Български  |  English

Как в Източна Азия поставят света
в исторически контекст

 
„Цялата история е сравнителна”, казва Марк Блок[1]. Самото националистическо въображение може да бъде захранвано единствено в транснационално пространство. Така цялата национална история е продукт на културни взаимодействия и на транснационални дискурси, които изискват - в световен мащаб - „опит за глобално (а не цялостно) описание”. Ето защо изглежда по-подходящо да се фокусираме върху история, която е едновременно и национална, и световна, отколкото да се спираме специално върху конкуренцията между двата типа писане на история, за които се предполага, че взаимно се изключват. В последователните национални истории обаче – така, както ги схваща академичната история от ХIХ век - западните страни заемат най-„предни” позиции. Оттук и следва, че „закъснелите” азиатци трябва да ги последват, използвайки ги за модели. В резултат на това, в Източна Азия става немислимо да се пише национална история без препратки към световната или универсалната история, с отправна точка дихотомията между „нормативната” западна история и нейния „девиантен” източен вариант.
Историята на културните срещи между „Изтока” и „Запада” показва как неевропейците са принуждавани да дават отговор на концептуалните категории, поставени на масата от „западната” модерност. Самите източноазиатци бяха въвлечени в модерността в нейния по-широк смисъл - доброволно или насилствено и се превърнаха в обекти и агенти на западната модерност, която според тях, с течение на времето, щеше стане глобална. Историците от Източна Азия се опитаха да докажат своя цивилизационен потенциал, като намерят в собствените си истории „европейски” елементи: рационализъм, свобода, равенство, научен дух и индустриализация. Всяка национална история, която внушаваше отсъствието на „западна” модерност, рискуваше да бъде означена като принадлежаща на „народ без история”.
В този смисъл, съвременната историография в Япония и Корея възприема до голяма степен възгледа, че трябва да се води борба с цел признаване на съществуването на националния им характер. Стремежът им е да демонстрират пред скептичните западняци национален потенциал за съвременно развитие. И, естествено, това усилие не би могло да се доведе до успешен края, ако историята им не е написана по начин, разбираем и привличащ западните читатели. С цел да се отговори на техните очаквания, и Изтокът, и Западът е трябвало да бъдат пренастроени и преструктурирани според граматиката, позната на европейската история.
Европоцентризмът на Източна Азия възниква в резултат на борбата за признаване от Запада. Написването на национална история предполага в миналото доброволно да се включи и европоцентризъм. Историците от Източна Азия използват европейското минало като най-важно огледало, отразяващо собственото им национално минало. Това те правят дори когато търсят антиколониални националистически референции и исторически особености. В Източна Азия траекторията на посветената на нея съвременна историография все още носи следите от онзи "опит за определяне на собствената й етническа или национална идентичност с термините, описващи пропастта между нея самата (Източна Азия) и предполагаемия Запад. Това всъщност е начинът, по който се създава история на собствената нация - чрез динамиките на привличане и отблъскване от Запада."
Опозициите норма/отклонение, Изток/Запад и национално/глобално са от ключово значение, за да се разбере „съзаклятничеството” на националната история и глобалната история около един и същ историцизъм. По този начин - парадоксално! - е четена и световната история: през призмата на националистическата логика. Всъщност, приспособяването на националната история към хода на световната история далеч не е явление, характерно само за Източна Азия. Въпросът „Защо Германия не е Англия?”, поставен от Ралф Дарендорф по време на германския дебат за Sonderweg[2], черпи своите първоизточници от същата онази схема на мислене – а именно - английската история, идентифицирана като нормалния, демократичен и универсален път, всъщност е мярката, с която трябва да се съизмерва историята на Германия – с нейния особен, необичаен... и нацистки път.
