Български  |  English

В очакване на катастрофата

За резултатите от репертоарния флирт с публиката

 
В социализма властта обичаше лозунгите. Един такъв гласеше „Изкуството – по-близо до народа!”. Или - „Изкуството в служба на народа!”. Следваха и варианти, но смисълът им общо взето беше, че изкуството трябва да обслужва масите. В музиката смисълът се свеждаше до простата максима, че на народа трябва да се предлагат произведения, лесни, достъпни за слушане – преди всичко познатата класика. Новосъздадената музика трябваше да се съобразява с предела на възможностите за възприемане от страна на публиката. И с любовта й към фолклора, чиято употреба от професионалния композитор бе някакъв тип официално мерило за национална принадлежност.
 
Някога на обсъждания на преглед „Нова българска музика” в Съюза на композиторите определени лица повтаряха като мантра, че използването на повечето техники, родени през втората половина на ХХ век, било вече старомодно и провинциално. При положение, че произведения на големи композитори, създавани с тези техники (а с тях се запознавахме най-вече през фестивала „Варшавска есен”), изобщо не се намираха у нас - партитури и записи се доставяха по частен път. Беше въпрос на идеология, съпроводена с тежък консерватизъм и незнаене от голяма част от съсловието.
В общи линии, концертният живот в България се съобразяваше с вкуса на консервативния слушател, предпочиташе се музика с вековна история. Музика на ХХ век се предлагаше внимателно, на дози – избрано от първата му половина. Разбира се, в концертните зали се изпълняваха Прокофиев, Шостакович, Стравински, Хиндемит, Пуленк, Онегер (говоря за времето от средата на 50-те и нататък, защото преди това много от т. нар. западни композитори са били забранени), но много рядко изпълнители поемаха риска да накарат публиката си да се вслуша в по-различен текст, в по-комплицирана фактура, в „немелодична” музика. Да я поведат, да я извадят от инерцията. Факт е, че едва преди 50 години в България за първи път се чуха произведения от творците на т. нар. нововиенска школа – Шьонберг, Берг, Веберн (Софийска филхармония, Константи Илиев, Георги Бадев – 15 ноември 1967), малко по-късно в по-затворена среда студенти от Академията свириха музика от Веберн – най-вече пред своите колеги и преподаватели. Създаде се кръг от инструменталисти, които изпълняваха музика от композитори от втората половина на века и т. нар. български авангард. Но това бяха спорадични срещи с тази музика (особено в сравнение със страни като Полша), които за част от музикантите се свързваха с извънредно събитие, да не кажа с подвиг. И безспорно бяха проблем за по-голямата част от българската публика. Имаше и случаи, когато народът от концертната зала „осъждаше” появата на различна, „немелодична” музика, като изразяваше, в повечето случаи под команда, възмущението си от композитора, особено ако той беше български (припомням случая със скандала, който предизвика сред варненската общественост Концертът за цигулка на Константин Илиев, пак със солист Георги Бадев – вече в началото на 70-те години на миналия век). Такива случаи бе имало преди това, имаше и по-късно; и винаги се спекулираше с капацитета и желанието за определен тип музика на хората, които тогава не се наричаха публика, а народ!
Какво става днес?
От 2010 година, когато властта измисли „Реформата на сценичните изкуства” и я внедри, ръководена от „здрави пазарни принципи”, точно там, където не трябва, българският музикален живот (ще засегна само областта, в която съм най-информирана) се превърна в своеобразен тонов алъш-вериш. (Не им беше достатъчен геноцидът с много обидните заплати.) Принудата на делегираните бюджети, кратката формула на които гласи „левчета срещу билетче”, доведе до това, което се очакваше. И за което мнозина предупреждавахме. Доведе до един унизителен флирт с публиката, който вече нанесе (както се казва, делото преуспя!!!) вреди с неограничен срок на годност както за нея, така и за музикалното съсловие. Мантрите „публиката винаги има право”, „на публиката това й харесва”, „не можеш да излъжеш публиката” и други подобни преследват слуха отвсякъде. Непрекъснато! И което е и най-лошо – тези, които ги повтарят непрекъснато, за да оправдаят втръсналия от години „карашък” от „смилаема” музика, който предлагат, взеха, че си и повярваха. Повярваха си всички, които очевидно са се примирили и, още по-лошо, са се нагодили към тези абсурдни условия за работа. Взе да им харесва. Вследствие на това, репертоарът придоби тъжен, монотонен облик, толкова предвидим, че с много малки изключения, музикалният живот - не само в София, но и в страната, заприлича на огромна латерна, която набива в ушите на хората все едно и също. Все едно и също и все по-популярно, лесно, леко, забавно, неангажиращо съзнанието...
