Български  |  English

О, Наум, колко спомени...

Из мемоарите на Наум Клейман, които скоро ще бъдат издадени в Русия

 
От 2015 до 2017 г. фотографът Екатерина Голицина е записала за проекта „Устна история” четири многочасови разговора с Наум Клейман (1937) – основател и директор на Музея на киното на Красная пресня в Москва (1992 - 2014 г.) и на Научно-мемориалния кабинет-музей Айзенщайн.
 
„Ненавиждам ви”: среща с Ланглоа
Анри Ланглоа е създателят и директор на легендарната Френска синематека. И е създател на Музея на киното във Франция в нарушение на всички закони. Похарчил е парите, отпуснати му за прехвърлянето на филмите от горяща на негоряща лента. И всичко това – заради колекцията на Музея на киното. И правилно е постъпил. Макар че заради това Малро без малко да го погуби. И всички обвинения срещу него били, че е похарчил пари за спасението на националните съкровища от историята на киното.
Ланглоа дойде при нас на Смоленская, огледа се наоколо (става дума за Научно-мемориалния кабинет-музей на Сергей Айзенщайн – бел. пр.). Той беше познат с вдовицата на Айзенщайн Пера Мойсеевна и каза: „И така, трябват ми тази маса, стола на Айзенщайн, този килим, тези маски”. Отвърнах: „Анри, това и на нас ни е нужно”. „Кой ще ги види в това кьоше на Москва? Какво говорите? Всички минават през Париж, истинската публика на Айзенщайн е в Париж! Ненавиждам ви!” – каза той, вдигна пръст и изчезна. Вярно, на следващия ден ми звънна и каза, че ме кани на обяд с Юлия Солнцева в хотел „Украйна”. Тоест, разбрах, че предния ден просто е разигравал театър.
Все пак, когато попаднах за първи път в Париж с изложба за Айзенщайн (това беше през 1983), отидох в Синематеката. Казаха ми: „А Музеят на киното е затворен, тъй като се съдим с държавата. Ще ви приемат, но минете през задния вход и вдовицата на Ланглоа Мери Меерсън ще ви приеме”. Трябва да разкажа за тази среща. Какво е това история на киното, може да бъде проумяно от такива смешни и отчасти трогателни ситуации.
В двореца Шайо, където е разположен Музеят на човека, са организирали Музея на киното на Ланглоа: огромна врата, подобна на тази в нашето министерство на външните работи. Беше ми казано да отида там. Отидох с букет гладиоли, които да поднеса на мадам Ланглоа. Бях със сътрудничка на Центъра Помпиду, където вървеше нашата изложба. Беше вечер. Отвориха вратата, наредиха ми да се изкачвам нагоре в пълна тъмнина. Поех, заедно със сътрудничката от Помпиду, като бебе държах в ръцете си гладиолите. Ето, че се разтваря вратата и какво да видя? Арка, увита с някакви хартиени цветя, зад нея – венецианска гондола. Под арката на маса седи сив кардинал, остриган, с пурпурна мантия и гледа право в мен. Някак си разбирам, че пред мен е Мери Меерсън, пълна жена, малко мъжкарана, но заедно с това необикновена красавица. Очарован, аз пристъпих към нея и й поднесох цветята. Все едно не вижда жеста ми, тя ми показва с пръст, че, за да й подам букета, трябва да заобиколя масата, а не през нея. Наистина, според добрия тон трябваше да постъпя така. Обикалям масата, поднасям й цветята, тя ме гледа и на чист руски език казва: „ О, Наум, колко спомени...” – а аз я виждам за първи път. А тя продължава: „Анри и Пера, гениални хора, ни завещаха да направим това, което сме длъжни”. „Но те – показва навън – ни пречат”.
Мери Меерсън, родом от Естония, говореше чудесно на руски. След смъртта на съпруга си тя продължи неговата мисия. Смяташе, че не само трябва да направи Музея на киното законен, но и да изиска от държавата задължителното му финансиране. Той си остава частен. После ми каза: „Ще ви завържат очите, тъй като се намираме в края на експозицията. Това е – показа гондолата – леглото на Юл Бринър, което Анри е купил, защото обожава Венеция. Леглото е построено като огромна гондола. А тези цветя са украсявали интериор от филм на Абел Ганс. Но това е краят на експозицията. Трябва да я видите отначало”.
Наистина ми завързаха очите и като масон ме преведоха през цялата тази анфилада. И видях невероятни съкровища: първите перфорирани ленти в историята, модел на студията на Мелиес, абсолютно истинските декори на „Кабинетът на доктор Калигари”, възстановени от същите художници, които през 1920 или 1919 са ги строили в Берлин.
Към края имах усещането, че съм в пещерата на Али Баба – там са събрани наистина невероятни съкровища: рисунки на Айзенщайн и плакат на „По закона” с подписите на Кулешов и Хохлова, който те са подарили на Ланглоа, рокля на Аста Нилсен...
Съкровищница, в която се пазят свещените вещи от историята на киното – това е напълно нормална концепция за музей. И допълнението е Филмотеката, колекция от филми, нещо като навигатор в огромното море от заглавия. Точно там, в Париж, проумях тези две неща.
 