Паралелно с европоцентричната световна история, и една, центрирана върху Азия, световна история спомага да се консолидират националистическите логики в Източна Азия. Изправени пред дилемата дали да произвеждат европоцентрични национални сюжети, историците многократно прибягват до исторически или политически лозунги на антизападния оксидентализъм (anti-Western occidentalism), който, например, демонстрира себе си чрез азиатския интернационализъм. Още самото говорене за интернационалистка Азия е носело в себе си националистически импулси, антипатии и стремежи.
За да се насърчи идеята за цивилизацията като саморегулираща се единица, може да се използва най-характерният елемент в траекторията на националните истории, а именно съвместното участие на дискурсите на европоцентричната източноазиатскост на „западната цивилизация” и антизападния оксидентализъм на „източноазиатската цивилизация”. Това означава, че спешно трябва да се анализира тристранното „съучастие” на националните, регионалните (източните) и световните (западни) истории при злоупотребата с историята в интерес на националистически цели. Тук ще се опитаме да изследваме световната история като обект, който се проучва и преподава в Япония и Корея, едновременно с националните истории на съответните две страни.
 
От световната история до националната история
Историята на света се появява в Япония през 70-те години на XIX век заедно с Мейджи Ишин (Реставрацията Мейджи). Японското правителство поема инициативата да я въведе в образователната система под името „Банкокуши”. Буквалният превод гласи „историята на всички страни по света”. Акцентът обаче е поставен върху информация, засягаща текущи събития в чужди страни, а не върху реалното изучаване на историята им. Целта е в Япония да бъдат представени западните реалности, за да се помогне на японската нация да се адаптира към новата конюнктура и възможно най-бързо да пристъпи през прага на цивилизацията.
Сред многото книги за „световна история” и „универсална история”, които тогава се умножават многократно, най-популярна - в началото на 1876 г. - е един японски превод на „Universal History on the Basis of Geography”, „Универсална история на основата на географията” от Самюъл Гудрич. Тя е издадена през 1870 г. Тази книга не е нищо особено – компилация от много истории, посветени на отделните региони в света. Съставена е по начина, по който се правят пътеводители. Други книги, обхванати от инициативата „Банкокуши”, съдържат много по-ясно очертани европоцентрични послания: например, книгата „Очертания на световната история” („Outlines of World History”) на Уилям Суинтън представя световната история като съчетание на историите на европейските народи (т.е. на арийските раси), които именно придвижват напред прогреса на цивилизацията. В рамките на инициативата „Банкокуши”, линията „Суинтън” е наречена „история на цивилизацията” и нейната европоцентрична интерпретация на историята на света доминира в Япония през 80-те години на XIX век.
Забележителен факт е, че тези учебници по световна история предхождат първите учебници по национална история. А първата книга по темата национална история на Япония – „Нихонширяку” („Кратка история на Япония”), е публикувана през 1878 г. по искане на Световното изложение в Париж.
Последната версия на този текст, „Кокушиган” (Аспекти на националната история), е приет за официален учебник по история през 1888 г. от новоучредената катедра по история към Императорския университет в Токио. По този начин, първият официален учебник по национална история на Япония се насочва на първо място към западните читатели. Същото се отнася и до първата книга, посветена на историята на японското изкуство. Тя носи същото заглавие - „История на японското изкуство”. Публикувана е първоначално на френски, отново по искане на Бюрото на Световното изложение, което се провежда през 1900 г. Тази книга прославя японската държава, оценявайки националното наследство и окуражавайки японския „чист артистичен дух”. Същевременно тя подчертава колко е важно страната да е в течение на европейските художествени тенденции.
Същият път от „света към народа” се наблюдава и в начина на писане на история в работите на Юкичи Фукудзава. Този пионер на модерността в Япония на Мейджи обявява известния принцип, че „себепознанието се развива в пряко съотношение с познанието, което имаме за другите: колкото повече знаем за тях (в случая за западните хора), толкова повече ние се загрижваме за собствената си съдба”.
