Български  |  English

Уроци по бавно четене

 
Цветан Стоянов. „Изключителната биография на Буди Будев“. Варна: Държавно издателство, 1969.
 
„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаване на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима книга.
 
ВодещАндрей Захариев: Преди време, професоре, говорихте за разликата между бавното четене като едно съзерцателно, медитативно четене, от една страна; и от друга страна, един бавен и аналитичен прочит. Сега какво ще ни предложите?
Александър Кьосев: Миглена предложи тази книга. И тя демонстрира едно качество на бавното четене – че ние се отнасяме с известна широта към понятието „съвременност“. Хьойзинха, един голям холандски учен, е казал, че понятието „съвременност“ зависи от културата на човека. И като слага една запетая, казва: „За мен съвременност, това означава от Ренесанса насам“. Ние не сме така смели като Хьойзинха, но все пак сме се върнали чак през 1969 г., когато тази книга е издадена. Признавам си, че аз не я бях чел - и Миглена от много отдавна ми говори да я прочета. Прочетох я и не съжалявам.
Миглена Николчина: Да, нека добавим и това, че се случва автори – като цяло или отделни техни книги – да не бъдат оценени, да не бъдат забелязани. Да се окажат пренебрегнати от собственото си време и да се впишат в една по-късна епоха, чрез един по-късен прочит. Аз мисля, че тази книга трябва да бъде познавана. За мен е странно, че тя изобщо е успяла да се промуши през цензурата и да излезе през 1969 г. В тази връзка мога да предложа анекдот. Когато започнах да разказвам на историка Иван Еленков за този роман, той каза: „Невъзможно, не може да е излязъл 69-та година“. Казвам: „69-та година е излязъл“. Той отговори: „Тогава не по-късно от март“. Отворих да проверя пак карето - понеже някога са указвали съвсем точно датата на излизането – и се оказа, че романът е излязъл през февруари. През март 1969 г. се били случили, каза Еленков, неща на висше партийно ниво, които вече биха направили съвършено невъзможно излизането на такава книга.
Александър Кьосев: Говорим за края на разведряването, коeто се се случва на няколко пъти, почва несмело и прекъсва, после пак. Но, така или иначе, в 69-та година все още има някакви остатъчни идеи за свобода. Интересното е, че книгата излиза във Варна, в едно държавно издателство. То така се казва – „държавно издателство”. Аз се опитах да разбера вчера, говорих по телефона с малко по-стари от мен литератори, да дадат подробности, но няма проучване, истинско проучване. Излизането на тази книга обаче е феномен. Тя е много особена.
Миглена Николчина: Всъщност, Огнян Ковачев знае малко повече, тъй като е варненец, като момче е открил книгата в семейната библиотека и ми е разказвал разговора с баща си по този повод. Книгата, изглежда, е била иззета, но много тихомълком, много незабелязано. И затова не успява и да произведе оня скандал, който, да кажем, прави „Люти чушки“. Поради скандала всички разбрахме за „Люти чушки“.
Александър Кьосев: „Люти чушки“ са кратички, могат да ги прочетат бързо хората…
Миглена Николчина: Това е изумителен роман, несправедливо пренебрегван. Като цяло, белетристичното творчество на Цветан Стоянов е пренебрегвано. Знаем го като есеист, като теоретик, като човек с огромна култура, огромни познания върху световната литература и философия. Но сме го пренебрегвали като автор на художествени творби.
Александър Кьосев: Изглежда, и самият той си е пренебрегвал белетристичното творчество. Защото все пак е бил литературен критик, интелектуалец, учен и белетристиката е била така някак си, между другото. Да кажем с две думи за какво става дума: за един младеж от неизвестно селце или градче, Ц., което се намира в някаква прекрасна котловина, за която ще говорим тепърва. Той и неговите приятели са, така да се каже, свободомислещи, четат разни книги и си въобразяват разни неща. В резултат на което правят един много смешен опит за емиграция; повечето от приятелите не успяват, Буди лично успява по случайност. И тръгва една сложно-приключенска линия, която минава през Виена, Париж, стига до Африка, отива в Гренландия… Тоест, наистина един сюжет, който се движи в огромни пространства. Но тези огромни пространства са едновременно доста реалистични и малко игрови. Има в тях един момент на несериозност, има и философска притчовост, за която, предполагам, Миглена повече ще говори.
Миглена Николчина: „Изключителна биография”... Разбира се, „изключителен“ има и друго значение в онази епоха, когато не е позволено да си изключителен, ти трябва да си като всички и да си редови член на класата. Мисля, че този роман напълно съзнателно Цветан Стоянов го гради по модела на философските новели на Волтер. Персонажите са малко нещо марионетни или комиксови, на тях им се случват практически невъзможни неща. Той самият нарича тази техника марионетна. Всъщност, тъкмо чрез тази игрова, както ти каза, марионетъчност и фантастичност, се поставят много реалистично изключително важни проблеми. И политически, и от гледна точка на културата, и от гледна точка на ситуацията в България, и от гледна точка на това, което е извън България. Виждаме тази двойна критичност на Цветан Стоянов както към неща, пряко отнасящи се до режима, така и до предхождащи режима , да ги наречен изконни, нагласи. Това, което той нарича не просто котловина, ами „котловина в котловината“.
