Български  |  English

Само да стоварим там
руски щикове

Защо не успявахме да заковем щит на портите на Цариград

 
През 1897 година по заповед на император Николай II е извършена подготовка за десант на брега на турския проток Босфор. При това, в случай на благоприятно развитие на ситуацията, следващият етап на операцията е могъл да бъде превземането на Константинопол от руските войски. Но и този план, както и другите планове за практическото осъществяване на възпятата от поетите отколешна мечта над Цариград да се развее руското знаме, остава неизпълнен поради съвсем прозаични причини.
 
Нейната евангелска перла
Когато в Дореволюционна Русия се споменава думата „протоци”, далеч не всички знаят, че те се наричат Босфор и Дарданели. Обикновените хора често и представа си нямат, че тези протоци свързват Черно море със Средиземно море. Обаче всички знаят, че там някъде далече, край същите тези принадлежащи на турците протоци, се издига светинята на православието Цариград – незаконно превзетият и управляван от друговерците Константинопол.
Някои руски общественици определят въпроса за принадлежността на протоците и Константинопол като най-важен за Русия и много ярко аргументират позицията си. Например, философът и юрист княз Евгени Николаевич Трубецкой в публично изказване през 1915 година прави следното изявление:
Константинопол е купелът, от който нашите предци са приели кръщението. Той е мястото, където се намира велика православна светиня, имаща мощно определящо влияние върху духовния облик на православна Русия. Говоря, разбира се, за храма „Света София”, превърнат от турците в джамия. По волята на съдбата именно с този храм е свързано най-дълбокото и ценното в нашата народна душа – централната идея на руската религиозност, а оттам и религиозната мисия на Русия – тази нейна евангелска перла, заради която тя е длъжна да бъде готова да отдаде всичко, което притежава.
Вярно, княз Трубецкой не пропуска да спомене и чисто материалната ценност на Босфора и Дарданелите: Едва ли не една четвърт от зърното, което изнасяме, минава през протоците и, значи, въпросът за протоците е едновременно и въпрос за цялото икономическо настояще и бъдеще на Русия, за възможността ни да храним другите и ние самите да се храним от това.
Обстоятелството, че най-важната артерия за износ на държавата е в ръцете на неприятелска държава, би трябвало сериозно да тревожи не само политическия и икономическия елит на страната, но и всеки, свързан с производството на основната експортна стока на Русия – зърното. А това е преобладаващото мнозинство от населението на Русия.
Обаче въпросът за свободното преминаване на руските търговски кораби през протоците изглежда решен още по времето на Екатерина II. Та нали през 1774 година, след поредните победи над турската армия, е подписан Кючуккайнарджийският мирен договор, чийто член 11 гласи:
В полза и изгода на двете Империи е свободното и безпрепятствено плаване на търговските кораби, принадлежащи на двете договарящи се държави, във всички морета, миещи техните брегове; и сияйната Порта позволява на такива именно търговски руски кораби… свободно преминаване от Черно море в Бяло и от Бяло в Черно; а също им дава право да акостират във всички заливи и пристанища, намиращи се на морските брегове и по пътищата или каналите, съединяващи тези морета.
След пет години правото на безпрепятствено преминаване през протоците обхваща всички търговски кораби, плаващи под руски флаг. Но по отношение на военните кораби ситуацията не е толкова еднозначна. Едва през 1799 година им е разрешено свободно плаване през Босфора и Дарданелите. По-късно то е ограничено, а след това - напълно забранено.
Но и с търговските кораби нещата не вървят толкова гладко, колкото на някои им се иска. През 1927 година възникват сериозни проблеми с пропускането им в Средиземно море.
 