Така японските интелектуалци, които въплъщават „Просветителите” в страната си, се оказват пред дилема: колкото повече опознават европейската история, толкова по-дълбока става пропастта между Япония и Европа. И колкото повече се опитват да намерят еквиваленти в историята си с тази на Запада, толкова повече изпитват болка, че такива липсват.
Когато историзмът заменя вертикалното еволюционно време срещу хоризонталното пространство на „въображаемата география”, Япония открива, че, в сравнение с Европа, е закъсняла. По-конкретно – Япония по-късно намира своето място върху схемата на еднолинейно развитие на световната история, а и на Изтока като цяло.
Тогава съвременната японска историография задейства своя собствена източноазиатска стратегия – тя подчертава японските различия от останалата част на Азия. Така, измисляйки своята „Източна Азия”, въплътена от азиатските й съседи, Япония намира начин да запълни „липсите”.
След като във въображението на японските историци се ражда Японската Източна Азия, те позволяват, от западна гледна точка, на Китай и Чосон[3] да застанат на мястото, което заема Япония. Така те дават възможност на Япония да се присъедини към Запада във въображението на географите, характерно за онзи период. Историята „тойоши”, разбирана като регионална история, има за цел да посредничи между националната история/японската и световната история/западната. Същевременно обаче, „тойоши” е и японската версия на „Източна Азия”.
През 1894 г. Мичийо Нака[4] предлага в учебните програми на колежите световната история да бъде разделена на западна история и на история на Източна Азия. През 1896 г. Министерството на образованието приема предложението му.
Със сигурност не е случаен фактът, че институционализацията на „тойоши” има в основата си китайско-японската война[5], която засилва националната гордост. След победоносната война срещу Русия през 1904-1905, преподаването на история се разделя на три дяла: национална история, азиатска история, западна история. Тази тристранна структура допринася за издигането на стратегическата позиция на Япония, доближавайки я до Запада. Така реализирането на грандиозния замисъл за „де-азиатизиране” и „де-европеизиране” на Япония се планира чрез тристранното дискурсивно участие на националната история (японската), на регионалната история (азиатската) и на световната история (западната). Тази тристранна структура все още доминира както в Япония, така и в Корея в техните изследователски и образователни институции.
В Корея от края на XIX век световната история процъфтява, но в съвсем различен контекст: нацията е в криза, далече от идеята за самоутвърждаване. Първият учебник по световна история, написан в Корея, се нарича „Кратка история на света” и е публикуван през 1896 г. Освен него, в превод са публикувани и много други произведения, свързани със западната история, а именно: „Очертанията на английската история” (1896), „Кратка история на Русия” (1898), „История на американската независимост” (1899), „История на разгрома на Полша” (1889), „История на съвременен Египет” (1905), „История на независимостта на Италия” (1907), „Световна колониална история” (1908). В това число трябва да се добавят и биографиите на Наполеон, Ото фон Бисмарк и Петър Велики.
Публикуването на световна история се насърчава като начин да се вдъхновява патриотизма и да се оправдае лозунга „Цивилизацията и Просветителите” („Мунмьон киуа”[6]). Двойната историческа задача - модернизация и независимост - подтиква корейските интелектуалци да изучават историята на света с идеята, че съвместният напредък на глобализма и национализма ще проправи корейския път към „цивилизацията”.
Познаването на така научената световна история води до сравнения както между Корея и Великите сили, така и между Изтока и Запада. От гледна точка на Корея, тази световна история (ориентирана силно към Запада) деконструира синоцентричния световен ред, властващ до онзи момент, и репозиционира Източна Азия в координатната система на един нов международен ред. Интелектуалците на корейското „Просвещение” възприемат формата „източноазиатскост по японски”, за да „провинциализират” Китай и по този начин да излязат от неговата орбита. За тях възможността Китай да се превърне в азиатска провинция е съблазнителен начин да си присвоят западната концепция за „цивилизация” и това да се случи в интерес на националния суверенитет. Едновременно с това, световната история служи на две цели – както да утвърди едно европоцентрично определение за Изтока, което го прави исторически по-нисшестоящ, така и да замести традиционния синоцентризъм с европоцентризъм.
