Български  |  English

Записки по острието на бръснача

За Дневниците на патриарх Кирил

 
През 1965 г. на Цветница британският посланик в България Уилям Харпъм се среща с патриарх Кирил, а след това информира Форин офис: „Неговите думи показваха, че той и неговата църква са в неудобно положение, балансирайки, така да се каже, по острието на бръснач. Говорейки за ефимерното естество на земните радости, Патриархът каза, че през своя дълъг живот е видял да се случват много трудни неща и неговото загадъчно подмятане за князете на този свят несъмнено беше замислено като завоалирано визиране на режима, който сега управлява тази страна.“ По това време патриарх Кирил наистина е в трудна ситуация.
 
От края на 50-те години в Съветския съюз тече поредната антирелигиозна кампания, която не подминава и България. През 1961 г. Рилският манастир е национализиран и е превърнат в музей, а монасите са изгонени. Самият посланик Харпъм описва как протича Великденското богослужение през същата 1965 г.: „Улиците, водещи към черковния площад, бяха блокирани от спрени напречно на пътя автобуси, пазени от конна милиция. Имаше известни ограничения кой да бъде допуснат в района на черквата и видимо враждебни групи бяха връщани от милицията преди службата, в някои случаи с демонстрация на сила“[1].
Това е контекстът, в който патриарх Кирил води своите дневници, макар точно тези събития да не заемат голямо място в тях. На пръв поглед, патриархът се ползва с доверието на комунистическата държава, има възможност да пътува в чужбина, да издава своите съчинения, а в края на живота си да бъде приет и за член на Българска академия на науките. Признания, които го превръщат в един от малкото публични и видими висши духовници през комунизма. Но това не пречи на Държавна сигурност да поддържа наблюдателно дело срещу него, а много от предложенията му, свързани с църковния живот, да са спирани от държавата. Периодично недоволството си от него изказват и някои от членовете на Св. Синод, доминиран от т. нар. „стари“ митрополити.
 
Защо един патриарх да си води дневник?
Каква е целта на тези толкова старателно водени дневникови записки, след като още в момента на тяхното записване патриархът съзнава, че те няма да останат само лично достояние? По принцип към дневниците, особено към непубликуваните приживе, всеки изследовател подхожда с голяма предпазливост. Дали авторът е водил бележките си с желанието един ден те да видят бял свят или поне да бъдат ползвани от друг? Това беше и един от основните въпроси, пред който и ние с д-р Живко Лефтеров, като съставители на дневниците, се изправихме, когато възникна идеята за тяхното публикуване.
Съществуването на тези дневникови записки е известно на изследователите от години. Те са споменати и в последното завещание на патриарх Кирил. Подписано през същата 1965 г. на 9 септември, в него се казва: „Дневниците“ си оставям: 1) чистият екземпляр на Св. Синод; 2) вторият екземпляр на БАН“. Съдбата на този „чист“ екземпляр след смъртта на патриарх Кирил на 7 март 1971 г. е неизвестна, като той не се открива в никой от публично достъпните архиви. Записките му обаче са споменати в последвалата продължителна преписка за неговото архивно наследство, водена между Св. Синод, Българската академия на науките, Министерството на външните работи (на чието подчинение се намира Комитетът по църковни въпроси) и Централния държавен архив. В крайна сметка е решено всички архиви на патриарха да бъдат предадени на Централния държавен архив като част от неговия личен фонд, който съдържа над 6000 архивни единици. Записките обаче не са комплектувани на едно място, а понякога дори не са споменати в заглавието на архивната единица. Издирването на максимален брой от тези записки сред това голямо книжовно наследство беше другото основно предизвикателство пред тяхното издаване.
Някои от бележките са машинописни, а други – ръкописни. Самият патриарх посочва как са водени дневниците. През 1962 г., по време на обиколката си по Светите земи, непосредствено преди да отпътува от Дамаск за Йерусалим, той отбелязва: „Не било писано да бъде последен ден [в Дамаск], защото през нощта на 27 срещу 28 март бе извършен от войската държавен преврат, поради което бяхме принудени да останем в Дамаск“. А след това допълва: „Дневникът си водя редовно: сутрин го диктувам на о. дякон Васил Велянов, който е стенограф, а той още преди пладне преписва стенограма[та] на пишуща машина, каквато всякога си носим“.
Последната воля на патриарха показва, че той е имал желание записките му да бъдат ползвани, може би дори издадени. Те трудно могат да се характеризират като типични за този жанр – те не са нито дълбоко лични, нито са място за спомен, нито са свидетелство за съзерцание и размисъл. Акцентът им е много повече институционален – целта им е да бъде запазен неговият поглед и мнение към важните събития в живота на Църквата. В този смисъл, те представят един поглед към църковния живот през комунизма, който трудно може да бъде намерен на друго място.
Дневниците обхващат голям хронологичен период, като първите записки са още от 1926 г., малко след монашеско пострижение на бъдещия патриарх, а последните са датирани в началото на 1971 г., няколко месеца преди неговата смърт. Ранните записки са по-скоро епизодични и са свидетелство за появата на навика у него да си води бележки. Сравнително малко са и записките от периода му като Пловдивски митрополит преди 1944 г. За съжаление, в тях не е отразена и дейността му в защита на българските евреи от депортиране. Но пък присъстват подробните бележки, озаглавени „Обиколка на митрополита Кирила из Ивайловградска (Ортакьойска) духовна околия, Пловдивска епархия, през дните 12, 13, 14 и 15 окт[омври] 1940 год.“, които имат истинска етнографска стойност за начина на живот на българите от този край.
 