Само да превземем Дарданелите
Този, който контролира тесния Босфор, има големи възможности да влияе върху търговията на руския юг.
Още в самото начало на царуването си, император Николай I решава не само с думи, но и с дела да подкрепи гърците, въстаналите срещу турското господство. И по негова инициатива през юли 1826 година в Лондон е подписан договор за съвместни действия на Великобритания, Русия и Франция за защита на Гърция. А на 8 октомври 1827 година в Наваринското сражение обединените ескадри на трите държави по „хуманитарни съображения”, както се казва днес, разгромяват плаващата към гръцките брегове флота. В отговор Турция забранява на руските търговски кораби да преминават през протоците.
Корабите под руски флаг – пише дипломатът и историк Сергей Спиридонович Татищев – са задържани в Босфора и са принудени да продават товара си на турското правителство по определена от него цена.
Тези действия на турските власти се превръщат в един от поводите Русия да започне войната от 1828–1829 година, след чийто победоносен край в Санкт Петербург подробно се обсъжда въпросът за принадлежността на протоците и Константинопол. В обкръжението на императора има немалко сановници, които настояват за подялба на Османската империя с преминаване на Константинопол заедно с Босфора и Дарданелите под контрола на Русия. Но заместник-министърът на правосъдието - тайният съветник Дмитри Василевич Дашков - в чието мнение царят се вслушва, смята, че големите държави и най-вече Великобритания няма да допуснат излаз на Русия на Средиземно море и превземането на Цариград ще доведе до кръвопролитна европейска война.
Отмина времето – пише той на императора, – когато подялбата на Турция е можела да попадне сред тайните договорки на руската политика. Сега, когато границите на империята се простират от Бяло море[1] до Дунав и Аракс, от Камчатка до Висла, твърде малко придобивки могат да са й от полза. Владеенето на Босфора и Дарданелите, разбира се, би вдъхнало нов живот на търговията ни. Но каква цена бихме платили за това?
Същевременно въпросът за осигуряването на свободно преминаване на руските кораби в Средиземно море остава нерешен. И в стоварването на десант на Босфорския бряг виждат един от пътищата за решаването му в случай на възникнала заплаха за търговските и политическите интереси на Русия.
Първото прехвърляне на руски войски в протоците е извършено през 1833 година, когато турският султан Махмуд II, изплашен от успешното настъпление на войските на въстаналия срещу него египетски паша Мохамед Али, моли Николай I да го подкрепи със сили на Черноморския флот и пехота. Към Босфорския бряг са изпратени общо десет хиляди войници – достатъчно, за да се демонстрира сериозността на намеренията на Русия, но недостатъчно за реалното запазване на контрола върху протоците и Константинопол. А след помиряването на султана с египетския паша и сключването на съюзен договор между Русия и Турция, който предвижда съвместна отбрана на протоците, руските войски и флотата напускат страната.
Договорът дава възможност, в случай на заплаха за руските интереси, като цяло в Турция, а в частност в проливите, да се проведе нова десантна операция. Затова през 1834–1835 година в южната част на Русия е разквартируван 5-и пехотен корпус, чиято главна задача е да бъде в постоянна готовност за превземане на протоците. Командването на корпуса е възложено на генерал-адютант Николай Николаевич Муравьов, ръководил десанта през 1833 година. Инструктирайки го, императорът казва: Само да превземем Дарданелите, ако англичаните поискат да завладеят това място. Само да стоварим там руски щикове: с тях ще превземем всичко, а и ще намерим с какво да се изхранваме. Впрочем, това трябва да се подготвя постепенно и тихомълком.
 