Но реалното състояние на Корея намалява в голяма степен възможностите й да следва и настигне Запада, като същевременно й придава вид на страна, търпяща липси, или страна, закъсняла в развитието си. В логиката на темпорализацията на пространството в рамките на хомогенното и обединяващо време на „Историята”, Корея е сравнявана с някои западни страни, каквито обаче те са били два или три века по-рано. По този начин корейският селянин, в сравнение със „западния фермер”, бива описан като закъснял с петстотин години. А последващото навлизане на паназиатската регионална история довежда до допълнителни усложнения на дихотомията между световна история и национална история.
 
Надминаването на западната история
Японското източноазиатско говорене на „тойоши” е свързано с визии за мир и единство във вътрешността на една расово определена Азия, за която от време на време съобщават „източноазиатските” интелектуалци. Под влиянието на социалния дарвинизъм, идеята за борба за национално оцеляване е преведена в термините на расовата борба между „бялата раса” и „жълтата раса”. Идеалът на това паназиатство, замислен като отговор на европейския империалистически расизъм, е споделян от редица просветени интелектуалци както в Китай, така и в Корея: те се придържат към него, за да гарантират националната си независимост и регионална сигурност срещу западния империализъм. Но с колонизацията на Тайван и анексирането на Корея, паназиатството променя облика си – нещо, което, според някои наблюдатели, е скритата му цел. А новото е проект за японско регионално господство. Всъщност, то улеснява многонационалната интеграция на колонизираните субекти в японската империя, като очакванията са скоро след това то да се превърне в трамплин към транснационалния идеал. Той е „сферата на общо благоденствие на цяла Източна Азия” и служи за това японските колониални поданици да влязат в режим на тотална война чрез „доброволната им мобилизация”.
Съвместното съществуване на понятията паназиатство и източноазиатство е един от особените аспекти на историческото говорене за Японската империя от онова време. Водени паралелно с паназиатската регионална история, „проучванията на колониалните политики” („Шокуминджисейсакугаку”) представляват необработена версия на източноазиатския дискурс„тойоши”. И ако „тойоши” се съсредоточават главно върху Китай, основната цел на японските „проучвания на колониалната политика” е Корея на Чосон. Същевременно, докато историците се занимават с „тойоши”, изкушените в социалните науки водят „проучвания на колониалните политики”, въоръжени с теоретична рамка, взета назаем от Германската историческа школа по национална икономика. Токуджо Фукута, един от пионерите на японската социална политика, твърди, че Япония е имала опит с тип развитие, съответстващо на историческия процес, дефиниран от Карл Бюхер[7]. Така страната достига крайния етап на икономически прогрес, този на националната икономика. Подобно на останалите исторически дискурси, „проучванията на колониалните политики” се базират върху реконфигурация на отношенията между Запада и Изтока: Фукута поставя на предно място контраста, който ги противопоставя, изцяло допускайки, че Япония е външно тяло спрямо Източна Азия.
По време на епохата на колониализма, японският националистически дискурс се колебае между мултикултурния национализъм и изключително етническия национализъм като някаква ранна форма на напрежението между транснационалните историографии и националните историографии. В императорска Япония транснационалният вариант на тази история обаче се различава от първата версия на световната история по начина, по който е написана в края на XIX век: тя е адаптирана да служи на политиката на „национализация на колониалните поданици” („кокуминка-коминка”). По този начин световната история почти бива изместена от паназиатската регионална история в колониална Корея и дори, в по-малка степен, в имперска Япония. Що се отнася до големия разказ на паназиатската регионална история, той е свръх опростен и еднопосочен. Второстепенните актьори, ежедневните практики, незначителните събития и историческата двусмисленост вече нямат място в нея.