Дипломацията в отношенията с комунистическата държава
Същински подробните дневникови записки започват през 1948 г., когато митрополит Кирил е част от българската делегация за участие във Всеправославното съвещание в Москва, водена от екзарх Стефан. Бележките за това съвещание, което има трайно отражение върху църковната история през комунизма, са дотолкова подробни, че могат да бъдат ползвани като основен източник за тези събития, за които има запазени множество документи, но малко лични спомени и размисли. През 1948 г. вече се забелязва и промяна в тона на записките – в тях все още присъстват характеристики на други духовници и светски лица, но те са много по-пестеливи и внимателни, отколкото по-рано.
Бележките от това съвещание вече насочват към един от акцентите в тези дневници – отношенията на бъдещия патриарх Кирил с екзарх Стефан. На съвещанието екзархът очаква да бъде интронизиран за патриарх, но това не става поради несъгласието на Синода. Цитиран е тост на руския патриарх Алексий от 12 юли 1948 г.: „Привет на Екзарха Стефана, който също така скоро ще бъде патриарх. Ние можем от сега да го поздравим като бъдещ патриарх.“ А на 15 юли са цитирани думите на екзарха: „Секретарят на българското посолство бил следобед към ч. 4 у него и му предал втора телеграма на Коларова, че патриаршеският въпрос ще се разреши, но Синодът не бил подготвен – това ще стане към есента. Правителството стои на думата си.“
Всичко това е източник на напрежение, предизвикало оставката на екзарх Стефан на 6 септември 1948 г., която неочаквано за него не само е приета, но той е освободен и като Софийски митрополит, а сетне – със съгласието на правителството – заточен в село Баня, Карловско, в Пловдивска епархия, където бившият екзарх остава до края на живота си. Патриарх Кирил често се връща към темата за екзарха – понякога оспорвайки изказани от него мнения или коментари, друг път със съчувствие към изолацията, в която той се намира. Друг път старателно записва опитите си да облекчи неговата съдба, като следи неговото здравословно състояние, осигурява му кола от Пловдивска митрополия, съдейства му да бъде настанен в болница или да бъде посетен от добри лекари. Оставката на екзарх Стефан, както и отношенията между него и патриарх Кирил, са сред най-дискутираните проблеми в църковната история. „Дневниците“ едва ли ще сложат край на тези спорове, но са източник, който не може да бъде пренебрегван при реконструирането на събитията от този период.
Втората тема, на която патриарх Кирил обръща особено внимание, е международната дейност по утвърждаване на престижа на възстановената Българска патриаршия в православния, а и като цяло в християнския свят. Патриархът често си записва впечатленията от срещи с чужди духовници или дипломати. Особено място е отделено на дипломатическите усилия за нормализиране на отношенията с Вселенската патриаршия, които в крайна сметка се увенчават с успех през 1961 г., когато патриарх Атинагор признава патриаршеския статус на предстоятеля на българската църква. Проследено е участието на Българската църква в инициативата на Вселенската патриаршия за свикване на Всеправославен събор. Подробни са описанията на пътуванията на патриарх Кирил в чужбина – особено чести са те до Москва и Ленинград, но изключително интересни са записките му за обиколката на Светите земи, където се среща с благодарни представители на еврейската общност от България. Впечатляват и записките му за пътуванията до Армения и Грузия, които могат да се характеризират като истински пътеписи. В началото на 60-те години се провежда и Вторият Ватикански събор на Католическата църква, който патриархът следи с интерес. Първоначалното му дълбоко недоверие към Католическата църква постепенно е изместено от известна изненада, с която той посреща