена. Но не да си мисли, че мисли отвъд него, а да има мисловните форми, които преодоляват епохалната съдба да бъдеш реплика на Декарт. Това не е лесна задача, тя е сред най-интересните в хуманитарния свят.
- Втората книга нещо като пролегомени ли е спрямо първата – коригиран вариант според очакванията на аудиторията? Въобще на каква аудитория могат да разчитат подобни философски текстове извън една приятелска общност от стотина души?
- Дори и на такава приятелска общност не разчитат. Но аз не мисля в такива мерки, изобщо не се питам кой и колко хора ще четат. Въпросът няма утилитарни измерения, а е на първо място личен. Аз преди всичко изпитвам вътрешна необходимост да изпиша някакви редове, да проясня мислите си по даден въпрос и да му сложа точка за себе си, в личен план; да си разчистя сметките с него, тъй да се каже.
На второ място, в случая стоеше въпросът за липсата на книга за Декарт в България. Има две чудесни книги, но те са сравнения на Декарт с Августин и с Нютън, не са опити за реконструкция на ядрото на картезианското мислене. Това е надличната ми мотивация да се напише книга за Декарт, която да се опита да го хване в метафизическата му цялост. И тук става интересно, защото аз категорично не споделям традиционното разбиране за Декарт. Обичайно Декарт се разбира като мислителят, наложил фигурите на самосъзнателния Аз, на универсалното съмнение, на доказателства за Бога и за съществуването на т. нар. външен свят, на научния метод в тесен смисъл, както и на прочутия дуализъм, схващането, че светът е изконно разломен на материално и духовно начало. Аз отхвърлям всички тези клишета. Трудността обаче е да се предложи алтернативна интерпретация, която да дава цялостен и консистентен портрет на Декарт. Доколко това е станало, ще кажат, 100-ината читатели, които споменавате и които са може би 10-ина.
Втората книга е мотивирана по същия начин, в двойната перспектива на личната потребност и на убеждението (може би необосновано), че има културна необходимост от кратко, стегнато, почти на границата на синопсиса, изложение на този възглед за Декарт; достъпно за по-широко четене, за студенти, докторанти, не само за близките ми колеги. Уверен съм, че не е зле да има на български език един образ на Декарт, който е освободен от клишетата – субективист, дуалист, изобретател на съзнанието и Аз-а, и прочее – и този портрет да е графичен, в няколко едри щрихи. Има момент на „пролегомени“, но все пак, това е друга книга. Тя е издържана в друга стилистика, силно „тетическа“ е, както бихме казали, тоест, в каскада от тези, без засукани херменевтически спирали.
- Кандински твърди, че е стигнал до абстракционизма, след като е разбрал, че атомът е делим, постмодернизмът се ражда от разклащането на идентичностите. Самотъждествеността на обектите, която е резултат на субективните условия на мисленето им и предполага някаква самотъждественост и на субектите, прекъсва ли в изкуството?
- Ха-ха… значи Кандински е стигнал толкова далеч в резултат на едно недоразбиране. От Декарт и Кант знаем, без да прибягваме до съвременна физика, че всяко ниво на развитие на знанието изисква допускане на неделимост, но тъкмо на това ниво. Благодарение на това става възможна научна теория в класически смисъл, както при Галилей. А всяко продължение и задълбочаване на знанието, обратно, работи с допускането, че материалните неща са още и още делими до следващо ниво. Тази двойственост е развита в Критика на чистия разум като идея на разума, практическа идея. Ако разумът има интерес да развие в теоретична система налично установеното, той постулира неделимост; ако има интерес от еволюция на знанието, допуска делимост и продължава. Това е класическа постановка, тя днес няма тези тежки значения.
Що се отнася до постмодерното, тук фундаментално важно е да разбираме какво е „модерно“ и едва тогава да експериментираме с префикса „пост-“. И това „пост-“ да не се мисли като „после“, като идващо по-късно във времето, а като типове отклонения, в случая от модерното. В модерната епоха имаме тавтологията модерното да се мисли като канонично, нормативно, затова я наричаме „модерност“. А оттам и да придобива ранг на класика, да се държи като класическо, да задава образец. Съответно, постмодерното е отклонение от осите на нормативно-класическото. Е, веднага се вижда, че един класически модерен мислител като Декарт може да бъде четен и в постмодерна перспектива, в него да бъдат открити потиснатите трансгресии, отклоненията от доминиращата норма на модерността, която при това той налага в най-голяма степен. При Декарт тази възможност е натрапчиво очевидна. Той мисли лично-екзистенциално, преживява всяка своя мисъл като състояние на персоната си, като своя съдба и екзистенция. В това отношения неговата философия е тип вътрешна изповед, независимо дали говори за Аз-а, за съмнението или за метода, за орбитата на слънцето или за битието Божие. На тези нива на преживяване въпросната „самотъждественост на субекта“ е проблематична. Преди всичко, тя е екзистенциално темпорализирана, както по-късно ще стане при Хусерл и особено Хайдегер, макар тук да е по един по-неразчленен и, бих казал, приказен начин. Декарт в този план много се доближава до Пруст, например, до преживяването на един флуиден и проблематичен Аз. В изкуството, разбира се, самотъждественост на субекта няма, това го знаем от Критика на способността за съждение. Е, има го в шедьоврите на социалистическия реализъм. Но това е религиозна ерес от епохата на индустриалната революция, страст към примитив, който гарантира единство на колективните субекти, макар илюзорно.
Култура
 
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”