Андрей Захариев: Има ли някакво щрихиране на социално-политическата действителност в котловината?
Александър Кьосев: Главно това има. Българският социализъм е обрисуван с голяма иронична дистанция, но не са пропуснати няколко характерологични щриха, по които веднага човек разбира обстановката. Има намек дори и за преди Девети, появява се един полковник Стоичков - той е български фашист отпреди Девети. Този полковник играе важна роля и, общо взето, е злият демон на цялата книга. Но има и за комунистите. И, интересно, за комунистите се говори по начин, по който сега говорим. Тоест, с иронична дистанция и с ясна негативна оценка. Поне на пръв поглед е така.
Миглена Николчина: Има потресаващи моменти, тя е пълна със запомнящи се фрази. Да кажем, бащата на Буди Будев - разбира се, самото име на героя е иронично - та бащата на Буди…
Александър Кьосев: Бъдеще? Буда?/ Будала?…
Миглена Николчина: Бащата на Буди постоянно казва: „А, ще видите вие, когато великите демокрации почукат на вратата…“. Вместо великите демокрации обаче, на вратата почукват трима мъже в черни шлифери и отвеждат бащата с черната си кола. Когато благодарение на ходатайства и връзки бащата се връща у дома, той вече ругае комунистите само вкъщи, а „публично мълчеше“.
Александър Кьосев: Но сюжетът се движи на практика през всички важни исторически места на Европа и света за 60-те години.
Миглена Николчина: Буди, например, е в Будапеща по време на унгарските събития 1956 г. - изумително смело е било изобщо да се включи такъв епизод. Той е отново пример за двуострата критика на Цветан Стоянов. Докато насъбралите се в Будапеща „контри“ чакат, подобно на бащата на Буди, великите демокрации да почукат на вратата и да помогнат на Будапеща, великите демокрации вместо това отиват да се бият за Суецкия канал, а в Будапеща нахлуват съветските танкове и започват да стрелят по улиците. Това е казано директно, едно към едно, без идеологически уговорки и иносказателност.
Александър Кьосев: Буди Будев участва в акция срещу съветските танкове, там се запалва танк, убиват се хора. Впрочем, удивително лесно умират хора в този роман. Героят е заобиколен от някакви приятели, а те един по един те умират тук, там, в Гренландия, в затвора, случват им се чудовищни неща. Само на него нищо не му се случва, той е сякаш неуязвим, това е част от жанра. И този неуязвим Буди се вре навсякъде, както би казал Томас Ман, преминава като любознателен пътник през живота, траекторията му пресича най-различни светове. Попада, например, в Екваториална Африка.
Миглена Николчина: Също политически твърде любопитен епизод, в който се събират представители на всякакви разузнавания. Има и еротична линия. На всяко място, където попада Буди Будев, той попада на съответна любовница. Във Виена, докато се запознава с теорията на Фройд, той е на квартира у нацистка вдовица и прави любов с нея под портрета на „суперегото“ на строго гледащия й съпруг. Във Франция, където живее под мостовете и дискутира екзистенциализма с клошарите, една дива клошарка го вкарва в нещо като история на окото а ла Батай.
Александър Кьосев: А в Гренландия за малко да има любовник мъж.
ВодещАндрей Захариев: А каква е съдбата на издадените преди март 1969-та екземпляри от тази книга, какво става с тиража?
Александър Кьосев: Не знаем. Това изисква изследване.
Водещ Андрей Захариев: Да, именно.
Миглена Николчина: Аз си купих книгата преди няколко години от книжен пазар.
Александър Кьосев: А, те са я преиздали.
Миглена Николчина: Не, не са я преиздали. Купих я от книжен пазар… Разбира се, тя трябва да се преиздаде. Но мисля, че Цветан Стоянов трябва да се преиздаде систематично, отговорно, от колектив, който да обработи творчеството му.
Александър Кьосев: Тоест, това е случайно изостанал екземпляр. Каква е съдбата на другите, ние не знаем. Книгата представлява пародийна реплика към цялата литературна и интелектуална ситуация в България тогава. Цветан Стоянов е бил изключително умен и начетен човек, един могъщ ум, и се е отнасял с известно иронично високомерие към българската провинциалност. Това личи от всеки ред на книгата. И, от една страна, той пародира т. нар. котловинна литература, която търси литературната дълбочина и истина в потъването в едно микро пространство, което трябва да бъде пространство на митове, историческа дълбочина. В последна сметка, котловинното дори може да бъде абсурдистко пространство, каквото е това на Радичков. Има много такива автори по това време, развива се цяла идеология на котловинната литература. От друга страна, има скрита мечта по Запада, който изглежда някакъв отвъден, идеален свят. Миглена е писала едно съчинение, което се казва „Западът като интелектуална утопия“. Тогава тази утопия е била в апогея си. Още повече, че тогава се появява българското поколение от 68-ма година, което възприема по някакъв косвен, деформиран и далечен начин и западната контра-култура и живее с нея. Но Цветан Стоянов се отнася с еднаква иронична дистанция както към котловинните митове, така и към европеидните наивни утопии. Всъщност, сюжетът на книгата иронизира съдбата на емигранта в Западна Европа – че не му се случват тези розови неща, които той си мисли.