взетите на Събора решения Католическата църква да се откаже от прозелитизма си към Православието и да си постави за цел единството да бъде постигано по пътя на диалога и задълбочаване на доверието. Патриархът пътува и в Западна Европа. И макар тези пътувания да имат по-скоро частен характер, те му носят и голяма радост, не на последно място, защото има възможност да работи в чужди архиви. Външната политика и работата в архивите са стихията на патриарх Кирил, там той се чувства истински силен, а и познанията му в областта на междуцърковните отношения са толкова големи, че понякога сякаш успява да излезе извън ограничителните рамки, задавани от държавата. Кулминацията на тази негова дейност е посещението на Вселенския патриарх Атинагор в София през 1967 г., записките за което, за съжаление, са много кратки.
Въпросът, който му създава най-много главоболия и към който патриархът често се връща, са отношенията със задграничната епархия на Българската църква в Америка и Австралия. Епархията е управлявана от митрополит Андрей, изборът на когото през 1947 г. остава непризнат от Св. Синод в София, не на последно място и защото тя обединява настроените антикомунистически български емигранти. От записките става ясно, че патриарх Кирил и митрополит Андрей се познават още от 30-те години и още оттогава отношенията между тях са напрегнати. Въпреки това, в началото на 60-те години те успяват да постигнат съгласие, направило възможно признаването на митрополит Андрей от Синода в София, но това на свой ред отчуждава групата свещеници от Македонската патриотична организация, които се отделят в самостоятелна епархия. А всичко това е свързано и с обявената през 1967 г. автокефалия на Македонската православна църква – събитие, също следено внимателно от патриарха. Позицията му по този въпрос е предпазлива, но той не се поддава на натиска на други православни църкви да осъди действията на македонската йерархия. След срещата на 26 май 1968 г. в Москва със Сръбския патриарх Герман, записва: „Казах на Светейши Герман, че не сме отговорили на писмото му, понеже нашият Св. Синод още не е взел окончателно решение. Има много трудности, за да бъде взето такова решение, тъй като на въпроса за македонската автокефалия у нас се гледа както от каноническа, така и от народностно-политическа страна.“
В дневниците, далеч не като периферна тема, намират място и отношенията на патриарха с комунистическата държава. От тях става ясно, че те не са били леки, макар в записките да надделява предпазливостта и патриархът да избягва категоричните мнения. Чести са неговите срещи с председателя на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков, с когото също е вероятно да се познават още от 30-те години, когато Кючуков учи в Семинарията. Това им позволява да изградят, макар и трудно, сътрудничество през 50-те и 60-те години. Записките за тези срещи са кратки, в тях само са маркирани обсъжданите въпроси, без да се посочват позициите на двете страни. Патриархът рядко дава израз на своето недоволство от политиката на държавата. Позволява си критично мнение само по повод национализирането на Рилския манастир. На 28 декември 1960 г. записва: „Посети ме М. Кючуков на часа 4. Разговаряхме до часа 5. Предмет на посещението: да ми съобщи, че се „оформило следното мнение“ по въпроса за Рилския манастир: Рилският манастир да бъде обявен за национален музей, подчинен на Министерството на културата. Отговорих: Това е един горчив новогодишен подарък за Св. Синод. При такъв случай ще трябва да се мисли и за пренасянето на светите мощи на св. Иван Рилски, евентуално в София, тъй като не е целесъобразно да остават в един музей.“ А на следващия ден лаконично обобщава реакцията на другите митрополити, които информира за срещата: „Св. Синод е огорчен.“
 
