Български  |  English

Декомунизация в стил Гамсахурдия

 
Не се гаси
туй,
що...
 
Когато това изложение бъде обнародвано, Общото събрание на БАН вече ще е решило дали да се „ликвидират“ или „изведат от състава" на Академията дузина институти. Никак не е трудно да си представим какво ще бъде неговото решение, след като подлежащите на ликвидиране или извеждане институти са хуманитарни, а мнозинство в състава на академичното Общо събрание имат представители на природните и приложните науки. Както е небезизвестно, Българското книжовно дружество - тази отдавна забравена начална форма на БАН - бива създадено преди всичко като сдружение на фундаменталните, хуманитарните науки. През настоящата седмица под идеологическия претекст за радикална декомунизация БАН е на път окончателно да скъса с произхода си.
Доскоро напълно зависима от висшепартийното попечителство, Академията вече се радва на афиширана автономия и насоката на тази афишираност е ритуалното скъсване с хуманитаристиката. Същата тук е привидяна единствено и само като идеология.
Представителите на върховните институции на държавната власт сякаш са особено склонни в сегашния момент да зачетат автономията на БАН, приемайки като нейна „вътрешна работа” разправата с хуманитаристиката.
Когато преди няколко месеца академичните институти избираха свои представители в Общото събрание, на никого не би могло да му хрумне какви метаморфози ще претърпи то. Макар призвано единствено да подготви Устава на Академията и избере нейно ръководство, това събрание неочаквано, с набързо стъкмена и единствена поправка във все още действащия устав, превърна себе си в разпоредителен властови орган. Като съедини в едно трите лица на властта, то се превърна от парламент в конвент. Това му преображение следва обаче да бъде третирано също като „негова вътрешна работа”. Излъгани останаха само избирателите, поне доколкото, без сами да подозират, избраха и своите съдници. Бойкотът на Общото събрание от страна на хуманитарните (примери за какъвто почти липсват) навярно обаче би бил също толкова безсмислен, колкото и екзалтираното им участие в „просветителски” дискусии с чужди на собствените проблеми на хуманитарното знание природоизпитатели и приложници.
(Освен това нека не забравяме и факта, че тяхното лично напредване в академичната йерархия не всякога е било идеологически неутрално.) Сякаш прощаването със собственото минало не можеше да приеме друга форма, освен тази на агресивното изтласкване на своето и проектирането му като чуждо. Като че ли единственият начин за справяне със собствената академична биография с колективното отдаване на екзорсизъм - свещенодействието изисква жертвоприношение.
Твърде показателна е динамиката на предразсъдъците, определили хода на Общото събрание. Първоначално същото бива обявено за нелегитимно. После то си избира председател и така легитимността му вече престава да бъде под съмнение. Колективният страх укрепва колективната идентификация и готовността за жертвоприношение. Необходимо е единствено наличието на абстракция-символ, унифицираща абстракция, абстракция-човекоядка. Вече е налице нейният глашатай: той я оповестява, изразява я на бюрократично-академизиран език.
Спомняме си неотдавнашната партийно-бюрократична формулировка на всеядната абстракция: „по целесъобразност”. Сега тя е в своето ново пришествие, не по-малко усредняваща, не по-малко партийна: „изчерпване предмета на дейност”, „неотговаряща на целите на Академията” (цели, отстоявани с цената на забравяне произхода на БАН), недостатъчно „фундаментално-научна” и т.н. Лаицизмът на така формулираните абстракции е сякаш право пропорционален на съдържащата се в тях воля за разграждане.
Учудващо е, че предприеманата глобална (нека използуваме тук една поредна усредняваща абстракция) „реорганизация“ на хуманитарно-научните институти към БАН се извършва, без каквато и да било предварително оповестена (обсъдена, критикувана, гласувана по места) обща програма. Не са проведени предварително никакви социологични проучвания на хуманитарно-научната дейност, никакви анкети, интервюта, никакво, макар и бегло, сондиране на общественото мнение сред хуманитарните кръгове извън Академията. Не личи каквато и да била специфична запознатост с институционното битие на хуманитарното научно познание, с неговата материално въплътена ментална логика. Липсва също така виждане за специфичните перспективни отрасли на социално-хуманитарното изследване, няма дори следа от стил, от съзнателно поставяне на акценти; изправени сме по-скоро пред поредния вариант на „чистка”.
Обаче дали този вариант е единствено възможният начин за превъзмогване феодалната зависимост на хуманитаристиката при социализма от Партийността? Тази ли е единствената материална „логика” на отхвърляне тежестта на тоталитарното духовно господство? Нима самите средства на това радикално по претенции освобождаване на науките за човека от комунистическата партийност не предизвестяват бъдещите форми на практикуване на същата тази, вече освободена наука? Самият романтически радикализъм на абсолютното отрицание имплицира неромантична нищета (както проникновено бе показал още Кафка).
