Български  |  English

Режисьорът,
който стана преводач

 
Венелин Пройков е роден на 2 април 1960 г. в София. Син на преводачката от френски език Пенка Пройкова. Завършил ВИТИЗ през 1983 г., специалност „Кино и телевизионна режисура“ в класа на Людмил Стайков с преподаватели Иванка Гръбчева и Асен Траянов. Пет години работи в Българска национална телевизия като режисьор. Преводач на много книги от френски. Най-известните, които превежда съвместно с майка си, са „Митът за Сизиф“ на Албер Камю, „Парижките потайности“ на Южен Сю, „Карл Велики“ на Жан Фавие, „Евреите, светът и парите“ на Жак Атали. Главните му самостоятелни преводи са пет пиеси на Кокто, поредицата „Малкия Никола“ на Госини и Семпе, „Астерикс“ на Госини и Юдерзо, „Векът на Луи XIV“ нa Волтер.
 
- Вие сте писател, преводач, режисьор, публицист и поет...
- В интерес на истината, всички тези характеристики ми ги дадоха от Уикипедия; аз нямам претенцията да бъда писател, защото съм написал само четири разказа. И има една книга на Ива Черногорска, на която бях до голяма степен вдъхновител, защото й давах синопсисите на разказите. Иначе поезия си пиша цял живот, но съм публикувал само една стихосбирка в издателството на баща ми. Нямам претенции към тези определения.
- Как започнахте да се занимавате с преводи от френски професионално. Как се изградихте като преводач?
- При мен това се получи естествено, защото майка ми е преводачката Пенка Пройкова, която почина преди тринадесет години. Аз й помагах за нейните преводи. На осемнадесет години преведох една детска книжка на Колет Вивие - „Реми и призракът“; криминале, което ми беше любимо, когато бях малък, и бях много щастлив, докато го превеждах. След това преведох том с четири пиеси на Жан Кокто... и така се започна. Оттогава съм превел много заглавия. С майка ми работехме много хубаво, защото аз превеждах, а тя винаги е била много добра в редакциите. Тя си беше редактор в издателство „Народна култура“ - и беше много добър редактор. Никога не се задоволяваше с текста, който е превела на прима виста, докато аз превеждам сравнително бавно и се стремя да постигна максимален ефект още в първия вариант на превода, за да направя след това по-лек процесът на редактирането. Винаги има работа по редакцията, защото се натрупват повторения, неизчистени и непроверени неща. За мен това е много приятна работа. Аз някак си се прехвърлих към нея окончателно, когато се отказах от режисурата през 1990 г. Работех в телевизията и бях направил 300 предавания за 5 години, но работата вече не ме удовлетворяваше, защото след 90-а нямаше истински режисьорски предавания, нямаше възможност да се работи с актьори. Мечтата ми беше да правя телевизионен театър и по-специално - да направя „Орфей“ на Кокто, но така и не ми се случи. И след като дълги години превеждахме заедно с майка ми, и аз започнах да имам свои заглавия.
- Разкажете за начина си на работа – как, примерно, „прескачате“ от класически към модерен роман?
- Преводът не е оригинален текст. Той предава авторовата мисъл и авторовия стил. Затова трябва да се внимава. И всеки по-опитен преводач се сблъсква с този проблем, тъй като съществуват словесни „тикове“ – изрази, които се харесват на преводача и той се опитва да ги вплете в стила на автора. Аз винаги се стремя да напасвам стила на автора и така да го предам на български, че да се получи ефект, сроден с този, който той самият е постигнал на френски.
- Как оценявате ролята на редактора в преводите, бидейки самият вие редактор на френска преводна литература?
- При социализма редакторът беше много важна фигура, защото беше официален контрагент от страна на издателството, който се занимаваше с текста и отделно изпълняваше и известна цензорска роля, разбира се. Поправят се стилови неточности, фактологични неточности. Моята майка и нейните колеги много често ставаха едва ли не съавтори на преводача, когато им предаваха лоши текстове. Всеки преведен текст – както казваше майка ми – е „брашнен чувал“. Колкото и да го изтупва човек, от него пада брашно, т.е. винаги има нещо, което може да се пипне, да се дооправи, някой израз да не лежи точно, да е останал незабелязан от преводача. Има детайли, които редакторът трябва да забележи и да оправи, защото той е първият читател.
