Български  |  English

Маргиналът е мъртъв, да живее маргиналът!

 
„Развлекателната“ функция на хуманитаристиката днес е изчерпана. Нейните монументални и скъпо платени абракадабри са изгубили живеца си и вече не могат да служат дори като словесни татуировки и шарении, призвани да скрият потисничеството със своите псевдосюжети.
Ала какво става със самите хуманитари? Едни вече са безработни, други са изправени на ръба на безработицата. Бивши величия в идеологията и капацитети по философско-исторически, макросоциологически, общополитически и правни формулировки светкавично преминават в пенсия и застиват в благоговейно безмълвие,осенени от надеждата, че с техните сюжети са забравени и самите те. В зоната на мълчанието ветровете са тихи. Не бих искал да кажа, че това са хора с (отсенък на) гузна съвест. Къде ти. Трябва да се живее. Всичко останало е сюжет и може най-малкото да бъде отложено. (Кой знае няма ли някога някак си пак да възкръсне - всичко става със сюжетите.) Та нали главният въпрос на деня е: доколко голяма, еднозначна и най-вече необратима е промяната. Псевдоинтелектуалци от съответни „Отдели на...”, немалка част от които с полковнишки пенсии, получени още на възрастта на танцьор от Държавния ансамбъл... тихо-мирно се преустройват. И отново - по тактиката на културната „кръгова защита”; „изхождат” сиреч до онова, което даже в минути на сантиментална самовлюбеност, сами са си пожелавали - надалече от „нечистотията” на властоимущието. Ала преди всичко така, че да останат за година-две (че и повече) незабелязани. Също както с „изпирането на мръсни пари” и със скатаването на набъбнало имущество със съмнителен произход. Вторичната пролетаризация влиза в ход. Идеологията се сбъдва. Но невзрачието на отшелнишките културни позиции на нявгашни и сегашни „Сътрудници на...” не е така истинско, както те са си го пожелали. Нещо все още ги влече към... (Центъра, Показа, Свръхприхода). Едни ще станат Изпълнителни Директори към новообразувани (защо пък не западни, ала непременно) културни фондации, други скромно ще се отдадат на ръководенето на някоя академична библиотека, трети ще притихнат като основатели на (също така академична) катедра по... четвърти ще се отдадат на издателска политика (с получени бог знае откъде тлъсти суми), пети ще се изпъчат насред телевизията, ръководени вероятно от убеждението, че когато всяка седмица те забелязват, престават да те за-беля-зват. А шести... а седми...? Неведоми са пътищата на доброволната маргинализация. Социалната роля „културработник” е истинска шапка-невидимка.
Но не всички са принудени да се крият. Ако си имал по-ниска позиция в привилегированото потребление, ще бъде достатъчно просто да се дегизираш. Хайде да изглеждаме други. Ти поне добре ме познаваш и знаеш, че дълбоко в себе си винаги съм си бил такъв - ми споделя без повод един от „изцяло” дегизиралите се.