Патриарх Кирил през погледа на „Дневниците“
Патриарх Кирил е една от най-сложните за оценяване личности в съвременната църковна история. Записките му потвърждават това. Той е част от непривично за комунизма поколение духовници, хора с висока култура и широки познания, с големи вътрешни и международни контакти. Това ясно се вижда и от дневниците. Обича да посещава художествени галерии, да събира картини, да си общува с интелектуалци. През 1950 г. отразява поредната си среща с Константин Щъркелов в Рилския манастир: „Той бе запомнил едни мои думи, казани преди около една година, за неговото изкуство; запомнил ги бе съвсем добре, което показва, че те са го поласкали. Тогава купих от него една картина, която не бях виждал. Той се учуди защо я купувам, без да съм я видел. Рекох му: „Ти можеш да рисуваш добре, по-добре и отлично, но не и лошо“. Две години по-късно записва и мнението си за Димитър Димов: „Скромен, не обича да се говори за него, не обича да говори за своите литературни планове. Уединява се. Интересен човек“. Подробни са записките за срещите му със Симеон Радев или Борис Христов.
Но „Дневниците“ на патриарх Кирил са свидетелство не само за широкия хоризонт на техния автор, но и за стесняването на този хоризонт. До голяма степен това може да се каже и за цялото поколение митрополити на Българската църква, към които той принадлежи. Механизмът за това стесняване на хоризонта лесно може да се проследи документално. Разработката срещу патриарх Кирил в Държавна сигурност, озаглавена с многозначителния псевдоним „Топола“, започва с неговия арест в дните веднага след 9 септември 1944 г., когато никой не е сигурен дали ще излезе от затвора. А след това наблюдението върху него продължава до 1962 г. На 12 юли 1960 г. началникът на ІІІ управление, подкрепен от зам.-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов, аргументира предложението с патриарха да се „установи оперативен контакт от ръководител на Министерството на вътрешните работи“, защото „органите на ДС са особено заинтересовани от оглавяване на ръководството на БПЦ“. Предложението е отхвърлено от вътрешния министър – с големи букви той поставя резолюция: „Не. Необходимо е да се изясним по принципиалния въпрос – кой ще оглавява и ръководи Църквата“. Но в предложението се настоява, че патриархът „е бил привърженик на управляващата фашистка клика в страната“, подробно са описани и неговите „вражески“ действия през 50-те години, като например укриването в продължение на повече от десет години на търсени от властта „бивши хора“.
Документите показват, че един външен човек - британският посланик Харпъм – правилно е уловил, че служението на патриарх Кирил преминава „по ръба на бръснача“. Затова е и предимство, че за неговата личност, а и за живота на Църквата през този период, имаме възможност да съдим не само въз основа на разработките на тайните служби, но и въз основа на личното свидетелство на патриарх Кирил за това, с което му се е налагало да се сблъска като предстоятел на Църквата.


[1] Информациите на посланик Харпъм са цитирани в: Димитров, Д. Съветска България. Книга втора. 1964-1966 г. Из архива на Форин офис по времето на първия британски посланик Уйлям Харпъм. BBC World Service. 1999.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”