Български  |  English

Безпокойства
около безродния пол

(Една истинска лява гледна точка)

 

 Ратификацията на „Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието срещу жените и домашното насилие“, циркулираща в общественото пространство под името „Истанбулска конвенция“, породи смут в медиите и консенсус сред политическите партии (без ГЕРБ), на какъвто досега само политики от рода на плоския данък и добрия бизнес климат се радваха. Най-голямо учудване буди позицията на Българската социалистическа партия, която застана на позиции, твърде сходни с тези на Българската православна църква, Обединените патриоти и други (крайно) десни и консервативни сили в обществото.

Малко известно е, че доста хора в БСП, в съвместна работа с неправителствени организации, работещи в сферата на правата на жените, са се застъпвали за бърза ратификация на конвенцията. През 2016 г. Нинова дори е гласувала за Закона за равнопоставеност на мъжете и жените, който съдържа превърналия се днес в спорен израз „социална роля на пола”, обяви омбудсманът Мая Манолова. Вероятно обратът е свързан със скорошната стратегия на БСП да се конкурира с крайната десница за гласовете на националистите.
Друга причина за променената позиция на Нинова би могло да е българското европредседателство. Поради видимия десен обрат в партията, БСП не може да оспори принципно десните политики на ГЕРБ и затова не й остава друго, освен да води безотговорна тактическа война, заемайки сродни позиции с по-малкия коалиционен партньор от Обединените патриоти. Така БСП принуждава ГЕРБ да търси подкрепа за ратификацията от ДПС. Тази битка обаче не уязвява толкова ГЕРБ, колкото жените и децата, жертви на насилие.
Някои хора се учудиха как така Нинова може да е против конвенцията при положение, че е жена. Да се допуска, че една жена, по силата на това, че е жена, трябва да защити конвенцията или да има определена политическа позиция, е есенциализъм, не много по-различен от този на противниците на конвенцията, които смятат, че жената е изцяло определена от биологията си.
Според статистики, една на четири българки е жертва на домашно и сексуално насилие (една на три в Европа.) С не заявените в полицията случаи, вероятно реалният брой жертви по-голям.
Вместо дебат за необходимите мерки, получихме скандал заради несъществуващ проблем: има или няма „трети пол“. Този дебат дори взе леко комична наукообразна посока, в която хора с академични претенции и опит в т.нар. социални изследвания на пола (gender studies) се заеха да четат лекции от катедрата за фините семантични разлики между английските термини sex и ябълката на раздора – gender.
Самото разгръщане на дебата е симптоматично. В голяма степен, езикът на човешките права в България е вносен. Например, съкращението ЛГБТИ дори не се превежда, а е директен пренос от английски. Има причина: българските аналози на чуждиците, с които напоследък описваме хомосексуалността, като че ли основно са обидни. И това води до съпротива от страна на местните консервативни сили, които казват: „Внасят ни от чужбина хомосексуализъм, преди нямаше такива неща в България“. Те са прави, но само на нивото на езика: „ЛГБТ“ наистина е чужд термин. На нивото на практиката, разбира се, националистите изобщо не са прави, доколкото е абсурдно да се твърди, че по нашите земи не е имало хомосексуални отношения едва ли не до приемането ни в ЕС.
Струва ми се, че ситуацията с gender е донякъде подобна, само че тук преносът е двоен. Защото gender е понятие, основно срещащо се в академичните среди, което помага на учени и теоретици да се ориентират в сложната палитра от човешки взаимоотношения и практики около сексуалността и пола, вариращи в различните социалнo-исторически контексти. Като всяко понятие, то е продукт на теоретичния разум, с който се работи в университетите, и има опасност да се случи „изгубване в превода“, когато понятието напусне академичния свят и навлезе в политиката и обществените дебати. Получава се развален телефон и т.нар. „трети пол“ е образцов пример.