Да превземем с устрем
Руските дипломати се договарят с турските власти за правото на свободно преминаване на руските търговски кораби през протоците. Обаче на турците им остава възможността да отменят това право.
През 1841 година договорът от 1833-а изтича. И под натиска на Великобритания и други държави е сключена Лондонската конвенция, лишаваща Русия от специалните й права. Така че тревогата за свободата на руското корабоплаване нараства с всеки изминал ден. Пък и ситуацията в Османската империя изглежда така, сякаш султанската власт всеки момент ще рухне и страната ще се разпадне. Особено се усилват опасенията, след като започва рязко да се увеличава износът на зърно от плодородните южни губернии на Руската империя. През 1854 година икономистът Михаил Мартинович Волски пише:
Случващото се дължи на това, че предимно от нашия край се изнася пшеница, търсена най-вече за продоволствените нужди на Западна Европа. От 1835 до 1846 година, в сравнение с предишното десетилетие, износът почти се удвоява… Особено се откроява в историята на зърнената търговия на Новоросия годината 1847, която за дълго ще остане паметна за нашия край. Тази година търговията със зърно е особено оживена поради лошата реколта във Франция и Англия. Оживлението започва още по средата на навигацията през 1846 година, когато възниква голямо търсене на нашето зърно за износ зад граница. Затова още 1846 одина. се отличава с необикновено високи продажби, които се увеличават почти два пъти през 1847 година, когато Франция и Англия, за да покрият продоволствените си нужди, трябва да допуснат безмитен внос на зърно от чужбина.
Но цените на зърното, а, значи, и печалбата на земевладелците, превозвачите, зърнотърговците и в резултат - и доходите на хазната, зависят не само от търсенето в Европа, но и от възможностите за доставка на зърното през Босфора и Дарданелите. Ето един пример - ако преди затварянето на протоците през 1827 година една четвъртина[2] мека пшеница в Одеса е струвала средно 4 – 4.3 рубли, то след началото на блокадата цената й пада почти с 40%.
Затова въпросът за протоците е един от основните по време на руско-турските преговори и се обсъжда от водещите европейски държави. Но с времето все повече се чувства изоставането на Русия в техническото развитие и въоръженията в сравнение с европейските държави. След загубената Кримска война 1853–1854 година, Александър II е принуден, наред с другите условия, наложени му от победителите, да потвърди условията на Лондонската конвенция от 1841 година за протоците.
Изглежда, като че ли реваншът ще бъде взет през руско-турската война 1877–1878 година – все пак, тогава руската армия е на една крачка от превземането на Константинопол. Нещо повече, главнокомандващият руската армия великият княз Николай Николаевич има твърдото намерение да завладее Цариград и протоците. Но за изпълнението на това желание реалните възможности не са достатъчни. На 12 януари 1878 година старшият адютант на главнокомандващия полковник Михаил Александрович Газенкампф пише в дневника си:
Идеята да стигне до Константинопол и Галиполи напълно е завладяла Великия княз - той само за това мисли и говори и страшно се бои Господарят да не го възпре. С това обяснява и неудържимия си стремеж да напредва, без изобщо да се грижи за подсигуряването на тила. Той каза днес, че не е достатъчно да вземем Константинопол и Галиполи, а трябва да прехвърлим войски на азиатския бряг на Босфора и Дарданелите и след като се закрепим на двата бряга, да диктуваме условията си не само на султана, но и на Англия и Австрия. Планът е величествен, но неизпълним. Можем, разбира се, да ги превземем с устрем, всичко може, ако се възползваме от сегашната паника, но не можем да се задържим. Нямаме нито флота, нито артилерия, нито боеприпаси, нито обози. Артилерия и боеприпаси можем да вземем от турците и да ги докараме по море от Одеса, но флот няма откъде да вземем.
Освен това, Великият княз явно не знае, че условието за ненамеса на Австрия във войната на страната на турците е Русия да се откаже от превземане на Константинопол и протоците.
 