Ефективните и реципрочни отношения между колонизираните и колонизаторите, между колониите и японската метрополия са подминати с мълчание в полза на абстрактния паназиатизъм. Паназиатската регионална история, написана в Япония, не може да приеме обстоятелството, че империята, т.е. Япония, е съставена и от имперските й проекти – следователно, от нейните колонии.
Структурата на катедрата по история в Императорския университет в Кейзо (Сеул), единственият университет в колониална Корея, открит на 1 май 1926 г., е добър пример, онагледяващ проблема. Във встъпителното си слово Хатори Унокичи, първият президент на университета, извежда на първо място задължението на учебното му заведение - да служи на държавата. В унисон с политическата линия на Императорския университет, той обявява плана си да превърне Кейзо в център за източноазиатски изследвания. Съгласно изследователската му стратегия, центрирана върху Източна Азия, катедрата по история е структурирана само около три курса: национална история (японска), история на Чосон (корейска) и история на Близкия Изток. От 1928 г. Канеко Коске осигурява преподаване на история на Запада, но такъв официален курс в университета не съществува. Това, което отличава университета Кейзо от императорските университети на японския архипелаг, е, че западната история е заменена от корейската.
В периода между 1929 г. и 1941 г. от 80 души, завършили история, 18 са специализирали японска история, 34 – история на Изтока и 28 - история на Корея.
Нека добавим, че в Националния университет на Сеул (който по време на Освобождението ще поеме ролята на Императорския университет в Кейзо) преди 1962 г. няма нито един преподавател по западна история. Избухването на Втората световна война в държавите в района на Тихия океан, специално в Източна Азия, ускорява спада на интереса към историята на света. В периода, когато започва войната срещу Запада, японските националисти, тези „модернисти против модерността”, престават да смятат „западната цивилизация” за модел, върху който да градят бъдещето на Япония. Под философското прикритие на пламенния призив „да надскочим модерността” от онзи момент нататък Западът е държан на разстояние от японската национална култура.
„Азиатската цивилизация”, такава каквато си я представят в Япония, изглежда много по-достойна да стане обекта на внимание, отколкото западната история. В името на призива „да надскочим модерността” или на паназиатизма, националната история сякаш е задействана по най-прост начин да погълне историята на света/и на Запада.
От онзи момент нататък историята на света се смята за „заразена” с оксидентализъм. Японските интелектуалци, които подкрепят тезата за „надскачане на модерността”, тъгуват заради наложилото се сломяване на японския дух, причинено му от западната модерност, и твърдят, че ще търсят компенсации заради злините, които те си обясняват с озападняването. Школата в Киото, например, настоятелно иска да наложи алтернативна история на света, основана на нов „азиатски” световен ред, който би позволил преобръщането на европейската доминираща позиция над световната история.
Паралелно с говоренето за „надскачането на модерността”, друг потенциален ресурс, който се предлага с цел да се разработи алтернативна световна история, е марксистката историография и нейната критика на капиталистическата модерност. За много крайни привърженици на Изтока, вътрешно разкъсвани до степен на шизофренно състояние между озападняването и националната идентичност, решението, което намират, е като с един куршум, два заека - социализмът. Той е в състояние, благодарение на визията си за антиимпериалистко национално освобождение, да разреши историческата дилема: а именно, да се стремиш към антизападна модернизация и едновременно с това да насърчаваш бърза индустриализация отгоре. Търсейки алтернативна модерност, марксистката историография на императорска Япония и на колониална Корея, въпреки всичко, са издънки на европоцентричната история на света.
 
Подминати от западната история
Краят на Втората световна война е историческо събитие с определящо значение, както за Япония, така и за Корея – и, разбира се, и за останалия свят. Тогава историята на света, „влязла в обръщение” и в двете страни, търпи значителни промени. Те се отразяват преди всичко в учебните програми, върху които американското военно правителство упражнява пряко влияние. Този процес протича по-бързо в Корея, отколкото в Япония, защото, според корейците, новата учебна програма е начин да скъсат с японското си колониално минало.
