Български  |  English

Угасналата лава

 

В. Г. Зебалд. „Емигрантите”. Четири дълги разказа. Превод от немски Стоян Гяуров. София: Колибри, 2017. Цена 19 лв.
Има нещо парадоксално в принадлежността на Зебалд в категорията „трудни“ автори, онези, чиито книги няма да можеш да си купиш на летище и чиито фрази не са направени, за да се четат за приспиване в самолет. Онези, за които изразът „падам си“ би звучал напълно неуместно, парвенюшки. Онези, които все отлагаш за по-нататък, когато имаш повече време. Този етикет е колкото елементарен, толкова и неточен. Няма трудни или лесни автори. Ако четенето е договор, то някои автори изискват по-голяма степен на концентрация от страна на техния контрагент. Зебалд е взискателен автор и само в този смисъл може да бъде смятан за труден. Той не предлага лесни решения. Фразата му е безкраен наниз от подчинени изречения (в Аустерлиц едно от тях продължава четири страници, но трябва да призная, че не помня конкретното място, цялата книга от първата до последната дума бе влак от думи). Зад академизма (неслучайно цялата му кариера преминава под прикритието на университетски преподавател в Германия и Англия), Зебалд непрекъснато предизвиква наситени усещания у читателя. Усещания, които мнозина така и не успяват да провокират. У много автори затварянето на последната страница действа като ритник, който те връща малко зашеметен обратно на Земята, в антрето на битието, предшестващо прочита. При Зебалд няма такъв момент на завръщане. Част от читателя продължава да функционира в ежедневието, а другата част остава там, в някакъв еквивалент на Зоната, в Алефа, в абсолютната точка между патоса и иронията, в точката, която събира всички точки. Вярвам, че да четеш Зебалд е преди всичко да преживяваш Зебалд, неумолимо да затъваш в него. Пръстените на Сатурн, както гласи епиграфът към едноименната книга, по всяка вероятност са парчета от предишна луна, унищожена от прекалената близост до планетата. Читателят по-скоро се сблъсква в текста Зебалд, а не остава негов послушен сателит. Четенето му не е ескейпизъм, купуването на следващата книга не е литературен пенкилер за внезапно (и също толкова краткотрайно) интелектуално пробуждане.
Появата на български език на Аустерлиц през 2013 г. беше по-скоро неочаквана, тъй като това е последният голям текст, публикуван приживе на автора, неговото своеобразно завещание.[1] Емигрантите, която излиза на английски през 1996 г., прилича много повече на отправна точка. С всяка следваща книга той дълбае все по-навътре в темите за паметта, травмата, емиграцията и същевременно, въпреки формалното отсъствие на диалог[2], текстът Зебалд е изключително диалогичен. В него емпатията не е някаква самоцел, нито е израз на морално превъзходство, тя е елемент, дълбоко заложен в текста, без който той не може да функционира. Цветан Стоянов нарича хубавите разговори изкуство, но текстовете на Зебалд - от Емигрантите до Аустерлиц, отиват отвъд това. Формално те приличат много повече на изповед, в която едната страна се саморазкрива, а другата присъства чрез мълчанието си, но за да се случи изповедта, това мълчание е не по-малко активно, всепопиващо, мълчание с концентрирано внимание. Парадоксът е, че с всяка следваща книга Зебалд потъва все повече, без да става херметичен. Всичко, което той се стреми да развие от Nach des Natur до Аустерлиц, присъства в Емигрантите.
