Български  |  English

Функционалистите
се оказаха идеалисти

 
Ценностите в архитектурата беше темата на триеналето „ИНТЕРАРХ” през май 2015 година тук, в София. Фестивалите от този род са всеядни, широко- и многосмислени, подходящи за разнопосочно тълкуване с цел максимален брой участници. Темата би могла да бъде тълкувана като „стойностите на архитектурата”, което е различно от „ценностите“, но и така е ясна. Лекциите на звездите от Международната Академия по Архитектура я засегнаха косвено. Академиците обаче идват да покажат своите постижения, да се похвалят убедително и да отнесат със себе си нашето възхищение. Покрай това, публиката трудно можеше да направи полезни изводи, да изгради адекватно свое виждане за архитектурата. За архитектурата и нейните протагонисти трябва да се говори откровено, смислено и критично.
Две хиляди години представата за архитектурата и нейната същност, това, за което я харесваме (често повече, отколкото заслужава), беше Витрувиевата триада полза-здравина-красота. Постепенно трите принципа на добрата архитектура бяха приети по подразбиране – като същност на занаята и неговите резултати, не толкова като възможни ценности, а като присъщи черти. Като главна ценност към тях периодично се прибавя или отнема цената като строителна и експлоатационна стойност. В прагматични времена стойността е равноценна на красотата, в по-упадъчните архитектурни епохи се изхвърля като маловажна за архитектурното качество. Гърците били наясно с ценностите в архитектурата. Като не можа да го направи добре, направи го богато, казвали някога те. Три опорни точки по принцип дават достатъчна устойчивост, но в нашия свят на енергиен недостиг икономията отново е много важна. А вероятно и винаги е била.
Архитектите бяха и са склонни да пренебрегват цената (тоест, ниската цена) като архитектурно достойнство. Архитектите са все по-късогледи и доста по-суетни, отколкото трябва да се очаква. Съдбата на занаята днес се решава от обема на строителството и цената на труда. Точно търговците прецениха, че Малкото е повече и Формата следва функцията са убийствени за бизнеса принципи и родиха парадигми, далеч от архитектурните идеи на Модернизма. Именно Модернизмът с аскетичните си черти беше по-близо до идеята за спасение на планетата в сравнение с по-късните идеи за нулев растеж, „устойчиво развитие”, „енергийна ефективност” и „зелена архитектура”. Модернизмът избра правилен път – преди всички „пост” и ретроглупости впоследствие.
Разтълкувани като функция-конструкция-форма, трите архитектурни ценности напълниха учебниците по архитектура на ХХ век. Но обществото остана далеч от идеята да приеме смисъла им безрезервно. Във връзка с „класово-партийния” си произход, различни части на обществото имат различно мнение за ценностите. Обществата отдолу догоре (циганите от квартал „Столипиново”, работниците от Донбас и Бордо до принц Филип Английски) са на превратно мнение във връзка с функцията и на подозрително сходни позиции във връзка с красотата. Архитектите престанаха да се интересуват от конструкциите и ги повериха на инженерите и фирмения детайл. Висшите училища престанаха да обучават архитектите (а впоследствие и инженерите) на конструиране. Ограничиха се в изчисляване с готови програми. Строителните инженери вече не конструират – както престанаха архитектите още преди сто години. Някои сгради-икони на архитектурата на ХХ век са баснословно скъпи. Това не стресна архитектурната критика. Тя остана апологетична, заинтересована единствено от формата. Пазарните принципи никога не са били принципи на добрата архитектура, защото архитектурата на необходимото и достатъчното не носи свръхпечалби. Уникалната продукция, съчетана с висока цена на изделието и високи експлоатационни разходи (евтин е само проектантският труд), предизвикаха бум на кича, на предвидимо лоша „оригинална” архитектура, чиито протагонисти са звезди наравно с истинските и често – по-успешни, по-богати от истинските големи автори.
Като останалите културни явления, архитектурната професия преживя кризи. Предпоследната беше свързана с откъсването на проектанта от строителството. Архитектът отдавна не е главен майстор. От зората на промишлената революция инженерът го измества на строителната площадка, а в края на ХХ век и инженерите се отчуждиха от изпълнението. Там, където все пак архитекти командват или контролират строежите, става дума за независещи по никакъв начин от автора банкови агенти. Архитектурните факултети отдавна не произвеждат vir bonus aedificandi peritus - не защото и там момичетата вече са повече от момчетата, а защото именно опитни строители университетите не искат и не могат да подготвят. Всички желаят да проектират, това устройва пазара на дипломи, това се предлага. Съвременните архитект(к)и не знаят да строят, но могат да приказват високопарни речи и да печелят конкурси. Това се отрази на архитектурата. Поредната катастрофа беше свързана с изобразителните средства. До вчера архитектите можеха не само да си представят, но и да начертаят или нарисуват собственоръчно идеите си. Вече не могат (с емблематични изключения – като Фостър). Някои се гордеят, че не могат (като Гери). Нужно е някой да построи за него подробни макети, авторът да ги променя/критикува, както го правят скулпторите, след което пак някой друг заснема резултата, за да бъде превърнат в чертежи по механичен начин. Новите архитекти не владеят молива и пергела, а за длетото и чука дори не помнят. Въпреки това, се имат за майстори. Обучението не се води от хората, които могат, а от такива, които „знаят”. Това съвсем не е достатъчно. „Гугъл” винаги ще знае повече.