- Има ли стил на преводача, по който преводите му да са разпознаваеми? Как стилът на преводача се съотнася към стила на автора?
- Най-силно съм дал свой отпечатък в преводите на „Астерикс“ и „Малкия Никола“ на Рьоне Госини, който страшно ми допада като автор. Независимо от известното остаряване на текстовете му, в „Астерикс“ той е майстор на игрите на думи. За мен беше безкрайно удоволствие да ги предавам - и дори на места, където нямаше игри на думи, съм ги правил, за да бъда верен на духа на автора. В „Малкия Никола“, например, самата реплика „Адски щуро!“ е реплика на един от моите най-скъпи приятели от детинство, който умееше невероятно да попива аргото на децата от своето време и продължи цял живот да ми бъде референция за различни съвременни изрази.
- Кроче казва, че езикът е интуитивен. Какво представлява интуицията на един преводач?
- Интуицията на преводача се състои в това да разбира текста, който превежда, и да постига максималния ефект при превода, т.е. той може да промени словореда според семантичните дадености на езика, но звученето в никакъв случай не трябва да е буквално, защото има много преводачи от френски, които, за съжаление, предават буквално текста. Френският език е много витиеват, много тежък за предаване. Аз неслучайно смятам, че във френските книги езикът е герой, както героите на книгата са герои на автора. Това не се постига чрез буквален превод, защото той предизвиква усещане за изкуственост.
- Вярвате ли, че езикът, дори на класически утвърден превод, изисква препревеждането му след определено време? Ако цитирам Джордж Стайнър, …всяко поколение превежда наново класиката, тласкано от един жизнен порив към непосредственост.
- Откровено казано, аз съм против. Ако един текст е добре преведен от първия преводач, преводът трябва да се запази, защото първият преводач е винаги по-близо до епохата на автора. Например, излязоха три превода на „Малкия Принц“ след превода на Константин Константинов, а той е превел текста непосредствено след неговото излизане на френски още през време на Втората световна война и след това го е редактирал, така че текстът му е съвършен - и просто няма никакво основание да се препревежда. Друг е въпросът, да речем, с превода на „Великите трагедии“ на Шекспир на проф. Шурбанов, който все пак като англицист и много добър стилист може би има право да предложи свои варианти на трагедиите. При превода на Валери Петров има стихотворна лекота. Той е изключително талантлив поет, дори бих казал гениален, но неговият стил по-малко подхожда на трагичния Шекспир. Комедиите му са много хубаво направени, но в трагедиите има особена неубедителност, която се дължи на неговия специфичен стил на човек с чувство за хумор, с усет към пародията, докато Шурбанов има дарбата да предава тежки стихотворни текстове - като Милтън.
- Какви са загубите при превода? Как компенсирате невъзможността даден текст да се преведе на български? Остава ли някакво разстояние между оригинала и неговия превод – може ли да има истинска „симетрия“, „достатъчна огледалност между две различни семантични системи“, по израза на Стайнър?
- Общо взето, в книгите, които съм превеждал, почти нищо не е останало непреведено, т.е. аз винаги се стремя - доколкото е възможно, разбира се - когато има игра на думи, да я постигна. В краен случай, когато това е наистина невъзможно, слагам бележка под линия. Няма друг начин.
- Какво определи избора на „Векът на Луи XIV“, който преведохте за издателство „Изток-Запад“? Къде е мястото на книгата в творчеството на Волтер?
- Това е книга, която аз сам си избрах. Тя е жалон в творчеството на Волтер, защото с тази книга той става официален историограф на кралското семейство при Луи XV. Освен това, като човек, който е получил своето образование в една от институциите, създадени от Луи XIV, Волтер изразява и своята благодарност към този велик монарх. Може да се каже, че в неговата книга много малко са критичните бележки към Луи XIV. Той критикува обществения строй, в който е живял, като например е против смъртните присъди, давани на магьосници, вещици, защото твърди, че това са суеверия - и затова изостря отношенията си с църквата. Той е ненавиждал католическата църква, но е вярвал в Бог или поне така може да се съди от неговите писания.