Книгата използва музикална структура от четири части, като всяка следваща е по-дълга от предходната. Частите са обединени от присъствието на общ разказвач (носещ името на автора), който е по-скоро слушател, свидетел и мълчалив документалист, присъстващ в съдбите на четири персонажа: д-р Хенри Селуин - съпругът на хазяйката на Зебалд в Хингам край Норич; Паул Берайтер - начален учител в град, означен единствено с буквата С.; прачичото на Зебалд, Амброз Аделварт; художникът Макс Фербер[3], когото Зебалд среща малко, след като пристига в Манчестър. Освен общия слушател (и свидетел-документалист), между четирите текста съществуват вътрешни връзки на много нива. Два примера: силуетът на Набоков се мярка и в четирите части, както и характерната за Зебалд пунктуалност по отношение на топонимите. Четирите текста са наситени с имена на държави, градове, планини и езера, което, особено ако читателят пътува с влак (и молив) през Европа, създава особено усещане за своевременност, за паралелност и близост, и напомнят за легендарните гидове на Карл Бедекер, които самият Зебалд споменава в книгата. Основната свързваща нишка е емигрантската съдба на четиримата. Съдбата на емигранта напомня тази на библейския Лот. Това пребиваване-извън придава особено ускорение на сетивата. Но Емигрантите се занимава съвсем открито с по-тесен и специфичен случай на изгнание като дълбинно екзистенциално преживяване, като продължителен период на изваждане от обичайното, познатото, приемливото; и захвърлянето поради едни или други обстоятелства в не-пространство, което се превръща в не-време. Самоубийствата в напреднала възраст са относително рядко явление, но съвсем не толкова неочаквано за състоянието, известно под названието „синдром на оцелелия“; състояние, при което човек избира да прекъсне сам нишката на живота си и се срива под тежестта на непреодолима травма. В случая с Емигрантите ролята на катализатор изиграва смъртта на Жан Амери, но зад тази сянка стоят Целан, Примо Леви и много други. Когато приливът на професионалния живот започне да се оттегля и годините напреднат, под краката на вървящия рязко зейва бездната. Изтласквани мисли за събития и хора отпреди десетки години се връщат неудържимо и завладяват съзнанието. Тук не става дума за носталгия, а меланхолия също не е съвсем коректната дума. Емигрантите се появява от това усещане за фантомна болка и липса; усещане, което се засилва от мълчанието на мнозина от тези, които, чрез пасивното приемане на един унищожително човеконенавистнически режим, оцеляха, за да живеят в същото това упорито мълчание. Зебалд е дълбоко повлиян от този „заговор на мълчанието“ у дома. Баща му е войник във Вермахта и военнопленник в продължение на няколко години. След завръщането от плен у дома темата за режима е табу. На по-късен етап Зебалд се сблъсква със същото мълчание в академичните среди във Фрайбургския университет. Този отказ (или, в по-мекия случай, неспособност) да се сблъскаш с миналото си мотивират в не малка степен решението му да замине за Англия и сам да се превърне в доживотен емигрант. Струва ми се, че главният герой в книгата е усещането за загуба на някого, когото не можеш да си позволиш да загубиш. Въпреки това, разказвачът Зебалд не е мрачен, той е по-скоро „погълнат от сенки“[4]. Актът на разказване не цели успокоение, олекване, пре- и надживяване на болката (…колкото повече разказваше, толкова по-безутешен ставаше вуйчо Аделварт).[5]
Емигрантите се ражда от личното усещане за загуба и от публичната липса на осмисляне на един колкото кратък, толкова и интензивно травматичен период в историята на Европа и света. Но в текстовете отсъства какъвто и да е опит за морализаторстване, поучаване и говорене на едро. Зебалд минава през личното, през изговорената дума от един човек на друг. От своя приятел и ментор Томас Бернхард Зебалд заема хипнотично дългите фрази. За разлика от екстатичните персонажи на Бернхард, Зебалдовите герои са много по-сродни с героите на Роберт Валзер. Разказвачът-слушател скърби за мъртви, които никога не е виждал и познавал, скърби за паметта им, за бруталната логика на забравата.
Произнасянето на имената на мъртвите е като ритуал за възкресяването на паметта за тях, но разказвачът осъзнава, че е притиснат между Сцила и Харибда. От една страна е императивът на паметта и невъзможността да забравиш (подобно Фунес на Борхес), от друга – ужасът от забравата.