Вероятно от Обединени патриоти и другите противници на конвенцията знаят, че има мъжки пол, има и женски пол; и сега този „джендър“ няма как да не е „трети пол“. Но те не са единственият източник на разводняващо усвояване на термина. Например, в либералния вестник Дневник наскоро излезе проучване, в което казват, че „[с]според 38% най-важното е как човекът възприема себе си (т.нар. джендър)“. Пояснението в скоби се основава на разбиране за идентичност като плод на избор как да възприемаш себе си, абстрахиран от обществени отношения, натиск и процеси (дори и когато последните създават възможности), все едно избираме между различни марки четки за зъби в магазина. Това не е джендъра в теорията.
Това, че под gender разбираме социално-историчното измерение на пола, в никакъв случай не предполага произвол на избора, включително когато говорим за случаи на оперативно прекрояване на пола. Защото дори и когато правим „избор“, зад този избор съществуват социални условия за възможност, които дават пространство на индивида да маневрира, но и му слагат граници. Да не говорим, че хората, които сменят пола си, често говорят за постъпката си именно като продиктувана от радикална липса на избор: „това не е моето истинско тяло, ако не го направя, ще умра“. Също така, как ще си направиш операция за смяна на пола, ако не съществуваше технологията, борбите за приемане на транс-хората, законодателната рамка, научния дискурс, легитимиращ процеса, самият контекст на свръхгъвкав капитализъм, който „втечнява“ и идентичностите, и т.н., и т.н. Когато казваме, че нещо е „социално“, нямаме предвид, че е измислица или прищявка, а че корените му не са в природата, а в социума (или в сложния метаболизъм между двете). Нацията е социален конструкт, просто защото я няма в природата, но това не я прави нереална или податлива на избор, нито прави по-малко реална готовността да умреш за нея.
Но понеже няма смисъл да се сърдим на хората, в случая предпочитам да разглеждам дебата като част от реакцията срещу определена експертизация на политиката и на механизмите за внос на категории, теми, понятия, каузи, „добри практики“, с които свързваме НПО-активизма. Само че реакцията срещу „вноса“ на експертни понятия често споделя скритите предпоставки на това, срещу което се бунтува. И двете страни работят с общи очевидности. Например, консервативната историчка доц. Дарина Григорова споделя разбирането на Дневник за джендър като „избор“ на идентичност, а не като понятие, стремящо се да улови сложното натрупване на исторични, властови и институционални процеси по формирането на идентичност отвъд прекия контрол или прищевки на отделния индивид. Може да се каже, че в основата на медийната вражда между либералните защитници и консервативните опоненти на конвенцията стои едно неолиберално и антиисторично разбиране за джендър, но докато едните го оценяват положително, за другите то е негативно. (Отварям скоба за най-екстравагантната позиция в дебата, тази на Андрей Райчев, който, също като Обединените патриоти, разбира gender като „третия пол“, само че, за разлика от тях, заяви, че трябва да го приемем, ако искаме по-пълна интеграция в Европа.)
Ето и другият споделен момент: Европа. Например, пак в Дневник четем, че „специфичните особености на съвременното ни общество“ ни „отличават от демократичния западен свят“. С други думи, няма да бъдем достатъчно европейци, ако не ратифицираме. От другата страна, противниците на конвенцията оплакват именно „залезът на Европа“, който конвенцията щяла да донесе. (СДС дори биха тревога за възраждането на Османската империя.) Всъщност, антифеминизмът и изобщо съпротивата срещу женската еманципация и равенството между половете съвсем не са изобретение на Ердоган и Путин. И в „Европа“ не са само либерали. Казусът показва, че сме част от „Запада“, само че от един консервативен запад. У нас дискурсът срещу „джендър идеологията“, който опакова моралната паника около половото различие, е буквален превод на немското Gender-Ideologie. Тук инструментална роля в разпространението на консервативната немска мисъл имат издания, като Гласове, Християнство и култура и др., където излизат преводни статии на германски десни интелектуалци.