Преводът на Волтер беше за мен голямо предизвикателство, защото става дума за може би най-голямото произведение, което той е написал. Това са два огромни тома за Луи XIV. Книгата е поръчана от Луи XV, наследникът на Луи XIV. В нея се проявява консерватизмът на Волтер, което не ни позволява да го поставяме в реда на революционерите, както обикновено е прието да се мисли за него. Напротив, това е една консервативна книга, написана във възхвала на един забележителен държавник, какъвто е бил Луи XIV. Той се е справял едновременно с всички ресори на правителството. От момента, в който навършва пълнолетие и поема властта, решава да бъде сам министър-председател и независимо, че е имало хора, на които се е доверявал за сметки и за неща, по-тясно специализирани, практически през целия си живот се справя сам. Затова е известен като „Краля Слънце“, наречен така от ласкателите, които са се тълпели около него. Той наистина е огрявал навсякъде, присъствал е навсякъде, много е пътувал, много от близо е следял администрацията.
За мен тази книга е най-интересната от многостранното и разнообразно творчество на Волтер и аз съм много доволен, че се постарах, освен да предам неговия т.нар. „директен стил“, да намеря и стил, който да бъде понятен за младите хора, които биха прочели книгата, т.е. преводът ми е малко еклектичен. Аз не наричам германските князе електори, а избиратели, защото това е дума, която се е използвала по времето на Волтер. Другата дума не би съществувала. Тя е въведена много по-късно в българската историографска практика, но си позволих да я използвам, за да бъде по-понятен текстът за тези, които четат. Волтер пише безкрайно ясно, много простичко, има много тънко чувство за хумор, което прозира във фразите му. Борави с един гъвкав, но напълно разбираем речник - и съм се стремил с този малко еклектичен подход при препредаването на текста, като използвам и съвременни, и старинни думи, да предам епохата и същевременно всеки млад читател да разбере текста.
- Защо Волтер, който е и вещ историограф, избира да пише книга за века, а не персонална биография на владетеля Луи XIV?
- Волтер започва да пише тази книга след поръчка от Луи XV и получава званието официален историограф на двора. Фактически целта, която той си поставя, е да направи една история, която да удовлетворява донякъде поръчителя и същевременно да покаже века, в който е живял Луи XIV. Целта на Волтер е да разкрие всички подробности, които са свързани по някакъв начин с личността на Луи XIV. Той успява да създаде обширна панорама на тогавашната епоха, използвайки много източници. И докато работех книгата, се чудех как е успял да прочете толкова източници. Той си дава сметка, че Луи XIV е бил изключителна личност и заради образованието, което е получил, но най-вече заради своя характер. В този смисъл, имаме история на един забележителен държавен глава, който владее напълно Франция - и е бил обичан от народа. Не е имало големи бунтове срещу него, макар че е водил войни, които е започвал по своя воля. Съвременната концепция за него обаче е, че е оставил Франция доста изтощена, при все че спечелва трона на Испания и окръгля територията на Франция до сегашните й граници.
- Какво мислехте за френската литература, когато започвахте да се занимавате с преводи? А сега?
- С риск да обидя една култура, за която съм работил цял живот, трябва да кажа, че, според мен, във френската литература има спад. Може би се дължи на това, че французите живеят много по-добре, отколкото са живели едно време - все пак, минали са много десетилетия без война, социалната им система е много силно развита и някак си ми се струва, че са се превърнали в нация от потребители. Усещането е много тъжно, защото Франция винаги е била много творческа - те имаха невероятни постижения във всички жанрове, докато сега жанровата литература почти не присъства или присъства в един много блед вариант във френската национална културна продукция. Това е много тъжно, защото ми е все по-трудно да получавам книги, които си заслужава да бъдат преведени на български. Жанровите книги са много вяли вече. Няма книги като на Морис Льоблан, Боало–Нарсьожак, няма криминалета; и все по-трудно се случва френски автори да бъдат екранизирани успешно.
Въпросите зададе Елица Иванова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”