Нявгашните маргинали в културата (така например преподаватели по „научен комунизъм”) се ремаргинализират (вече като „политолози” и тям подобни). Животът е по-силен от мисълта и доказва, особено в ситуации на превод, нейната комична условност. Смешението е тайната на живия живот - нечисто+чисто, горно+долно, небесно+земно, свято+вулгарно, ляво+дясно, висше+низко и т.п. Всеки Адам кръщава своите коне. Ако имената биха имали пол, щяхме да сме свидетели на повсеместен трансвестизъм. Монолитните езикови монументи на досегашната хуманитаристика изчезват в небитието и засега ги заместват все още само езикови лилипути. Доловими ли са контурите на една нова езикова монументалност? Кой ще бъде нейният код? Системообразуващият й принцип? Казано на неутрален социологически език: с какъв речников фонд ще бъдат формулирани новите ръководни цели и ценности на развитието на обществото? Кой ще бъде институционално предпочетен и ръкоположен като автор на „свещените заклинания” на социума? От време на време президентът на Републиката вече се явява (у нас и в чужбина) в ролята на „лектор”. Свещените текстове са малко, „не удовлетворяват съществуващите потребности на обществото”, макар и цените им да са удесеторени. Партийните програми, които по определение трябва да съдържат опис на генерални цели и ценности, се радват на незавидната участ на революционен архив. Доверието към науките за обществото е сринато не по-малко, отколкото доверието към трабанта. Преобразуването на термините и на правилата на институционално попечителствуваното езиково участие на хуманитара е само една страна от процеса. Внедряването на нови участници в хуманитарните езикови игри е почти изключено - тъй като те трябва да бъдат едва ли не внесени „отвън”. Маргиналната, тоест методично изключваната от разпределението на ключовите властови позиции, интелигенция не успя като че ли да изработи за четиридесет и пет години мълчаливо несъгласие единна система от виждания, тълкувания и ценности, противоречащи на официозните. Нейният отказ сякаш не бе в действителност така голям, както тя сегиз-тогиз си въобразява. Широки слоеве периферни хуманитарни работници, низведени до равнището на простата неквалифицирана работна ръка, се задоволяваха с участта на неефективното културно участие отвъд принципа на реалността, привиждащо им се на всичко отгоре и като привилегированост. Колцина измежду тях бяха вътрешно решени да не се присъединят на никаква цена в случай на възможност към горните ешелони на властта, кои и колко не носеха в себе си първообраза на „Специалния Съветник по въпросите на...” в съответния висш партиен отдел или държавен комитет? Не че липсваха единици. Въпросът е за средното, статистически констатируемото неучастие. В Румъния например най-крупният философ на страната - Константин Нойка - се оттегли в планината, за да създаде философска школа на екзистенциализма и години наред живя в отшелничество. У нас адептите на екзистенциалистки идеи във философията и литературата гугукаха насаме с дъщерята на Първия държавен и партиен ръководител по време на някоя конгресна почивка, като вероятно й обясняваха своите екзистенциалистки идеи. Инакомислието у нас не прерастваше в дисидентство. От време на време пускаше корени един стеснителен ревизионизъм, който по-скоро подпомагаше доразвитието на укрепващите статуквото идеи. Спомняме си описанието на „макроразвитието” ни преди пет-десет години на кибернетичния език на управлението на системите, дошъл да измести все по-съмнителния и неубедителен философско-исторически език, центриран около термини като „развит социализъм”, „зрял социализъм”, „нарастващо единство”, „субективен и обективен фактор на развитието”, „основно противоречие на епохата” и т.п. През последното десетилетие на доноемврийското управление сленгът на философите, а с това и самите те, вече бе престанал да се радва на държавното и партийното доверие. Челни теоретически трубадури на социализма изпадаха в немилост и изживяваха частична, скрита маргинализация. Рационалността на съществуващия строй все повече се свързваше, на равнището на ръководните формулировки и ценности, с позитивно-научната терминология. Отходът от философско-историческия епос към неутралния (и дори идеологически компромисен) речников фонд на позитивизма изглеждаше необратим. Той получи своите отражения и в истеблишмента на културната, научната и партийната политика. Естествено-научното, техническото, икономическото и правното знание бе предпочетено, а негови основни представители получиха монополната позиция да формулират на своя език основните цели и ценности на развитието. Този процес можеше да се наблюдава преди повече от десетилетие, ала неговите резултати водят непосредствено към настоящето. Технократски заслепените, но пък идеологически необременени „формулировчици” на развитието продължиха да бъдат актуални и след ноемврийската промяна. Рейтингът им дори нарасна. Те без усилие можаха да намерят
