Български  |  English

Смисъл на ръба на историята

 

„Непредсказуемо минало“ на Радостин Седевчев навлиза в деликатната, подривна и все пак твърде любопитна тема за историческия документ като обект на съвременното изкуство. Още в първата си самостоятелна изложба авторът се вглежда в дребните детайли и парадокси в писмените и визуални следи – интерес, колкото изкушаващ спекулативния ум, толкова и налагащ емоционална дистанция и етически съображения. Дори предварителната уговорка, че интерпретираните обекти са „никомуненужните остатъци“ (определение на куратора Владия Михайлова), не може да скрие, че те отключват причинно-следствени връзки и са населени с изгубени надежди. Още повече, че „Непредсказуемо минало“ е фраза, използвана през 90-те години в Русия за откритите исторически фалшификации, обслужващи сталинизма. С този залог Радостин Седевчев се включи през миналата година в платформата „Място за срещи“ в галерия „Васка Емануилова“ и изследва темата за емпатията, в която фактите преминават в художествена фикция, за да отворят пътя за друг и възможнопо-добър смисъл.
Основа на художествените произведения са стари снимки и картички, кръщелно свидетелство, тетрадка с вересии и други изхвърлени „неща" от битаците в София и Дрезден. Радостин Седевчев развива визуална схема, с която да интерпретира намерените обекти – той доизмисля, прерисува и композира нови документи и обекти с хартия, мастило, молив, маркер, мастиленоструен печат, с фотографии и рисунки, копирани в процеса гума бихромат. Водещо в подхода на автора е решението да слезе от „пиедестала“ на критическата дистанция. Вместо да анализира документите, той отменя тяхната функция на замръзнали информативни сведения, сближава ги със зрителя, включва го в общочовешката морална отговорност към паметта. Емпатията е универсален модус на сближаване и най-пряк път към произведението, но в случая е историческото съдържание на намерените обекти поставя препятствия пред нея, а пред автора пред – изключително интересната задача да ги преодолее на ниво изразни средства.
Петте инсталации в „Непредсказуемо минало“ са създадени през последната година и въздействат с ефимерни и иронични връзки между факт и фикция, а понякога и с визуално зашифрован език. Концептуален вход в изложбата е инсталацията „Всяко нещо е предпоследно“, която използва като основа поправка на документ със задна дата. Посмъртно издаденото кръщелно свидетелство на Йозеф Лоренц (1846 – 1918) през 1934 г. сертифицира арийската му и римокатолическа принадлежност. Към него Радостин Седевчев добавя втори посмъртен акт за раждане от 2017 г., с което отменя арийската принадлежност и освобождава Лоренц „от бремето на идеологията, която той самият не е доживял да види“. В новия сертификат авторът навлиза с моливи и мастило и удостоверява променената самоличност на Йозеф Лоренц със собствения си подпис. Тази намеса обозначава авторството, но и визуално зашифрова един от принципите на емпатията – съпреживяването изисква влизане в чуждата лична позиция. Така новият документ във „Всяко нещо е предпоследно“ формулира твърдението, че историческите факти са променлива величина, винаги податливи на промени от човешките взаимовръзки.
Инсталациите „Кавър“ и “Какъвто Ганди, такъв и синът“ са свързани с отношението между оригинал и копие, с повторението и фотографския процес гума бихромат. „Кавър“ интерпретира черно-бяла фотография на първокласнички от I девическо училище в Русе, чиито имена са изписани на гърба на снимката. Инсталацията представя 43 копия на фотографията, отбелязващи поотделно всяко едно от имената и съпътствани от съответстващ портрет на всяко дете. Кадрите са извлечени от намерената снимка и са копирани с увеличен размер в процеса гума бихромат в маджента. Тривиалната ученическа снимка е непредсказуемо разгърната на цяла стена, с което нейната обичайност е преодоляна. Съвременният зрител с изненада открива, че в голямата група точно две деца са се усмихнали, вероятно престъпвайки наставлението да гледат сериозно. Въпреки влиянието, което авторът твърди, че е изпитал от Кристиан Болтански (а възможно и от Марчело Бродски), концепцията и въздействието на „Кавър“ са възхитително различни. Използвайки розово, авторът напуска „авторитетните“ цветове и емпатично се доближава до „малозначните“ деца. Момичешкият цвят поражда асоциации с детската наивност и радост, но и преобръща сериозния тон на строгата ученическа снимка.
Със средствата, използвани в „Кавър“, но с различно внушение, Радостин Седевчев създава инсталацията „Какъвто Ганди, такъв и синът“. За основа му служи тетрадка с вересии от българско село, включваща около 1360 записа, станали непрегледни от многото драсканици. Човек с името Ганди е вписан 36 пъти, което го превръща в най-честия посетител на кръчмата-магазин. Всяка поява на името е маркирана в розово и акцентирана в копия на цели разтвори от тетрадката, към които е прикачен въображаем портрет на Ганди. Радостин Седевчев иронично базира своята интерпретация върху снимка на една от иконите на човешката добродетел – Махатма Ганди, и преминава през 20 рисунки, докато изведе точния портрет. Лицето на тукашния Ганди е сбито по вертикал спрямо антропологичните особености на редовните клиенти в малките кръчми, а към познатата усмивка на духовния водач е прибавена доза сарказъм. Въпреки замисъла на автора да представи различно лице за всяка поява на Ганди в кръчмата, множеството портрети въздействат извън визуалната си конкретност. Те оставят лицето недоизяснено, деперсонализирано и го превръщат във въображаем събирателен образ на всички мъже, вписани в книгата за вересии. Посоченият битов порок вече не е присъда единствено срещу личността на Ганди, а в още една вариация на емпатията е споделена отговорност на всички съучастници.
Нещо латентно изследователско лежи в основата на тези художествени интерпретации и подсказва неизчерпаемата възможност за срещи с миналото във винаги нов и конкретен човешки облик. Визуално интерпретираните ситуации, в които попадат Йозеф Лоренц, Ганди и момиченцата от първи клас, проясняват големия разказ и очакванията за бъдещето, в което времето сякаш тече от отчаяние към надежда. Така Радостин Седевчев разширява мостовете на паметта, но и обогатява разбирането за емпатията като принцип и воля за смисъл във визуалното изкуство.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”