Да се намери удобен предлог за война
През следващите години неведнъж възникват още планове за установяване на контрол върху Босфора, Дарданелите и Цариград. Например, управляващият руското посолство в Константинопол действителен щатски съветник Александър Иванович Нелидов на 6 декември 1882 година пише на император Александър III:
Вътрешните и външните събития в Турция от последните години ясно показват скорошно пълно и, може би, внезапно разпадане на Отоманската империя. Като съсед, най-близък и най-заинтересован от съдбата на Изтока, ние трябва несъмнено да се готвим за това събитие и с предварително начертан наш план за действие и ясно определени наши цели и потребности да набележим точките, към които трябва да са насочени нашите домогвания…
От времето на нашата последна война, Турция започва полека-лека да губи свои владения по мирен път. Европейските държави започват една по една да й отнемат изгодни за тях провинции. Гърция получава част от Тесалия и Епир, Австрия получава Босна и Херцеговина, Франция взима Тунис, Англия си изтъргува Кипър и сега, възползвайки се от удобния случай, фактически завладява Египет. Може лесно да се предвиди, че по-нататък разпадането на Турската империя ще става по същия начин, както и разпадането на Византийската империя, докато столицата не бъде завоювана и остатъците от умиращата власт не се прехвърлят в Азия да чакат края си.
Ролята на завоевателка на столицата, както изглежда, е отредена от съдбата и историята на Русия, всичките интереси на която – политически, търговски и военни – настойчиво изискват завладяването на протоците. Всички толкова ясно съзнават неизбежността на това събитие, че смятам за излишно да изтъквам цялата изгода, цялата необходимост за Русия да владее Дарданелите и Босфора…
Англичаните не престават внимателно да наблюдават Дарданелите и вероятно ще се стремят при удобен случай да се закрепят там, за да държат ключа за Черно море и да се разпореждат по свое усмотрение с нашата южна търговия.
Това поражда за нас насъщна необходимост да изпреварим нашите съперници и да вземем всички мерки, та в минутата, когато обстоятелствата се стекат особено благоприятно или опасността от чуждо завземане стане твърде близка, да можем, вероятно с пълен залог за успех, ние самите да се закрепим на протоците.
Нелидов предлага да се започне подготовка на армията и флота за операция по превземането на протоците и Константинопол, която да се проведе в най-подходящия момент. Или, когато войските са готови, самите ние да създадем такъв момент:
Тук няма място за дипломатическа подготовка. Нашата работа ще се състои само в това, когато всичко бъде готово, да намерим удобен предлог за война, нещо, което тук винаги може да стане лесно, и по възможност да елиминираме намесата на други държави, което е несравнимо по-трудно… Удобен момент за подобно действие винаги може да бъде намерен или създаден. Ходът на събитията в Турция допуска всякакви непредвидени сътресения. Вътрешни безредици, въстание на някоя от националностите, фанатизирано мюсюлманско движение, в края на краищата, размирици и политически преврат в столицата или в двореца и всеобща паника като онази, която беше обхванала Константинопол през пролетта на 1876 година – всичко това може да послужи като предлог за намеса или за защита на нашите интереси, или за възстановяване на реда, или, най-накрая, за защита на християните и предимно на нашите поданици.
Освен това, дипломатът предлага за маскировка на анексията на Константинопол и протоците да бъде използвано слабото турско правителство:
Съществуването на Отоманската империя и турската столица на Босфора не би трябвало непременно да се прекрати с нашето установяване на бреговете им. За нас, напротив, би било изгодно в много отношения да имаме под свое покровителство полунезависими остатъци от Турската империя… В самия Константинопол ние не би трябвало по никакъв начин да бъдем пълновластни господари. Като град на световната търговия, всевъзможни исторически спомени, религиозни вярвания и най-различни народности, Цариград трябва да си остане независим град, принадлежащ само на себе си. Но той трябва да бъде под нашето покровителство, да се охранява от нашите войски, да ги издържа и може би да ни плаща данък за осигуряваната му защита. Присъединяването му към Русия би разширило прекомерно границите ни, би настроило срещу нас местното население и би ни отслабило.
Царят миротворец оценява разумността на предложенията на Нелидов и отбелязва: Това ще стане и така трябва да стане! Но към осъществяване на плана така и не се пристъпва, макар че реалността на постигането на целите се потвърждава от руските военни агенти, както тогава се наричат военните аташета, които най-обстойно пресмятат всички турски военни и полицейски сили в Константинопол и по бреговете на протоците и смятат, че стоварването на десанта ще бъде успешно.
 