Но не Германия измисля Gender-Ideologie, а Католическата църква. Корените на понятието са в 1994 и 1995 г., когато Ватиканът за първи път мобилизира термина gender ideology, за да критикува две конференции на ООН върху правата на жените и сексуалните малцинства. През 2003 г. Папският съвет за семейството дори пуска в обращение Лексикон с дефиниции на понятия за семейния и етичния живот, където фиксира значението на „джендър идеологията“, с което днес консервативната и крайна десница работят. Тази история е убягнала на иначе подкрепящия конвенцията теолог Калин Янакиев, който на страниците на консервативния Портал Култура наскоро изнесе поучително слово за разликата между sex и gender. И заключи, че противниците на конвенцията работят за „путинизация“ и „ислямизация“ чрез измислиците за джендъра като трети пол, а всъщност християнската религия, която стояла в основата на Европа, била и първоизточник на равенството между половете. В някакъв смисъл, неговият прочит на конвенцията като оръжие в борбата с исляма дори го превръща в апологет на насилието, доколкото той схваща последното само като идващо отвън, от исляма (плюс вътрешните външни: ромите). Тоест, при него няма критика към домашното насилие, когато към него прибягват европейци. А, както вече бе споменато, в Европа една на три жени е жертва на насилие. Всеки ще се съгласи, че е несъстоятелно да се мисли, че този проблем се появява с т.нар. бежанска криза.
Изглежда въпросът за равенството между половете и човешките права интересуват Янакиев само, доколкото може да ги мобилизира срещу исляма, ромите, Русия и прочее, все едно изкореняването на насилието и идеята за равенство не може да са самоцел, а единствено средство във фантазмените геополитически и „цивилизационни“ противопоставяния. Аз лично не виждам никаква путинизация в антифеминистките позиции, идващи от Католическата църква, а по-скоро форма на консервативно европеизиране. Както с всеки пренос на думи и понятия, и от „джендър идеологията“ е изпаднал католическият смислов слой, за което не малко усилия полагат и от самата църква, и активисти на крайната десница като немската AfD, които канят професори по биология да осветляват „опасностите“, които gender крие за обществото.
Въпреки многото споделени очевидности за gender, интересен момент е как воюващите фракции са си разменили позициите спрямо природата. В епохата на Просвещението прогресивните и антирелигиозни сили се опират на природата (напр. доктрината на естественото право), за да оспорят хегемонията на църквата, консервативния ред и божественото право на кралете. А днес дори църквата прибягва до природо-материалистичен анализ на пола, дефинирайки го като неподатливо на социални влияния, вродено различие. И оттам се хвърля в защита на „естествения ред“. Да вземем, например, една типична консервативна „антиджендър“ позиция от тези дни:
„Опитът за обезличаването на биологичния пол и превръщането му в социална роля в началото на XXI век е социокултурен феномен, който не е следствие на естествени еволюционни процеси в развитието на обществения организъм или в самата физиология на човека, а е част от изкуствено създаден глобален инженерен проект, целящ контролирането на човешките маси.” (Христина Христова)
Освен конспиративния ключ, виждаме, че природата и еволюцията – тази отколешна прогресивна доктрина, която винаги е дразнела Църквата – в ръцете на консерваторите се превръщат в оръжие за борба срещу „противоестественото поведение“. От друга страна, разбирането на джендъра като „избор“ или като чиста социална реалност, без никакво фундиране в биологията, присъстващо в дискусиите на някои защитници на конвенцията, предполага радикално скъсване с всякакво природно определение. Идентичностите просто се реят във въздуха, продукт на полубожествения акт на самоопределение на субекта.
Може би това преобръщане на позициите придоби най-абсурдно измерение с декларацията на десет академици от БАН (всичките мъже!) против конвенцията, в която цитират пророк Исая и питат „кой нормален човек ще отхвърли казаното в Библията, че Бог мъж и жена ги сътвори, а не другояче?“ Междувременно, църковни отци заемат „просветителски” пози и обясняват, че коренът на английската дума gender идвал от турското джендем („ад“)...