През 1946 г. историята на света е въведена и в новата учебна програма на корейските училища. Както в началното училище (от първата до шестата година на обучение), така и в колежа (от седмата до деветата година), тя е интегрирана в „обществените науки” редом до географията, политиката, икономиката, морала и т.н.
„Новата история” на Джеймс Харви Робинсън подхранва промяната в унисон с образователните реформи на американския прогресизъм. Преподаването на история престава да бъде „изкуство заради самото изкуство”, а се превръща в материя, предназначена да насърчава демократичното гражданство. И в горните класове на гимназията (от десетата до дванадесетата година) историята също е включена към „обществените науки”.
В този нов контекст курсът по история, даден да се преподава в колежа, запазва тристранната си структура: „история на Източна Азия”, „западна история” и „национална история”, резултат от японското колониално наследство. Разделянето на две – от една страна, история на света, а от друга - национална история, се въвежда единствено в горните класове на гимназията. По забележителен начин термините „световна цивилизация” и „корейска цивилизация” се заменят със „световна история” и „история на Корея”.
Нещо повече, тъй като не могат да напишат свои собствени учебници по история на света, заради условията на всеобща възбуда, последвала освобождението, корейците трябва да прибягнат до адаптиран превод на „Световна цивилизация” (World Civilization). Учебното пособие е създадено първоначално за американските войници... В Япония образователните реформи отнемат повече време – причината е, че Върховното командване на съюзническите сили (SCAP) на 31 декември 1945 г. разпорежда пълно „затъмнение” на учебниците по история, география и морал. И докато при научните изследвания и в университета се запазва тристранната структура, то в колежа и в горните класове на гимназията историята се разделя на „световна история” и на „японска история”, като това се прави със съгласието на американското военно правителство след 1949 г.
Така историята на света се завръща в следвоенна Източна Азия като образователен проект, следвайки дневния ред на американските военни власти. Тя остава много западно центрирана и това се вижда от учебниците от края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век: историята на Запада заема около три пъти повече място, отколкото историята на Източна Азия.
Периодизацията също се основава върху европейската историография, като започва от античната епоха, после Средновековие, модерност и съвремие. Либерализмът, демокрацията, буржоазната революция, индустриалната революция, национализмът и т.н. са най-често представяните проблеми в тези учебници, които утвърждават европоцентричното схващане за световната история.
Преориентирането от национална история към световна история, настъпило в следвоенните учебни програми, е резултат от рефлексията на историците в Корея и в Япония върху колониалното минало и поражението на Япония.
Доминиращият исторически дискурс за японската модерност е, че японският милитаризъм и колониалната експанзия трябва да бъдат приписани на патологични фактори, като незряло гражданско общество, полуфеодална изостаналост, авторитарна политическа култура и много други елементи, видени като „предмодерни остатъци”. Оттук и изводът - следвоенна Япония трябва да бъде реформирана, за да се премахне предмодерната ирационалност и да се усъвършенства демократичната революция. При тази диагноза е отбелязано частично сближаване между подхода на Върховното командване на съюзническите сили (SCAP) спрямо „Тихоокеанската война” и тълкуването на японската модерност от страна на марксистите в школата Кодза-ха.
Либералдемократите се присъединяват към тази интерпретация главно чрез трудовете на Хисао Оцука, който затваря пропастта между марксистите в школата Кодза-ха и теорията на модернизацията. Около 1960 г. в Япония е въведена теорията за „модернизацията” на Валтер Ростов, чиято валидност е доказана от бързия икономически растеж в следвоенния период. Тази особена смес между марксистки историцизъм и ростовски модел на икономически скок е също много важна в следвоенната корейска историография. Марксистката интерпретация на Френската революция и пламенната защита на теорията за модернизацията на Ростов могат дори да се съчетаят – това се вижда в трудовете на Мин Сок-хон, който е първият професор по история на Запада в Националния университет в Сеул.
