Български  |  English

40 дни без Георги Ингилизов (1955-2018)

 
Дълго време маршрутът ми, стъпнех ли на гарата в Бургас, беше един и същ: от гарата право в редакцията на „Черноморски фар” при Георги Ингилизов. (Като главен редактор на този най-стар в Бургас вестник беше ми предложил авторска колонка „Снесени от вихъра”, та имах идеален повод поне веднъж през месеца да отскачам дотам.) И от гарата в редакцията, а оттам вече – в тогавашния Клуб на дейците на културата, където можехме с часове да си говорим за вестници и вестникари, книги, писатели и писателски крамоли.
Странно (пък всъщност какво му е странното), с Георги се запознахме чисто литературно. Обичам я тази история! Някъде през 1990 се хванал на бас, че можел да напише разказ като Карастоянов. И наистина съчинил история, в която „някой си човек, не помня точно как се казвал, един ден, май че миналата година, казал на друг, че, видиш ли, той е голяма работа, но не му обяснил защо...” Шега! Но явно не е било съвсем шега, щом Георги след това включи разказа („Хороскоп” му беше заглавието) в дебютния си сборник „Добър ден, тъга!” и така започна дългото ни другаруване...
Не знам дали метафората за морето, което е в кръвта на някого, е достатъчно вярна, но че морето беше постоянно в мислите на Георги, си е чиста истина. Има го не само в публицистиката му – има го в разказите и новелите му, имаше го винаги в разговорите ни, та затуй го казвам толкова убедено. С тази мисъл за морето продължи старата мечта на Върбан Стаматов да се събере българската литературна маринистика в една представителна антология. Привлече за каузата и Никола Радев; и „Българската маринистика” – сборникът, за който ме покани да му стана редактор – действително видя бял свят. Впрочем, маринистиката в литературата беше другата му кауза: държеше да се знае, че има такова нещо и в България!
Станеше ли обаче дума за Океански риболов – а то с него твърде често ставаше дума за Океански риболов – Георги се превръщаше в стомана от гняв. Ставаше боец, какъвто всъщност си и беше. Почваше да говори равно, но зад тази външна равност святкаха мълнии и звънтяха мечове. Можеше дълго и прединфарктно да ми описва начина, по който е разграбена тая негова моряшка младост, да ми изброява име по име комунистическите началници на това комай най-мощно българско предприятие от времето на народната република и как те сега се возели на собствени яхти под чужди флагове. Тогава само непрежалимата Дани – този вероятно най-топъл и мек човек, когото съм познавал някога – можеше да го усмири. Вгради този свой гняв и тази мъка в някои от разказите си и написа четири сценария за краха на Океански риболов. Единият беше със заглавие „Помполитите – преди и след”. И който не знае каква зловеща институция са били „помполитите”, сиреч „помощник капитаните по политическата част”, а още пò-сиреч – ченгетата на корабите – той просто няма как да разбере големината на риска, който Георги пое. Неговият добър и мъдър приятел Георги Дюлгеров засне филми по тези сценарии, а после направи филм и по сценария на Георги „Знаеш ли, бедни ми рибарю” за проблемите на Ченгене скеле...
По едно време се скарахме люто – един Господ знае за какво е било, но ще да е било сериозна работа, щом дори и Дани беше безсилна да оправи нещата. Когато обаче през 2009 година в Бургас върнаха към живот някогашния алманах „Море” – вече като изискано литературно списание – Георги ми се обади с нетърпяща възражение покана за участие с разкази. И все едно, че нищо не е било. За каквото и да е било онова скарване, то вече нямаше значение и Георги явно е искал да присъствам.
Просто защото беше удивително искрен и добросърдечен приятел. Железен приятел беше. Направи литературна анкета с мен, озаглави я „Животът – част първа” и беше готов на всичко, за да я издаде. И я издаде, разбира се, той не се отказваше лесно, с каквото и да се захванеше – докарваше го до добър край.
Че беше влюбен в морето, е ясно, но той беше и твърде земен мъж, та затова истински голямата му любов беше семейството му. Дани – изтънчената и влюбена в киното Йорданка Ингилизова, нежният мотор на „София филм фест на брега” в Бургас – и двете му дъщери: уравновесената, добронамерена и насмешлива като майка си Аля и онова весело природно бедствие Кристина (която упорито наричам Христина заради удоволствието да й викам адашче)...
... Не отидох на погребението му. И не съжалявам, че не отидох. Така никога няма да мога да си го представя утихнал, обсипан с цветя и вече поел нагоре към Дани.
Ще си го спомням единствено жив.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”