Реплика от ложата (театър), брой 9 (2933), 09 март 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Как човек отсъжда <i>виновен?</i>
Български  |  English

Как човек отсъжда виновен?

 
“12 гневни” от Реджиналд Роуз. Режисьор Пламен Марков. Сценография Мира Каланова. Музика Петя Диманова. Участват Ивет Радулова, Донка Аврамова-Бочева, Жана Рашева, Лиляна Шомова, Виттория Николова, Свежен Младенов, Христо Станчев, Георги Златарев, Йордан Ръсин, Боян Младенов, Костадинка Аратлъкова, Анатоли Лазаров, Ивайло Драгиев, Христо Мутафчиев, Стефан Мавродиев. Премиера 23.01.2018. Театър “Възраждане”.
 
Към края на филма “Съдията” (2014) Робърт Дауни Младши, който играе ролята на сина-адвокат на баща-си-съдията, казва, че в Америка винаги ще се намерят 12 съдебни заседатели, които да гласуват правилно. Числото на състава на съдебните заседатели в американската съдебна система е 12 граждани, решението се взема с единодушие, а правилно тук означава справедливо според закона. Реджиналд Роуз, авторът на една от най-играните и поставяни пиеси, превърната в сценарий на прочутия филм на Сидни Лъмет от 1957 г., поставя това твърдение под въпрос. С “12 разгневени мъже” (12 Angry men) той, респективно режисьорът/актьорът/зрителят, не се пита всъщност дали заседателите гласуват винаги правилно. Пита как достигат до убеждението, че гласуват правилно.
Това е вече съвсем друг въпрос. Това всъщност е въпросът. Защото именно с него започва отварянето на кутията с въпроси на Темида, която в случая е като тази на Пандора. Но само с тяхното поставяне може да се проявява представата за справедливост, която всеки от гражданите, съдебни заседатели, имат. Гневните сблъсъци помежду им, очертаването на конфликтните ядра в действието придават постепенно форма на онази споделена представа за справедливост, която лежи в основата на съдебната система и в която законите имат своето основание. Ако те не произтичат от нея, те не функционират пълноценно в демократичните общества, тоест, не се спазват. За 12-те заседатели това означава да се запитат дали, ако има достатъчно доказателства, че едно момче на 18 години от предградията е отцеубиец, това е достатъчно да бъде осъдено.
Майсторски построеното действие в пиесата на Роуз е организирано така, че да изследва начина, по който всеки от членовете на заседателския състав достига до изясняване за себе си виновен ли е подсъдимият, и така издава присъда. Това е, мисля си, причината Леон Даниел (който много трудно е избирал драматургията, с която работи) да избере да постави именно тази пиеса в края на 90-те. В края на десетилетието след падането на комунизма въпросът има ли споделена представа за справедливост в българското общество за него е бил изместен вероятно от по-актуалния въпрос: Защо повечето хора лесно са готови да издадат присъда “виновен”? Предполагам, че той го е смятал за особено важен, макар спектакълът му в Народния театър тогава съвсем да не предизвиква очаквания отзвук. Понякога театърът, особено онзи на Леон Даниел, е (бил) с крачка преди нашумелите в медиите или в модните за обществото в момента дебати. 20 години по-късно това съвсем не е така.
Спектакълът на Пламен Марков “12 гневни” идва в отговор на най-дискутираната по всички форуми, социални мрежи, стари и нови медии и институции тема за дефицита на справедливост, който повечето хора в България констатират при сблъсъка си със съдебната ни система. Само че режисьорът избира тази пиеса, за да приближи до зрителя конкретен казус, съвсем конкретен въпрос; и така да го наведе на размисъл относно собствената му позиция. Това е причината да разположи представлението в малката зала на театър “Възраждане” на крачка от публиката. Действието се развива непосредствено до нея и по този начин всеки зрител се чувства като съдебен заседател.
Спектакълът, от една страна, залага на близкото гледане, тоест, на пространствената организация, която заедно с Мира Каланова са имплантирали в малката зала, поставяйки (подобно и други спектакли на театъра) сцената между двете страни на публиката. От друга страна, режисьорът залага изцяло на актьорите, залага на убедителността на техните изпълнения, за да ангажира максимално вниманието на зрителя. И успява.
Тайната на дълголетието по сцените и екраните на пиесата на Роуз е колкото в добре намерения сюжет, представящ ключово важен за човека екзистенциален въпрос, толкова и в майсторски изградените характери на заседателите. В спектакъла си Пламен Марков е насочил вниманието изцяло върху характерите. Затова от заглавието е изпаднало съществителното “мъж”. Трима от гневните мъже са сменени с “гневни” жени – номер 1, номер 2 и номер 11. Това са треньорът по футбол на отбора в училище в Куйнс, банковият чиновник и емигрантът от Европа, които са трансформирани в женски образи. Емигрантът тук е обозначен най-общо като жена от ислямския свят с кърпа на главата и благодарение на внимателната работа на Жана Рашева, героинята й е предпазена както от излишна “гневност” и ненужен патос, така и от прекалена сантименталност или спекулативност, която подобна трансформация може да причини на образа.
Човек може дълбоко да се усъмни дали наистина мъжкият свят, въздаващ справедливост, с който Реджиналд Роуз много сериозно се занимава в тази пиеса, се е променил така политически коректно (особено в България), както изглежда на сцената. Но да допуснем, че подобна пожелателна нагласа е възможна. По-важното в случая е, че актрисите превръщат тези променени персонажи в убедителни образи. Казвам убедителни. Но това е валидно и за останалите актьори в ансамбъла. Трудно е да се отдели някой от тях като особено впечатляващ с изпълнението си в сравнение с останалите. Но това би могло да се нарече качество на спектакъла. Проследяването с внимание на действието от решението в началото, тоест, от момента, когато 11-те, гласували виновен срещу архитекта, гласувал невинен, до края, когато 12 гласуват единодушно невинен, се дължи в последна сметка именно на актьорите и на тяхното “техне” в изграждането на противоречиви и убедителни характери.
Към края на този текст и аз, в перифраза на Робърт Дауни Младши от “Съдията”, бих казала, че вероятно ще се намерят в България 12 съдии, които да отсъдят правилно или справедливо, според закона. Важният въпрос остава. И той в случая не е как се гарантира правилното вземане на това решение, защото театърът не е съдебна зала, макар да може да я инсценира. Въпросът, който остава, е как всеки прави своя избор, когато се налага да отсъди виновен, и колко убедителен в аргументите си може да бъде. Той остава отворен. Но е стара истина, че силата на театъра е именно в това да отваря важните въпроси, вместо да им търси лесни отговори.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”