Ето защо и на литературната шахматна дъска може да има фигури не от два края, а от четири - Кафка, Роберт Валзер, Данило Киш и Бруно Шулц могат да играят една и съща партия. И я играят. Неслучайно споменавам Киш, чийто баща е работел в железниците на Сръбско-хърватско-словенското кралство. И учителят по рисуване Шулц, който също може да бъде образ, създаден от паметта на Зебалд. Всъщност, на едно място в текста за Фербер се появява Дрохобич, родното място на Шулц.
Свързвам четенето на Зебалд с остро усещане за свръхреалност, каквато може да имаш само в сън и във филмите на Тарковски, Вендерс, Одзу или Хирокадзу Корееда, но може би най-вече на Бела Тар. Това е колкото пристрастяващо, толкова и болезнено усещане, защото за Зебалд да си жив, означава да си спомняш. Текстът и персонажите му са изтъкани от материята, от която са направени сънищата – крехка и летлива, но изключително плътна и завладяваща, с висок интензитет и много дълъг послевкус. Това е усещане за „внезапна вечност“[6], ципа, направена от специфичната материя, от която се направени сънищата. Богатството и устойчивостта на тази проза е в съчетанието между факт и фикция в едно - не смес, а сплав. Пример за тази сплав е текстът за д-р Селуин. Там става дума за алпиниста Йоханес Негели, който изчезва в Аарския ледник. Когато четях книгата за пръв път, веднага в съзнанието ми изникна спомен за вестникарска изрезка от 1998-99 г., в която се съобщаваше, че на височина около 8600 метра експедиция е открила тялото на британския алпинист Джордж Малъри, който изчезва на Еверест през 1924 г. заедно със своя спътник. По сходен начин Зебалд попада на новина в лозанския вестник, в която се съобщава, че останките от трупа на изчезналия през лятото на 1914 г. бернски планински водач Йоханес Негели са били освободени от прегръдката на Обераарския глетчер след седемдесет и две години. И така, мъртвите, значи, се завръщат. Понякога, след повече от седем десетилетия, те се измъкват от ледовете и полягат в края на морената, купчинка излъскани кости и чифт подковани обуща.“[7] Мотивът за завръщането на мъртвите или за нашето единение с тях е обсесивно присъстващ в книгите на Зебалд – от първата до последната[8]. В един момент разказвачът казва, че не знае дали е още в страната на живите или вече е някъде другаде. Както казва Сюзън Зонтаг, всъщност, той е и двете: едновременно жив и някак послеписен, т.е. посмъртен. Той е едновременно Данте и Вергилий, задвижвани от кинетичната енергия на пейзажи, снимки, спомени, съвпадения.
Емигрантите е неуловима книга, а методите й, машинарията са също толкова загадъчни. Едно от най-интересното на прозата на Зебалд е нейната способност да абсорбира „извънлитературната“ реалност и да остави мигом у читателя усещането, че току-що прочетената новина може да бъде пасаж от негов текст. С времето дистанцията между текстовете и нашите собствени спомени изчезва и вече не можем да си спомним дали конкретна случка, история, епизод са част от книгата или наш привнесен спомен за нещо, дошло от съвсем друга неизвестна посока. Зебалд успява да имплантира идеи и спомени много по-успешно и дълготрайно от героите във филма на Кристофър Нолън Inception. Текстът на Зебалд не просто проблематизира връзката между факт и фикция. Той показва, че фикцията се стреми да постигне “l’effet du reel”, т.е. факт и фикция не се противопоставят, а работят заедно, за да доведат ефекта на реалното до крайност.
Самият Зебалд в интервю на въпроса дали, разказвайки своя опит, можем да го поправим или изкупим, отвръща, че няма особено доверие в психоанализата и подобни терапии. Вторачването в миналото с цел преживяването му не води до подобрение, а само усложнява нещата. В същото интервю споделя силното въздействие и притегателна сила на праха и пепелта. И цитира думите на Валзер – паметта е най-скромната от всички субстанции - граница между битие и небитие.