В Източна Азия изучаването на световната история е насърчавано с цел да се ускори историческият процес на индустриализация, политическа демокрация и изграждане на съвременна нация. През 70-те години японските историци, сравнително свободни от задължения, свързани със Студената война, също успяват да разширят границите на изследванията си в Източна Европа, Латинска Америка, Близкия Изток и Африка. И от онзи момент нататък, известно значение в Япония придобива и критическата историография от леви идеологически позиции. За сравнение - корейските историци, лишени от всякаква академична свобода под антикомунистическата диктатура през 70-те и 80-те години, трябва да се борят, за да успеят да произведат „история отдолу”. Постколониалното поколение на родените през 50-те години, посещавали университет през 70-те години, става свидетел на типичния процес на първоначално натрупване на капитала в условията на южнокорейска диктатура с ясно изразено държавно управление на икономиката и индустрията.
Всички феномени на европейската социална история от XIX век сякаш се възпроизвеждат в Южна Корея от ХХ век - движение на затваряне, но не чрез сила, а със следните лостове: чрез манипулиране на пазара, изразяващо се в поддържане на ниски цени на селскостопанските продукти; чрез масова миграция на селяните към градовете, като резервна армия за работна ръка; чрез мобилизиране на селските работници за модернизационния проект на отечеството в помощ на изнемогващите трудови маси; чрез социален патриотизъм. При тези обстоятелства не е изненадваща нито появата на корейските народници, нито интересът им към „историята от низините”, такава, каквато се създава тя в Европа. Чрез пренасянето на националния епос от сферата на високата политика към ежедневния живот, „историята от низините” допринася да се създаде национална история на Корея.
 
Децентрализиране на световната история
Накратко, след като в края на XIX век световната история е въведена в Япония и Корея, тя се разколебава между два мирогледа - европоцентричен и азиоцентричен. В педагогиката и в създаването на изследователски трудове това махалообразно движение трябва да се разпростре във вътрешността на една интелектуална история, в която се конкурират идеите за „надминаване на модерността” и визията за „надминаване чрез модерността”. Като версии за историята на света те влизат в конфликт, но всяка една от тях е в съответствие с визията за национална история. Освен това, и двете предполагат неизбежното развитие на капитализма в световен мащаб. Вместо да критикуват историцизма сам по себе си, корейските историци се стремят да плурализират световната история и да критикуват концепцията на Имануел Валерщайн[8] за уникалната капиталистическа „система - свят” и за европоцентризма, който подобна визия предполага.
Известно е, че през първото десетилетие на XXI век различни мислители – некорейци - предлагат много други теории, с които се опитват да плурализират и децентрализират световните системи на човешката история: „Системата на петте хиляди години от историята на света”[9] на Андре Гундер Франк[10] и Бари К. Гилс; тезите на Джанет Абу-Люгод[11] върху протокапиталистическите системи от ХІІІ век; Мултиполярната глобална система на Патрик Менинг (1941), в която изследователят поставя специален акцент върху Западна Африка, и подобната теория на Дейвид Лудендорф, който преди всичко фокусира вниманието си върху Южна Азия.
Има и много корейски автори, които въвеждат (и популяризират) тази сравнително нова изследователска тенденция за глобалната или световна история, и които, ако не са се специализирали точно в тази област, са започнали кариерата си на изследователи като познавачи на западна история. Към тях се присъединяват историци, специалисти по Азия, като по-конкретно с изследванията си се включват Бин Уон и Кенет Померанц от Калифорнийската школа по икономическа история. Те подкрепят тезата за предимствата на китайската икономика пред европейската - поне до XVIII век - и по този начин привличат значителен интерес към трудовете си. Все още е трудно да се оцени влиянието на тези новаторски изследвания в сферата на световната история върху корейската историография. Корейските историци са в началото на една съвсем нова история на света - история, която не е нито източноазиатска, нито западна.
