Крешендо/декрешендо (музика), брой 7 (2931), 23 февруари 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Противоположни подходи към стила
Български  |  English

Противоположни подходи към стила

 

След като изсвири Петия концерт от Бетовен в Пловдив на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща” с Пловдивския оркестър и Емил Табаков („Култура”, бр. 37/2017), няколко месеца по-късно пианистът Евгени Божанов гостува на Софийската филхармония в партньорство с известния румънски диригент Кристиан Мандял, за да покаже и в София за първи път своя подход към класическия хит. Неутолимото бродене на Божанов в дълбините на клавирния звук е факторът, който обозначава развитието в изключително личния му прочит на всяка изпълнявана композиция. Не прави изключение и Петият Бетовенов концерт. В този смисъл, изявата му в София отново бе серия от деликатни, но съществени трансформации на представата да се свири Бетовен с повече крупни планове в строежа на музикалната драматургия. Божанов вездесъщо контролира параметрите на формата, както и личното си бягство от постулатите на класическия стил към съблазняващата го звукова територия. „Мисля, че усещането за разлики в текста е по-скоро резултат от работата ми със звука. Звукът за мен винаги е бил на първо място.” Божанов с две думи се самоопредели в интервюто си за вестник „Култура” (бр. 21/2017), но всяко негово доближаване до определен текст не спира да шокира по-информирания слушател. В концерта си с филхармонията той бе още по-наблюдателен слухово спрямо динамическите напрежения, финеса в артикулацията на щриха като част от звукопроизводството. Концертът, от една страна, бе монолитно изграден, пак ще кажа, със съвършен контрол върху контрастния характер във фразирането и върху съ-звучието с оркестъра, но от друга – отново предизвика съзнанието на слушателя с невъзможната наглед комбинация между окрупняване и детайлизация с непрекъснати неочаквани жестове в полето на звука, които безспорно създадоха специфичното му разнообразие и обогатиха фактурата на творбата. Щеше да бъде още по-завладяващо, ако диригентът и оркестърът бяха по-самовзискателни партньори. Особено непривлекателен бе контрастът между не докрай артикулирания, подреден вертикал в оркестъра и брилянтната яснота в наглед изненадващото клавирно поведение на солиста. Така неговите прочути вече тишини малко „увиснаха” поради различната акустична среда, в която се озова звукът му в определени моменти. Но рядкото съчетание между логика и въображение дефинира подхода му към стила Бетовен и просто дава различна перспектива към шедьовъра. А перспективите на Божанов винаги създават вълнение.
Предписано е вълнението, което създава Фантастичната симфония на Берлиоз – това произведение, свързано с любовните трепети на композитора, повече от всяко друго гарантира ентусиазиран ответ в приема на публиката. Програмният сюжет на пиесата дефинира посоката и характера на въображението, а музикалният текст гради театрално обусловена драматургия с категоричен, пар екселанс романтичен характер. В този смисъл, съвременният прочит на тази творба изисква повече дисциплина на въображението. Изисква и дисциплина на звуковия обем в оркестъра, съчетана обаче с целенасочена фантазия по отношение на тембъра, която все пак е диригентска задача. Кристиан Мандял подходи различно. Като интерпретатор-драматург, той сякаш „възседна” предимно ефектната страна на „Епизодите от живота на артиста” - най-вече, чрез излишно разчленяване и подчертаване на части от музикалните изречения, така да се каже, за подсилване на театралния ефект. За качеството на звука той разчиташе повече на идеи от оркестъра. В този смисъл, някъде, предимно в соловите изяви на музикантите – в трансформациите на прочутия лайтмотив, както и в солата в „Сцена в полето”, се получи ефектът на съучастие… Но в онези сегменти от фактурата, в които оркестровите групи се съотнасят една към друга в общото развитие, звукът бе еднопланов, лишен от колориране. А в последните две части – изпуснат до степен на грубо скандиране. Естествено, един гост-диригент трудно може да възсъздаде мекотата, елегантността и гъвкавостта във фразирането, все качества, които рядко се вписваха в характера на оркестровата звукова емисия. Но когато и тяхното постигане е било сред задачите на всеобщия прочит, те поне са маркирани в някаква степен. Подходът към оркестъра на Берлиоз бе доста общ, разчитащ на ефекта от тоновия разказ, който в края на краищата изигра своята роля сред родната публика, едра част от която дори не знаеше, че симфонията е петчастна.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”