Миглена Николчина: Да. И в крайна сметка е принуден да се върне, с цирк „Родни Балкани“. Това е…
Александър Кьосев: За финала специално трябва да говорим. Там има едни съмнителни неща, които много ме притесниха. Защото аз харесвам Цветан Стоянов ужасно и, така да се каже, това малко ми е по…
Миглена Николчина: Аз мисля, че финалът трябва да се обясни с неговата утопия за таланта и за гения, за интелектуалното усилие - и заедно с това дълбокото му съмнение, че тази утопия може някога да бъде реализирана. Той много се надява, че със силата на духа, че със силата на интелекта, със силата на изкуството и на литературата, ние ще можем да преобразим тази страна, в която живеем. И ще можем, така преобразени, да влезем в големия световен диалог, на световната култура. И заедно с това се страхува, че това е невъзможно. И мисля, че финалът е такъв, той е двойствен…
Александър Кьосев: Преди да стигне до финала, в емигрантската си съдба, Буди е преследван от една демонична шайка от други, организирани български емигранти, врагове на НРБ, начело с въпросния полковник Стоичков. Те го откриват и посрещат по чудодеен начин къде ли не и винаги провалят неговите планове и намерения. Целта им е да го направят като себе си, български фашист, да го вкарат в ясни антикомунистически, идеологически рамки, така че вместо да пише – да не забравяме, че Буди е избягал, за да стане писател - единствено „да стреля“ с думи, както го съветва полковникът. А той не иска това, а мечтае да напише гигантска, важна, духовна книга, която да промени света. Накрая обаче разбира своята наивност и разхвърля листовете на своята книга в полярните снегове близко до полюса там… Отказва се от нея.
Миглена Николчина: Аз мисля, обаче, че полковник Стоичков е колкото фигура на този екстремен антикомунистически дискурс, който Цветан Стоянов също мрази, поради неговата примитивност, толкова, разбира се, и фигура на вътрешния полковник, Стоичков, т.е. на нашенския си дискурс, на държавна сигурност, на тези, които съвсем директно са се занимавали с контрол на културата. Само че това точно Цветан Стоянов не е можел да го каже директно, а го казва чрез езика, на който Стоичков говори, това е езикът на уводните статии в „Литературен фронт“. Ето какви писателски съвети дава Стоичков: „Стига с тази сложност! - извика Стоичков. - Трябва да се пише ясно, Будев, разбрахте ли? Всеки ред да е като изстрел, такъв стил признавам аз! Хат - и пада един труп! Хат - и още един труп! А вие какво?“.
Александър Кьосев: Пътуването на удивителния Буди Будев завършва обратно с контра-емиграция, така да се каже, с удивителна обратна емиграция в България. Той е преживял невероятни нещастия в целия свят - и най-накрая е започнал да изпитва носталгия към зелената котловина, която е напуснал с интелектуално високомерие в началото. Връща се и там какво се оказва? Първо, не го съдят. Прощават му. Вместо да отиде в лагер, както е било редно по това време, му дават скромна библиотекарска длъжност. Освен това, неговите приятели, които са напуснали България и имат най-различни траектории по света, всичките се оказват там. Единият открил ресторанта-градина на своите мечти, макар че, разбира се, той е там само управител на държавен ресторант…
Миглена Николчина: И краде.
Александър Кьосев: И другите герои на романа около Буди (те всъщност играят ролята на негови сюжетни двойници) се оказват завърнали се. Всичките заедно в България, и представете си не им се е случило нищо лошо, живеят си те мирно, без каквито и да е санкции. И в България, според този съмнителен финал на романа, общо взето, се живее сносно; романът се опитва да внуши - не по-лошо, отколкото на много други места. Пък и тука ни е коренът, така да се каже. И финалът смесва ироничното високомерие към соца с една твърде нереалисична оценка на репресиите, със снизхождение към български тоталитаризъм…
Миглена Николчина: Трябва да прочетем отново финала на „Кандид“ на Волтер, за да го сравним с този финал. Цветан Стоянов има двойствено отношение към финала на Волтер и същата двусмисленост влага в своя финал. За него финалът на „Кандид“ е примиренчески, израз на капитулация. Капитулация е и онова, което се случва с Буди. Но изразена е и надеждата, че може би не всичко е изгубено – ако не за него, то поне за младите читатели, които идват при него в библиотеката,
Александър Кьосев: Ще кажа още една дума. „Кандид“ на Волтер е за едно страхотно пътуване, което се случва в идеологически нераздвоен свят. То се случва между всевъзможни светове, културни и цивилизационни, и приключенията на Кандид са всякакви други, но те не са белязани със знака на Студената война. А тук Студената война тегне като бомба отгоре. А финалът на романа замазва това.
 30 декември 2017
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”