„общ език” с „колегите” си от опозицията. Езикът на неотложното ефикасно действие се превърна във фонов език на съгласието. Парламентът се представи във виждането на новите апостоли на мениджърството (в червено и синьо) като гигантска ефективна машина за производство на социално-инженерни рецепти и формули за „излизане от кризата”. Вярата в социалната наука от годините на зрял социализъм намери своето митично продължение през годината на прехода в героиката на парламентарните решения. Технократски настроеният социален учен, довереник на ВНС, е същински теоретичен атлет - той с готовност пренапряга знаниевите си способности и решително прекрачва и отвъд специалните си компетенции, за да бъде в услуга на решаването на голямата задача. Недареният с доверие свише, макар и също така технократски предразположен хуманитар, на свой ред е застрашен от... безработица. Малцина могат да извършат работата на всинца. А каква е съдбата на нявгашните ритори на социалистическия възход? Повече от десетилетния период на недоверие към тях естествено ги е консолидирал - те са искрени антиживковисти. Нявгашни социални учени от голям (за страната) мащаб, осъдени на комфортно изгнание - нещо като на маргинализация в розово, - те като с удар на вълшебна пръчка се оказват в центъра на властоимущието. Тяхна първа задача е да преформулират генералните цели и ценности, без да се задоволяват с позитивно-научната неутралност на технократите и без да изоставят ни най-малко идеята за социализма. Формулировките им за „демократичен социализъм” вероятно не са просто плод на хрумвания с най-нова дата, а са били лелеяни и в годините на „розово” изгнание. Само допреди петилетка подобни формулировки биха звучали обаче като откровен „ревизионизъм”. Вариантите на „ревизия” на идеята за социализъм като „социализъм с човешко лице” не са, разбира се, кой знае колко. Показателно е, че идеите за един леворадикален вариант на разбиране на марксизма не се радват на радушен прием сред вече некомунистическите привърженици на новия социализъм. Импонира им по-скоро спретнатото мениджърско величие на социалдемокрацията. Усвояването на новия речников фонд напредва, разбира се, бавно и не намира особено въодушевен прием сред „широката членска маса”. Попълванията му със старите трафарети са следователно неизбежни. Идеята за националното единство „над всичко останало” става още по-актуална. „Демокрацията” се оказва еднакво удобен семиотичен ключ към определянето на единните цели и ценности на развитието и за двете страни на политическото противоборство. Собствените теоретически продукции и в двата лагера са сведени до минимум. Никой не се и стресва от обстоятелството, че живее на чужда интелектуална сметка. Нима друга е необходима? „Чуждо” е все още неосъзнат в нашенското глаголствуване за демокрацията термин, тъй като липсва теоретически „своето”. Миналото ни не помни социално-теоретическата висота в изгнаничество. Неподплатените с личния авторитет на изстрадаността теоретически напътствия и ценностни пожелания за възможно най-бърз преход към демокрацията биха могли на практика да бъдат изричани гласно от всекиго, стига той да не е бил В миналото ама съвсем заслужил живковист. Може би в това е особеността на нашенския „прагматизъм”. И нима човек трябва да е бил мартир, за да изказва вярно истините на историческия момент? За прагматичното съзнание на социалния учен-активист това е нещо като ненужна останка от стародавен християнски манталитет. Могат ли мъчениците изобщо да говорят всеразбираемо и... „научно”? Разколът между личен авторитет и социално знание се прикрива с обезличаването, анонимизацията и технизацията на знанието от социално-практически вид. Не като теоретици нявгашните частично маргинализирани социални учени встъпват в политиката, и то едва ли не в нейния център. А като какви? Собствено като политици, и то по не по-друг начин, отколкото предхождащите ги. Социално-научното знание идва в добавка, то не изпреварва, а догонва новата констелация на политическите сили и характери. Нужно е единствено в готов вид, като подръчно функционално средство и в по-общата си форма - като основа за дефиниране на нова легитимност, след като отново е заслужило доверието на властите. Политиката е престанала да бъде органичен процес, особено след периода на тоталитарната й анонимизация. Затова и обслужващото я социално знание може да бъде просто импортирано, така както се внасят например пастети на масовата култура. Наизустяването му ще се превърне във въпрос на допълнителна социална тренировка, за да прерасне сетне в нова „органика”. И тогава новите генерални формулировки на цели и ценности ще се радват на, макар и временно, доверие. Социално-научното знание ще бъде отново така нужната опора на наивността. Ето защо то никога не може да бъде откъснато докрай от националната си форма, доколкото и привнесени да са новите му компоненти.