Началото на Музея на киното 
В Бюрото по кинопропагандата имаха огромна филмотека, която не им беше нужна и просто ни я прехвърлиха. Освен това, Гьоте институт ни докара филми, френското посолство...
Трябваше да има ръкописен отдел, където да се пазят всички сценарии, мемоари, писма. И отдел за изобразително изкуство – за ескизи на декорите, костюми, портрети на художници, има много художници – рисуващи кинематографисти. Там събирахме всички тези материали. Още – отдел за плакати и реклама. Трябваше ни отдел за анимацията отделно от игралното кино. Спасявахме всичко, което се изхвърляше при смяната на директорите на студии. Успяхме да запазим целия архив на „Союзмультфильм” от мазето на Арбат – там, където е сниман „Приказка на приказките”. Имаше потресаващи ескизи, събирани десетилетия, покрити с прах и плесен... Фактически спасихме историята на нашата анимация. В момента имаме най-добрата колекция от анимационни ескизи - от 20-те години досега.
Разбира се, появи се отдел за кинопрограми, който изготвяше всички програми. После се откри библиотеката. Фондът се създаваше така – аз донесох своите книги, колегите донесоха своите, дойдоха някакви ръкописи, включително и на Гена Шпаликов. Осъзнахме, че трябва да събираме костюми, да ги спасяваме.
За една от изложбите на Айзенщайн измолихме от „Мосфильм” костюмите от „Иван Грозни”, спасихме ги. Голяма колекция от костюми прекрояваха за други филми. Всъщност, те се смятаха за полуфабрикати. А там имаше брокатени, истински брокат от ХVІІ век, забележителни костюми, изработени от велики майстори като Яков Илич Райзман, бащата на режисьора Юлий Райзман. И всичко това отиваше за филми-приказки. Успяхме да спасим няколко костюма, макар че не знаехме как да експонираме...
Започнахме да събираме вещи. Например, вдовицата на Смоктуновски ни подари неговата „Ника”, Съюзът на кинематографистите ни даде всички награди от началническите кабинети – вече не им трябваха, а ние пазим наградите на „Летят жерави”.
При мен дойде доведената дъщеря на Ром и ми каза: „Наум, продавам вилата, няма какво да правя там, продавам я на Рязанов. А имаме мебели, направени от ръцете на Михаил Илич. Те имат удивителна история. Когато татко (тя го наричаше татко) проумя, че, волю-неволю, със своите ленински филми е помагал на Сталин да укрепи своя култ, той си забрани да снима, докато не се поогледа кое какво. И все две решения. Първо, да помогне на младите. Набра курс, където бяха Тарковски, Шукшин, Мита и т. н. А той е бивш автор на дървени скулптури и направи със собствените си ръце маса и столове, сложи ги на верандата, там се събираха с младежите и разговаряха. Спомням си, веднъж дойде Чухрай, татко защити „Четиридесет и първият”, окичи си всички ордени и отиде в ЦК. И сега тези мебели ще пропаднат. Искате ли да ги вземете?”. Боже Господи, естествено! Взехме мебелите на Ром, тя ни даде градския кабинет на татко си, книжните му рафтове, любимата маса и скулптура, останала от Ром-скулптора. Да не говоря за кабинета на Айзенщайн с вещите.
Придобихме малката китара на Барнет. Вдовицата на Крючков ни подари неговото акордеонче и кепе.
Уведомихме, че събираме документи, ескизи, книги, картички и ще бъдем признателни, ако наследниците ни дадат нещо. Дори бяхме готови да търсим пари да платим – 90% от хората ни подаряваха.
На втората изложба на фонда дъщерята на драматурга, поета и журналист Сергей Третяков, приятел на Маяковски и загинал през 1937, ми каза: „Наум, бих искала да дам на музея запазеното от Серьожа”. Учудих се, че нещо е запазено. „От КГБ изгребаха всичко от дома, но някакви дреболии не забелязаха – очилата, например. Пазех ги през всичките тези години. Има и документи от гимназиалното му минало, портрет на Родченко, който стоеше у дома, а не при него, и затова е оцелял.” Тя беше вече възрастна и боледуваше, познавах я от дома на Айзенщайн, подари ни всичко, което бе запазила.
На другия ден идва жена и се представя като племенницата на Борис Юрцев. „Знаете ли го?” „Да, той е ученик на Айзенщайн, бил е негов актьор, после – забележителен режисьор, загинал в лагерите.” „Не, не е загинал в лагерите. За щастие, бе арестуван рано, затова и рано са го пуснали – в Туркмения. Живял е в Твер, починал е от естествена смърт. Но чичо Боря се появяваше у нас. И преди смъртта си (той нямаше деца) дойде и каза: „Искам да разделя имуществото си между тримата племенници”. Става дума за ескизи, сценарии, фотографии, албуми с филми, чиито копия са били унищожени след ареста му. Той е открил Любов Орлова за киното, а не Александров или Рошал. Аз съм болна, сама и бих искала да ви дам моята част от наследството.” Разбира се, знаех името на Юрцев, но не бях гледал нито един негов филм, защото се смятаха за изчезнали. И тогава, вземайки тези вещи, реших да създадем отдел за репресираните: Третяков, Юрцев, Нилсен – операторът на „Веселите момчета”, „Волга-Волга” и „Цирк” е бил фактически съавтор на Александров. Него също са го арестували през 1937...
Открихме следващата изложба на фонда. Изведнъж към мен пристъпва непознат човек със сълзи в очите: „Откъде имате вещи на чичо Боря?”. „Кой чичо Боря?” „Борис Юрцев. Аз съм негов племенник”. „Значи, при вас е втората част от наследството?” Той се учуди, че знам, обясних му. Така получихме втората част. А последната до ден-днешен е на вилата на другата племенница, която не желае да се раздели със спомените. Не знаем какво има там, но намерихме автобиографията му, негови потресаващи фотографии от загубените филми, забележителни ескизи. После звъннах в Държавния филмов фонд на Русия (Госфильмфонд) на моя приятел Владимир Василиев дали имат нещо запазено от Юрцев, защото ще правим изложба. „Разбира се, че имаме – негатива на филма „Изящен живот”. Записан е от екрана. А позитива го няма”. „Володя, нека го прехвърлим. Да открием режисьора Юрцев, никой не е виждал негови филми”. „Не можем, защото не можем да копираме черно-бели филми... Може да го прехвърлим на Betacam и да го покажете в електронен вид.” Така и стана. В този филм играят Жизнева и Тенин. Може да не е най-добрият на Юрцев, но е любопитен, с доста забавни епизоди...
 