Друг проблематичен аспект в дебата е снизходителното отношение към т.нар. „обикновени хора“, за които се говори, че е нужно „джендър образование“. На парламентарната дискусия в Софийския университет изказване направи и посланичката на Великобритания, която увери публиката, че опитът й в Конго ще помогне на българите. Този интелектуалски педагогизъм ще доведе до обратни, не продуктивни резултати. Защото не съм сигурна, че обществото по презумпция подкрепя насилието над жени. Напротив, дори отхвърлящите конвенцията заявяват, че не приемат насилието, колкото и фантастични неща да им се привижда, че идват с текстовете. Нека не бъркаме медийните бури, създавани от политици и интелектуалци, с „обществото“. Обществената дискусия в Софийския университет не изчерпва обществото. Например, в проучването в Дневник, което цитирах по-горе, се казва, че 92% от българите са против домашното насилие (нищо, че в заглавието е изведено и подчертано, че 8% биха ударили шамар). Явно има надежда за обществото, щом огромното мнозинство смятат, че насилието е ненормално. От друга страна е доказан факт, че страната ни има огромен проблем с домашното насилие. Вероятно част от отговорилите с „не“ в анкетата се провалят в прилагането на ценностите си на практика и упражняват насилие върху жени. Може би трябва да се използва този зев между мнението, което хората имат за себе си („аз никога не бих ударил жена!“), и разминаването в практиката. Но можем ли да сближим реалното поведение с идеалното чрез лекции по gender studies, при това поднесени с покровителствен тон (както заключи проф. Ралица Мухарска по БНТ, двата най-важни пола били „полът на знаещите и полът на незнаещите“), при положение, че мнозинството вече се самовъзприема като просветен противник на насилието?
Ако някой има нужда от лекции, това са по-скоро политиците и медиите. От тях трябва да изискваме да се възползват от натрупания в академията опит и да търсят съвети и консултации от учените, преди да правят неграмотни трактовки и безотговорни скандали за академични понятия, които не разбират.
Трябва да се работи не само върху поведението на мъжете, а и да се овластяват жените. Трябва да се борим да създадем силна социална държава, която да помага на жени, пострадали от насилие, да дава щедри надбавки и субсидии, например „заплата за домакинстване“ (wages for housework), което искаха феминистките от 1970-те, така че дори домакините да не са изцяло зависими от мъжете си, особено ако последните се превърнат в насилници. Да искаме държава, която да регулира пазара на труда, така че да прави невъзможно жените да получават по-малко пари за същата работа или да работят само в непрестижни, нископлатени, „феминизирани“ дейности, като в шивашките цехове, от които непрекъснато излизат истории за ужасните робски условия на труд и смърт на работното място. И където сексуалното насилие е част от работния процес. Държава, която да осигурява не само временни подслони, но и евтини социални жилища, защото жените не живеят с насилниците си от „любов“, а понеже няма къде да отидат. За съжаление, конвенцията не предвижда такива всеобхватни мерки за изкореняване силовите асиметрии между половете, вкоренени и усилвани от неравните ни социални и икономически условия. Тя се фокусира основно върху реформа на правната рамка, реформа на поведенческите модели чрез образование и „повишаване на информираността“, както и на задълбочаване ролята на гражданския сектор.
Президентът Радев е прав, че с конвенцията се прехвърлят отговорности към неправителствените организации, но не вижда как тя впряга и засилва и репресивната ръка на държавата, вместо социалната, доколкото се застъпва за криминализиране на форми на насилие, които досега не са се считали за углавно престъпление. В този смисъл, конвенцията е пропита с неолибералния дух на т.нар. „панделен феминизъм“ (carceral feminism) или мобилизирането на репресивните органи на държавата в борбата с полово базираното насилие и неравенства. Но междуличностното насилието не може да се изкорени само с държавно насилие. Разбираемо е желанието да видим насилниците си зад решетките и конвенцията е важна стъпка в тази посока, но тя е стъпка, която трябва да предприемем предпазливо и критично. И да търсим алтернативни пътища за борба с насилието, които изравняват материалните отношения между половете и овластяват жените, а не репресивните органи. 
 
Б. а. Благодаря на Георги Медаров, Огнян Касабов и Мадлен Николова за коментари и редакции по текста. В статията съм използвала отговори в интервю с мен на Виктория Костова за „Евромегдан“. 

 

още от автора
Жана Цонева е докторант по социология в Централноевропейския университет, Будапеща. Член на Колектив за обществени интервенции (novilevi.org), София


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”