Прахът присъства във всички текстове (Жилището на Паул, из което безцелно се ровихме два-три дни, бе студено и покрито с прах, миналото беше навсякъде)[9] и особено за Фербер (Понеже нанася боите в големи количества и в процеса на работа постоянно ги стърже от платното, подът е застлан с дебела няколко сантиметра в центъра и постепенно изтъняваща към периферията, до голяма степен вече втвърдена и хванала кора маса, размесена с въглищен прах и на места приличаща на лава, за която Фербер твърдеше, че била истинският резултат от неговите непрестанни усилия и най-очевидното доказателство за провала му).[10]
Не мога да преценя до каква степен българският превод отговаря на немския, но за привикналия към английския превод на книгата (лично и педантично надзираван от Зебалд), първият прочит на български е сблъсък с нов и непознат текст. Сънищата не могат да бъдат преведени, тъй като там език не съществува. Това е метаезик, свръхезик, усещане за език. Някои преводачески волности се натрапват в очите на пуристите-зебалдианци. Накъсването на фразата, използването на кавички там, където би трябвало да има скоби[11], или съвсем конкретни неудачни решения имат негативен ефект върху качеството на превода. Няколко примера – да преведеш „belly dance“ като „кючек“[12], вместо например по-неутралното и общо „ориенталски танци“, „dishes“ като „манджи“ вместо „гозби“[13], “I would go mad” като „ще откача“ вместо „ще полудея“. Още по-странно е решението „violent manner of his death“ да бъде преведено като „драстична смърт“[14] – смъртта може да бъде рязка, внезапна или насилствена в смисъла на крайна безапелационна мярка, но драстична звучи някак неуместно.
Наративната техника на Зебалд е разказът да прескача от обект към първи разказвач, който служи като трансформатор, предаващ разказа на втория разказвач, в голямата част от случаите носещ името на самия Зебалд. Два примера за това са записките на Амброз, които биват преразказани на разказвача Зебалд, както и записките на майката Фербер. Действията на протагонистите изглеждат отдалечени, но всъщност това им придава особено ускорение и живост, вкарва ги през задната вратичка на собствената ни памет. Прословутото остранение на Шкловски, може би? Животът е на длан, криволиците му, съдбовните решения се разгъват и разгръщат като линии, странни, нелогични, но с аурата на напълно реални, т.е. автентични, възможни.
Читателят има пълната свобода да реши до каква степен иска да отъждестви Зебалд слушателя-разказвач със Зебалд-автора. При такава структура опасността е текстът да се превърне в херметичен „текст в текста, разказ в разказа“, до болка познат и преексплоатиран Борхесов похват. У Зебалд няма никаква потребност за мултипликация и инжектиране на допълнителна нереалност. Тъкмо напротив, съдбите на тези, които познаваме като реални, някога живи, „веществени“ или овеществими хора, е далеч по-стимулираща въображението. Разказът сменя предавките и прескача между разказвачите със странна лекота. Не смятам Емигрантите за постмодерен текст, а по-скоро за много прецизно разположен на разлом. Прилепването на понятие като магически реализъм към определено географско пространство или повествователна техника е некоректно. Книгите на Зебалд са друга врата към същата стая, към същия таван, на който са скрити най-съкровените копнежи и страхове.
В книгите на Зебалд няма „минало просто“, нито „минало свършено“ време. И двете са грешни, всъщност, дори трите. Нито е минало. Нито е просто. Нито е свършено.
Между „Миналото не е мъртво. То дори не е минало“ и „Миналото е чужда страна. Там правят нещата различно“, Макс Фербер добавя своето „Няма нито минало, нито бъдеще. Откъслечните спомени, които ме преследват, имат характера на натрапчиви представи.“[15]
Особено впечатляващи са записките на майката на Фербер. Тези страници, съсредоточени до крайност в миналото, са толкова поглъщащи, че при пълно приближаване до обекта на изследване, вметките на разказвачката относно съдбата на някой от споменатите персонажи предизвикват спонтанно сепване, до такава степен читателят се е вчувствал в текста, че почти е забравил, че това е погледът на момиче много години напред. Като да си блъснеш носа в стъкло.