Откриването на Одзу 
Освен персонални ретроспективи, организирахме и по страни – например, за първи път у нас показахме панорама на португалското кино. Имахме няколко испански фиести, където за първи път показахме Алмодовар и новата испанска вълна. Показахме фактически всички класици на японското кино. Това продължава и до днес, след като загубихме залите си.
Ние първи показахме 33 от 36 запазени филма на Ясуджиро Одзу. За мен Одзу дълго време беше само име. В старите книги бяхме чели, че той неизменно снимал мелодрами, едни и същи семейни истории: баща и син, баща и дъщеря, малко семейство, провинциален град – такъв един мил режисьор и толкова. Когато за първи път чух от Вендерс, че за него Одзу е главният бог на киното, разбрах, че това не е случайно име. Попаднах на Берлинския фестивал и там имаше малка ретроспектива на Одзу. Отидох при представителката на Японския фонд и й казах: „Имаме Музей на киното и много бих искал да покажем Одзу, у нас той е непознат и това е огромен пропуск”. „Уверен ли сте, че филмите му ще се гледат? Те са много бавни. А доколкото знам, у вас обичат динамичното кино”. „А кой ви е казал, че у нас обичат динамичното кино? Между другото, и нашият Чехов е бавен”. „Да, Чехов, такъв е”. И после: „Колко филма искате?”. „Колкото имате”... „Всичките са на лента 16 мм”. На фестивала „Японска есен” показахме 33 филма на Одзу. Вървяха с превод на руски и без превод, през ден. Превеждаха от японски език, но имаше английски субтитри и тези, които знаеха японски или английски, можеха да слушат оригиналната фонограма. Посветихме на Одзу 66 вечери.
Тогава звъннах на почти всички водещи режисьори. Те казаха: „Братле, какво пак, гледали сме Куросава, Мидзогучи, стига вече с тези японци”. Само Давлат Худоназаров дойде. Но познавам хора, които идваха в музея 66 вечери. Те се преселиха в света на Одзу, който настройва душата ти по правилния начин. Става ти ясно какви са истинските човешки ценности в отношенията между хората, между родители и деца, между деца, между съседи. И това поразително усещане, че неочаквано са ти поднесли вълшебна напитка.
Маша Чугунова, която беше асистентка на Тарковски и прекара всичките 66 вечери в музея, през цялото време съжаляваше, че Андрей не е гледал тези филми. А е трябвало да ги види. „Той, разбира се, обичаше Куросава, но не познаваше Одзу” – каза тя състрадателно.
Colta.ru, 1 февруари 2018 г. (със съкращения)
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”