Знаменателно е също, че на едни институти се отрежда съдбата да бъдат чисто и просто ликвидирани, без предварително атестиране, докато с други се прави компромисът такова атестиране да бъде извършено. Вероятно презумпцията е, че в един обслужващ партийни структури институт съществува пълно сливане на институцията и индивида. Затова и не е необходимо анкетирането на индивиди - те по презумпция са разтворени в обслужващата институция. Нямаме ли обаче в случая работа тъкмо с партийна представа за партиен институт? Надали някой може да отрече необходимостта от разграждане на научните звена-придатъци към партийно-бюрократичната машина. Въпреки това точното познаване на тези звена и тяхната досегашна дейност свидетелствува за, ако щете, пълно несъвпадение между информационно-техническото и идеологико-апологетичното измерения на същата тази дейност. Това обаче означава, че отговорността на извършителите й не може и не бива да бъде една и съща.
„Разхлабването на идеологическото менгеме” през изминалото десетилетие създаде на свой ред възможности за формиране на свободно и критично мислещи хуманитарно-научни кадри, противопостави го срещу идеолозите със сталинистка и живковистка закваска. Неспособността тези кадри да бъдат разпознати и приобщени към демократичния процес може да се окаже фатална за същия. Новите администратори в науката не бива да си позволяват лукса да застиват в риторично-монологична ритуална поза на неподсъдни съдници. Отрицанието е и, или дори преди всичко, акт на рационалност.
Така в бившата ГДР декомунизацията на хуманитарно-научните институти не протича в „Гамсахурдиев” стил. Всеки учен и гражданин има свободен достъп до личното си досие. Предприета е индивидуална атестация на научните кадри: декомунизирането придобива по такъв начин не абстрактно всеяден „институционализиращ” облик, а вид на индивидуално-личностен подход. Германците, изглежда, знаят, че имат и какво да загубят при процедурата на „разплитане на омотаното”, т.е. на абвиклунг, на „ликвидация”. Назначените ликвидационни комисии към всеки набелязан за ликвидация хуманитарно-научен институт включват в състава си изтъкнати представители на хуманитаристиката от Западна Германия, но и непременно по един представител на разгражданата институция. Така „оправянето” й, абвиклунг, става и нейно собствено дело, дело на хуманитарно-научни, а не на незаинтересовани природонаучни работници и специалисти, дело на националната хуманитарна наука като цяло, акт на конституиране на нейния публичен авторитет в нови посткомунистически условия. Търсят се и се намират нови вътрешни възможности за пренасочване на освобождаваните от ликвидираните институти кадри в сходни научни звена и направления.
Така хуманитаристиката в Германия доказва, че също е имала свое неидеологическо минало и особено държи на неговото съхраняване и доразвитие след краха на тоталитаризма. Не се създава впечатлението, че ликвидационната процедура е своеобразен свещен сговор или междупартийно разчистване на сметки. Не се разпускат
цели институти само заради отстраняването на техни назначени свише (според логиката на комунистическото съзаклятие) началници - идеолози на партийната линия, доверени партийни функционери или просто твърде приспособими либерално-комунистически по дух научни специалисти от средното поколение. Не се въздига позицията на едного, бил той литератор или един от заменимите обикновени научни работници, до позицията на всезрящ социолог на науката, който с магическата пръчка на административно-бюрократичното решение разплита Гордиевия възел на нашенската, и без туй одомашнена и крехка хуманитаристика. Никой не се предоверява на формалната, а и в някои свои пунктове стигаща до абсурд, логика на един общ административен документ като „Новия Устав” на Академията. (В него суверенитетът на отделните научни звена се принася, досущ като при Хобс, в жертва на един-единствен суверен, външен спрямо тях.) Никой не чака със скръстени ръце първо да бъде създаден и приет новият закон за науката и образованието, та едва след това, при това без евентуално да се намесва в „автономните” дела на гигантската (по същество общонационална) научна рожба на тоталитаризма - БАН да се опита да поправи стореното.
На улицата се изхвърлят не само високопрофесионални, формирали се в течение на дълги години и с цената на трайни държавни разходи специалисти. Унищожава се на практика животът на ценни научни библиотеки, прекъсва се континуитетът на менталната активност по категоризиране и натрупване на специфични видове хуманитарно-научно познание. Разграждат се форми на професионален научен дискурс. Може би не самоцелно. Може би под диктата на борбата с един не по-малко суров и безпощаден враг на хуманитарно-научните езикови игри – ленинистко павловисткия идеологически монопол. Нима същият не е изкристализирал в смазващи институционално-научни масиви? Нима разграждането им може да протече „невинно”?
И все пак, за да не бъде унищожение, това разграждане трябва да се превърне в дело на самата национална хуманитарна наука, плод на нейните специализирани институционално-професионални дискурси, в рационален акт на истинското й себенамиране извън измерението на войнствената партийност. Тук патетиката няма да помогне. Няма да помогне и свеждането на дискурсите за съдбата на хуманитаристиката ни до пазарлъците, надхитрянията и надговарянията на водителите на един или друг хуманитарен институт в пространството на академичното Общо събрание или пък във фоайетата и кулоарите на парламента.
Хуманитарно-научната съдба е индивидуална. Каквото и да бъде едно институционално решение, то не може да я предопредели веднъж и завинаги. Логиката на нищетата (материална или духовна) не може да стане нейна вътрешна логика; тя може само външно да я предопредели. Затова и всичко казано дотук е, в своето най-дълбоко измерение, лишено от смисъл. „Не се гаси туй, що…”(край на цитата).
9/10 март 1992 г.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”