Тя се оказва неосъществима
Обаче Нелидов не се отказва от намеренията си и през 1896 година предлага плана си на Николай II, който се отнася към предложението на руския посланик в Константинопол с много по-голям интерес в сравнение с баща си. На 11 януари 1897 година е утвърдена инструкция за подготовката на десант, който след получаването в Одеса на телеграма от посланик Нелидов, макар и с уклончива формулировка, трябва да се натовари на кораби. След потвърждение от императора, транспортните кораби с войските и корабите на черноморския флот трябва да излязат в открито море и да поемат курс към Босфора.
Нелидов смята, че основно условие за успеха е внезапната поява на руския десант. На 29 януари 1897 година обаче министърът на външните работи граф Михаил Николаевич Муравьов му съобщава:
Генерал-лейтенант Петров удостоверява, че нито един от чиновниците телеграфисти на станция Одеса не разполага със запечатан пакет с инструкции как да постъпят в случай, че пристигне условна телеграма от руския посланик в Константинопол. Споменатата инструкция е известна единствено на началника на Одеския пощенско-телеграфен окръг, на когото е предписано засега да не съобщава за нея на никого от подчинените. Генерал-лейтенант Петров отговаря за опазване на тайната от страна на този чиновник, но има данни да се предполага, че слуховете за съществуването на секретни предписания, отнасящи се до повикването на ескадрата в Константинопол, са доста разпространени в Одеса.
На 21 февруари 1897 година до руския посланик в Константинопол е изпратено съобщение с гриф „Строго секретно”, в което се казва: От твърде секретен и достоверен източник е получено сведение, че на английския консул в Одеса му е известно за съществуващия замисъл да бъде изпратен, в случай на необходимост, руски военен отряд в Босфора, за което той е уведомил британските посланици в Санкт Петербург и в Константинопол.
Но скоро става ясно, че не може да се осигури не само внезапно, но и бързо прехвърляне към Босфора на всички запланувани за операцията сили. На 20 април 1897 година военният министър - генералът от инфантерията[3] Пьотър Семьонович Вановски, съобщава на министъра на външните работи:
Командващият войските на Одески окръг ми съобщи днес следните данни, отнасящи се до въпроса за степента на подсигуреност с морски превозни средства нашия Черноморски десантен отряд през настоящата пролет и предстоящото лято.
Ако бъде издадена съответната заповед, за първия рейс трябва за бъдат натоварени на кораби: в Севастопол 12815 души и 32 оръдия, в Одеса 17685 души и 72 оръдия, общо 30500 души и 104 оръдия, със съответния обоз и товари.
От този брой в зависимост от наличието на кораби, държавни и частни, на чието присъствие в посочените пристанища може да се разчита, реално могат да бъдат натоварени: към 30-о число на настоящия април – около 25000 души, от 1 до 15 число на следващия май – около 23000 души и след 15 май – само около 20000 души.
Тези пресмятания показват, че поради недостиг на съответни морски средства, ние, в случай на необходимост, през летния период бихме могли да превозим едновременно по Черно море не повече от две трети от състава на нашия десантен отряд.
За осъществяването на операцията повече не става дума. Но само този път.
През 1911 година по време на италиано-турската война Турция отново затваря протоците за преминаване на търговски кораби. Русия понася колосални финансови загуби. През първото полугодие на 1912 година в сравнение със същия период на 1911-а износът на зърно от Русия спада с 45% или със 172 млн. рубли. А през започналата през 1912 година Балканска война българската армия успешно настъпва, като е била в състояние да превземе Константинопол и да установи контрол над протоците. В Санкт Петербург отново си спомнят за десантната операция и отново се канят да започнат подготовка за нея. Но извършените пресмятания показват, че за изминалите години условията за провеждането на операцията практически не са се променили. На 23 ноември 1913 година министърът на външните работи Сергей Дмитриевич Сазонов напомня на Николай II:
Миналата година, когато стана дума за възможно придвижване на нашите войски към Константинопол, стана ясно, че за два месеца ние можем постепенно да превозим два корпуса, при това подготовката за мобилизацията на транспортните кораби и доставянето на войските би отнело толкова време, че операцията изобщо не би могла да бъде изненадваща. С други думи, тя просто се оказа неосъществима.
 
Коммерсантъ, 09.12.2017
Превод от руски Виржиния Томова


[1] Бяло море – тук: вътрешно море/залив край северозападното крайбрежие на Русия, което принадлежи към акваторията на Северния ледовит океан.
[2] Четвъртина –излязла от употреба неунифицирана мярка за обем на течни и насипни товари; тук 1 ч. = 209.912 литра
[3] Инфантерия - пехота

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”