Японската историография, занимаваща се с проблемите на световната история, е също изключително продуктивна. Най-впечатляващите й трудове са в сферата на глобалната икономическа история. Това, което отличава тази нова глобална икономическа история от предишните, е акцентът върху икономическите отношения, връзки, срещи, търговски мрежи и миграция. Използвайки една по-широка регионална аналитична рамка, тази нова глобална икономическа история се стреми да постави всяка отделна азиатска страна в контекста на интегрираната азиатска регионална икономика, реконструирайки неподредената история на империите (особено на Британската) и на регионалната азиатска икономика.
В синхрон с развитието на глобалната икономическа историография, японските учебници по история на света, особено след 1989 г., започват да акцентират върху вътрешните културни връзки и върху търговските мрежи между различните културни пространства. На мястото на обичайната вертикална хронологична структура, тези учебници поставят на предно място хоризонталните мрежи, функциониращи в исторически пространства на културни взаимодействия и надрегионални търговски връзки. В тази перспектива модерността престава да бъде европоцентрична. Това е глобална модерност, която Европа, Африка, Америка и Азия са произвели съвместно, благодарение на междурегионални мрежи и взаимодействия.
Казано накратко, в Япония и Корея разцветът на световната история тепърва предстои. През последните две десетилетия тази напълно нова световна или глобална история се е освободила от предразсъдъците на европоцентричната световна история, подчинена на националистическата логика, според която трябва да се популяризира моделът на западния свят или на модернизацията. Разбира се, поради регионалния си фокус, е възможно тази нова история отново да влезе в коловозите на азиоцентрираната глобална история.
Именно тук най-силно се усеща необходимостта от „глобализиране” (worlding или обръщането му към света) на историческия поглед, а не от простото му „регионализиране”.
„Глобализиране” - така историята ще има възможност както да отведе местните, национални и регионални истории в света, така и да отнесе света в местните, национални и регионални истории. Но този подход задължително трябва да бъде придружен от жест на децентрализация, за да излезем от порочния кръг на европоцентризма и азиоцентризма. Това е цената, която трябва да платим, за да възстановим една история на света, достойна за името си.
 
сп. Critique, бр.1, 2018
Превод от френски Иван Николов
 
Лим Джи Хьон е преподавател по транснационална история и директор-учредител на Института за критични глобални изследвания към Университета Соганг в Сеул. Темите, по които по-специално пише, са национализъм и марксизъм, транснационална история и световна памет.
Бел. ред. Текста публикуваме без авторовите бележки под линия.


[1] Марк Блок (1886 - 1044) е френски историк, един от съоснователите (1929) на прочутото списание „Анали”.
[2]Sonderwegот немски – специален път.
[3]Период в историята на Корея, когато тя е управлявана от династията Чосон (1392-1910).
[4]Нака Мицийо (1951-1908) е известен японски историк по време на ерата Мейджи. 
[5] Става дума за китайско-японската война от 1894 - 1895 година.
[6] Мунмьон киуа – основен лозунг на корейското патриотично възрожденско движение в края на XIX и началото на XXвек.
[7] Карл Бюхер (1847-1930) е германски икономист, историк на държавното стопанство, статистик. Професор в Лайпцигския университет по политикономика.
[8] Имануел Валерщайн (1931) е американски социолог и философ. През 1974 г. излиза трудът му „Светът – системен подход”, в който базовата единица за изследване на капиталистическото общество е целият свят, а не една държава.
[9] Оригиналното заглавие на книгата от 1996 г. е „The World System: Five Hundred Years or Five Thousand?” („Световната система: 500 години или 5000?”)
[10] Андре Гундер Франк (1929-2005) е немско-американски историк на икономиката и социолог, който популяризира теорията за зависимостта в икономическото развитие след 1970 г. и теорията на световните системи след 1984 г.
[11] Джанет Липман Абу-Люгод(1928-2013) е американски социолог с голям принос в т. нар. световно-системен анализ (World-systemstheory,  Système-monde, Мир-системный анализ).
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”