Цялата книга е прерязана от усещането за тревожен камбанен звън - също като у последния роман на Кавабата. Цитатът от Гьоте: „Нашият свят е камбана, която има пукнатина, и затова не издава повече звук“, вмъкнат като цитат от вестник в края на книгата, е завършващият удар.
Има загуби, които не могат да бъдат приети. Има липси, този нелеп оксиморон, на които отново и отново се натъкваме и не можем да продължим напред, не можем да ги отстраним. Има рани, които не се затварят, които ни теглят навътре, не можем да ги отхвърлим, не можем да ги преодолеем и приемем, нито да ги преработим. И нищо не може да ги затвори.


[1] Аустерлиц излиза на английски два месеца преди внезапната смърт на Зебалд през декември 2001 г.
[2] Запитан как самият той определя Емигрантите – роман, наративен квартет или просто текст, неподлежащ на определение, Зебалд отвръща, че става дума за “prosefiction, художествена проза, типична много повече за континентална Европа, отколкото за англосаксонския свят, и определя като неин водещ белег отсъствието на диалог.
[3] В немското издание присъства под името Макс Аурах.
[4] Позволявам си да заема този израз от Красимир Илиев, който го използва по повод Крум Ацев и стихосбирката му „Това онова“.
[5] Емигрантите, с. 157
[6]И внезапно в вечность вдруг превратился миг“ -  цитат от песента „Легенда“ на група „Кино“.
[7] Емигрантите, с.38. Игра на думи с името на алпиниста – Негели означава пиронче.
[8] Емигрантите, с.72-73: Неспирно разлиствах напред и назад албума през онзи следобед и оттогава все се връщам към него, защото, разглеждайки тези снимки, ми се струваше и продължава да ми се струва, че мъртвите се завръщат или пък че ние сме на път всеки момент да се присъединим към тях.
[9] Емигрантите, с. 94
[10] Емигрантите, с. 250
[11] На с. 101 (and, I believe, the last) time е преведено като „„мисля“ за последен път“
[12] Емигрантите, с. 108.
[13] Емигрантите, с. 253.
[14] Емигрантите, с. 44.
[15] Емигрантите, с. 283

 

още от автора


1 - 08.03.2018 19:07
От: Стоян Д. Гяуров
Казвате: „Не мога да преценя до каква степен българският превод отговаря на немския“ –въпреки това не само преценявате, но и оценявате. Бих могъл да се съглася с вас за „кючек“; с „манджи“ исках да подчертая пренебрежението, с което героят говори за тях; за „ще откача“ не мога да преценя, тъй като не сте посочили мястото в превода. Кавичките, с които съм оградил „мисля“, са се промъкнали там по необясними за мен причини, просто случайна грешка от моя страна. Но нека ви информирам, че в немския оригинал няма нито кавички, нито скоби, тъй че вашата препоръка - „…където би трябвало да има скоби“ (явно защото такива си е позволил английският преводач) - показва колко рисковано е да критикуваш един превод, без да познаваш оригинала. Това изпъква още по-силно в следващата ви забележка. „Смъртта може да бъде рязка, внезапна или насилствена в смисъла на крайна безапелационна мярка, но драстична звучи някак неуместно“. Само че това поучение може да адресирате не към мен, а лично към Зебалд, тъй като той е казал: die drastische Todesart. Драстично, наистина. А да ме обвинявате в „накъсване на фразата“, позовавайки се на английския превод, ми се струва, извинявайте, просто злонамерено, след като в английския текст фразата на Зебалд е не просто накъсана, а направо ампутирана. Но иначе сте прав, сънищата трудно се превеждат.
Стоян Гяуров
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”