За съжаление, тенденцията не е само българска. В своя труд „Лъжата за лековатото” (Die Leichtigkeitslӥge – Edition Körber Stiftung - 2010) музикалният журналист Холгер Нолтце разглежда способите, които изместват пътя на високата към популярната култура. Някои редове направо предупреждават докъде може да доведе еntertainment-тенденцията, както и кокетирането с масовия интерес. Само че в тези страни държавното участие е несравнимо по-значимо, достъпът до култура е също несравним. И приходите все още не са издигнати в култ. Там няма населени места, които не са слушали жива класическа музика. У нас има много такива места и хора. Съответно, те нямат никакъв, ама никакъв критерий. После децата на тези хора идват в София или в някой друг по-голям град, за да си търсят хляба. И стават част от публиката, която „винаги има право”, която поръчва музиката.
Допреди няколко години колегите казваха, че популярният, познатият, мелодичният репертоар „дърпа” публиката в залата. Сега публиката дърпа репертоара. И това е резултат от леност, тесногръдство, липса на интерес, които се виждат почти навсякъде. Концертният живот у нас, повтарям, заприлича на познатия сред музикантите случай, който по-късно се превърна във виц: на въпроса колко симфонии има Бетовен, един студент отговорил: „Три – трета, пета и девета.”
Десетки творби и оперни заглавия, композиторски имена тук са абсолютно непознати. Годините минават покрай нас неусетно, колкото да затвърдят закостенялостта и еднообразието в „кипящия” в количествено отношение роден музикален живот. Оказа се, че страхът от идеологически санкции и разправии по времето на социализма е бил доста по-малък от страха да не ти отнемат мизерния залък. Този, днешният, той довършва работата. А може би вече я е довършил, само че дори аз отказвам да повярвам, за да не изпадна съвсем в трагично безнадеждие. Връзването на бюджета стана основна цел, за която, оказа се, всички средства са позволени. И, трябва да призная, че доста колеги в тази посока показаха изненадващ прагматизъм, стигащ понякога до цинизъм - една пружинираща гъвкавост в съобразяването с всички абсурди, които щедро се измислят и се предлагат едва ли не като панацея. Вместо да се вдигнат и да обяснят на чиновниците, пък били те и „висши държавни”, ясно и точно, че няма да работят по пазарни принципи, с които високата култура (не попкултурата) не може да се съобразява поради спецификата на продукта, който произвежда. И поради спецификата на резултата от неговото въздействие. Със съжаление предвиждам, че това няма да стане. Защото нашата култура (а и не само тя) няма лидери, няма визионери. Имаше няколко, но те се измориха. Действащите в момента публични лица работят „на парче” и изобщо не им идва наум, че те трябва да водят публиката към по-непознатото. Но това изисква много повече усилия, работа, което ограничава възможността да се правят концерти с две репетиции, да се прибират „едни пари” и да се повтаря, че публиката не може да бъде излъгана.
Какво може да знае една публика, която от години слуша едно и също, която отдавна е забравила какво значи качествено обучение по музика в училище, на която непрекъснато се набива – от радио, от телевизия, от преса, как ще се забавлява тук или там. Недостигът на културен капацитет, на познания у мнозина от медиаторите естествено ги подтиква да насочват публиката към зоната на лесното удоволствие. Защото това е тяхната зона, в нея се чувстват удобно. Опростяват понятието комуникативно, като го свеждат до елементарност, инфантилност, та дори и до пошлост. За което не бива да пренебрегваме заслугата и на най-демократичното съоръжение на новото време – социалните мрежи. Фейсбук даде възможност на хора, които името си не могат да напишат правилно, да се преживяват като критици, не, като съдници в сферата на изкуството, в частност на музиката. И всички цитират написаното там като последна инстанция. А инстанцията се доказва много често само с едно „лайкване”. Какво по-удобно от това да „лайкнеш” – цък и готово! И след това медиите да разказват как това или онова ”парче” е „лайкнато” n-брой пъти. Следователно е качествено. Гласът на народа отново се чува силно. Но „народът” не се вълнува, че с десетилетия вкусът му е един и същ, застоял; и ако има някаква промяна в него, тя не води нагоре, а надолу. Резултатът е, че дори когато даден институт съумее да покани действително световен артист, изисква от него да изпълни един от десетте най-популярни класически концерти или нещо друго, по-леко. За да се напълни залата. Съвсем неотдавна изумителната Патриция Копачинска се сблъска с домораслия вкус на българския меломан, като свири Концерта за цигулка от Шьонберг (може би за първи път в България!!!) пред неприятно непълна зала за нейното име и класа.
Премествам погледа си от залата към концертния подиум. За да кажа с горчивина, че дереджето, до което е докарана работата, се дължи на нас, на музикантството.
Удобно е да вдигаш рамене, когато се съобщава, че произведенията на българските композитори, особено на тези, които не са вече сред нас, с малки изключения, са оставени на произвола на съдбата. Не толкова отдавна, когато председател на Съюза на българските композитори бе проф. Велислав Заимов, проблемът беше тръгнал към своето бавно, но сигурно разрешение – с издаване, с дигитализиране, с организиране на архиви. Но членската маса в Съюза (пак народът!) реши да не го преизбира, защото счете, че „пръска” парите на Съюза за незначителни неща, като концерти с най-нова музика, като модернизация на фонда и други подобни, вместо да „уплътни” с дребни помощи рехавия им, според тях, личен бюджет. И, естествено, въпросът с музикалното наследство приключи. (Приключиха и концертите в СБК, и представянето на новонаписана българска музика.) А когато някой се „престраши” да сложи в репертоар българска композиция, много чест се сблъсква предимно с липси. И се отказва. Имам известна информация за това как работят с архивите в други страни. В Германия, например, архивите дори на живи важни композитори се купуват от държавата в лицето на Академията по изкуствата и се дават за обработка на музикални изследователи, много от които естествено превръщат творчеството на автора в някаква своя тема.
Удобно е да се оправдаваш с липсата на пари за авторски и издателски права, за да не разшириш репертоарната рамка с творби на съвременни големи композиторски имена. Това е практика в театъра, в литературата, само в музиката – не. Което води до логичното, но горчиво заключение - че това, което зависи от музикантите, от хората, които управляват музикалните институти – композиторски, изпълнителски и педагогически, не се извършва. Затова сме все още на прага на музиката от втората половина на ХХ век. Колегите ни по света отдавна сравняват интерпретации на творби от Ноно, Щокхаузен, Булез, Гризе, Вивие, Картър, Шнитке, Пярт, Канчели, Губайдулина, Ньоргард... А ние чакаме да чуем евентуално една тяхна композиция – често изпълнена как да е. За последните десет години единствените известни живи композитори, които дойдоха у нас във връзка с изпълнение на техни произведения, бяха Гия Канчели и Пол ван Брюхе. От фестивалите остана единствено „Пианисимо”. В оперните и симфоничните институти по-нова музика просто не припарва. Не припарват и непознати произведения от по-традиционния репертоар. Не може само с Джон Уилямс, с музика към блокбастъри, с танга и популярни „обичани” пиеси. Катастрофата, която наближава с измирането на последните, възпитани в класическа култура хора, не се вижда от никого. Или не съществува желание да бъде видяна. Защото „и ние сме временно тук, и докато сме тук, нека ни е по-лесен животът.” Да му мислят следващите...
Бъдещите следващи са отдавна вече с „Шушана” и Наско Ментата. И утре, като станат министри на културата, нали знаете кого и какво ще изметат най-напред? Няма и да се замислят!
още от автора


1 - 24.02.2018 16:27

Уви, точно така е.
От: 15
Но и още по-лошо ще става, защото скоро няма да има кой да изпълнява дори леката класика. Професията класически музикант пак се върна до "къща не храни". Странно е мълчанието на СБМНТД, СБК, на висшите училища (само 2), на средните училища, че положението е страшно унизително и затова, кадърните деца, пък и не толкова кадърните веднага заминават навън.
Кой ще ви свири музиката уважаеми композитори? Кого ще учите уважаеми професори? Колко съюзни членове имате/ще имате уважаеми СБМНТД?
Какъв народ искате г-да управляващи?
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”