Преформулирането на глобалните цели и ценности на развитието на настоящия етап се осъществява, разбира се, не само от до неотдавна „меко” маргинализираните социални учени, идеолози и политици и не единствено в духа на запазването на „основната ценност” - „социализма”. Тъкмо напротив. „Твърдо” маргинализираните, онези хуманитари, които само допреди година изглеждаха за милиарди години напред откъснати и изолирани от процеса на вземане на глобално значими социални решения, днес вече си казват политическата дума. Процесът на общественото управление на най-високите негови етажи реално се демократизира. Властовата структура се свързва с нов тип социален характер. Социологическото изучаване на тези изменения е все още само добро пожелание. Осмислянето на реалното властоимущие поне в настоящия (и може би вече изтичащ) период се оказва в изненадваща зависимост от социологическия анализ и от социално-психологическото проучване на положението на маргиналната интелигенция с неговите обрати. При преформулирането на основоположенията и ценностите от общонационален порядък в несоциалистичсски дух отново може да се установи наличието на технократски и абстрактно хуманистични тежнения. „Демокрацията” се превръща във всевластна риторична фигура там, където по-конкретни социални прогнози реално все още са невъзможни. При дефинирането на социални ситуации от всекидневието тя тихомълком отстъпва на „неутралните” социално-технологически рецепти… Етосът на рационалното преразпределение на собствеността, монопола и благата ръководи новите формулировки. Нявгашната позиция на „маргинал” се превръща в едва ли не едничка основа на доверието. „Разсекретеният” съответно би бил лишен и от това крехко доверие. Дефицитът откъм „дисидентско” минало (и свързаното с него потенциално недоверие към отстояваните хуманитарни формулировки) прави ред автори на такива формулировки риторично настъпателни. Социалният учен не може (а и не е могъл) да получи достъп до публичното определяне на върховните истини и ценности на развитието просто и само по силата на позицията си на „хуманитар”, заради „верните” си социални прозрения. Моментът на волята е неизличим от позицията на властването. (Съзаклятието е ирационалният й образ.) Вземането на властови решения е неотменно на границите на безмълвието. Методичното насилие е прякото му допълнение.
По-благоприятна е позицията на преследваните в миналото, репресирани или забягнали в чужбина партийни функционери, особено когато се касае за обличане на техните формулировки за развитието с доверие. Тук сякаш слово и характер съвпадат. Ала става ли от това словото по-истинно? При формулировки на целите и ценностите от този тип възниква опасността от актуализация на една „политологическа” архаика. Миналото отчаяно се надява на континюитет. Сякаш случилото се е поправимо или пък не се е случило. „Изстрадалите” са склонни да обърнат гръб на анонимното социално-научно знание (и на неговите нови представители) като на „лековерно” и лишено от тежест и авторитет. Вместо нови дискусии някои предпочитат стародавен монолог. Ала идеализацията на миналото е измяна спрямо настоящето. Та нали то е било неговият копнеж.
Зашеметяващо изобилие от нови социално значими формулировки на развитието звучат вече просто като наизустени. Техният пропаганден ефект далече надхвърля познавателното им съдържание Емпирическите социологически проучвания сякаш единствени гарантират безмълвие и анонимност на своите автори. Ала доверието към тях е не по-голямо, отколкото към прогнозите за времето. Нито едно раждане не трябва да бъде дарявано с кой знае какво внимание от когото и да било, освен от роднините. Нали то е все пак най-обикновен статистически факт. Ала „роднините” на теоретическата социология на настоящия етап сякаш са заминали в чужбина. И кой да забележи ражда ли се тя? Може би някой нов „маргинал” ще го стори, може би не... Маргиналът е мъртъв, да живее маргиналът.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”