Загубата на уменията, свързани с живото строителство и дори само с книжното му изображение, не бива да се подценява. Отчуждението на архитекта от реализацията на творчеството не мина без последствия. Резултатът е отказ от умението да се строи сръчно, качествено и евтино като архитектурна ценност, отказ от майсторството. Професията като занаят, палитра от разнообразни умения и ръкотворно изкуство беше поразена в сърцето. Пряката връзка от материала през конструкцията към художествения образ е загубена. Сградите все по-малко разказват очарователната легенда за собственото си построяване, чудотворна устойчивост, сериозна трайност. Сградите все повече са макети на модния писък, извикал ги на бял свят, резултати на конкурси, където строителното майсторство, професионалните умения не играят роля.
Една от иконите на съвременната архитектура е Сиднейската опера. Как, доколко, защо, кои по-точно австралийци се гордеят със сградата на датчанина Йорн Утсон? Рекламните материали и дебелите трудове твърдят недвусмислено – символ на града, на самата Австралия! Става дума за една от най-скъпите, една от най-нефункционалните оперни и концертни зали. С лоша акустика. С красота, имитативна, взета назаем – уж платноходи с бетонни платна и каменно корито. Петкратно превишила предвидената строителна стойност. Изоставена от автора си в разгара на строителството. Нуждае се от 300 млн. долара за неотложен ремонт към момента... какъв национален символ може да бъде тя, каква е причината да бъде?
Причината е романтичната самоидентификация – неназованата, нелогична, непризната архитектурна ценност – винаги премълчавана, но съществена. Себеутвърждаващата идентификация се оказа важна ценност не само за туристическата индустрия, но и за националното самочувствие. Народите (докато съществуват като реален субект) обичат да се гордеят. За предпочитане – с неща, които се срещат само при тях. Няма значение колко скъпи, колко големи или стари, естествени, като птицата кецал, Ниагарския водопад и Христо Стоичков, или изкуствени – като Айфеловата кула, Портланд-билдинг и Стената на плача. Щом сграда стане национален символ, претенциите към останалите специфични ценности отпадат...
Дотук нищо лошо. По-лошо става, когато стремежът към самоидентификация се прехвърли върху масовия продукт или върху личността на архитекта. Когато се превърне в главна или единствена ценност. Превратната представа за архитектурна ценност винаги съществува, не е характерна само днес. Ако не полза-здравина-красота имаме предвид като ценности, това, което идва да ги замени, по-добро, по-полезно ли е? На Венецианското биенале през 2014 година Рем Кулхас припомни какви ценности/принципи ангажират световното обществено мнение. Според него, на смяна на старата, „романтична” триада свобода-равенство-братство действа нова „прагматична” троица – удобство-сигурност-устойчивост. Според него, не е трудно да се предскаже как тази троица ще разруши професията ни с вълна на фалшива отговорност. Това забележително предположение заслужава внимание! Кулхас отказа на архистарс любезното представление, на което бяха свикнали. Венецианското биенале 2014 не беше парад на действителни и мними постижения и модни икони, а опит да се насочи вниманието към елементите, които съставляват сградите, техните особености, възможности, еволюция. Това се оказа любопитно, полезно, завладяващо занимание. За първи път публиката беше привлечена към съучастие, вчувстване и вглеждане, към мислене. Започнатото от Кулхас пътешествие е увлекателно, но незавършено плаване. Нека стигнем брега! Биеналето на Рем постави и отговори на въпросите: какво правим, откъде сме тръгнали и къде сме стигнали. Но не и накъде отиваме. Именно възможният отговор е най-интересен – какво може или какво трябва да дойде на смяна на полза-здравина-красота, ако тази триада се е изчерпала или е останала иманентна на архитектурата, неразделна нейна същност. Какъв е новият девиз, какви ще бъдат или има смисъл да станат новите архитектурни ценности? Дали същите, които станаха очевидни, но не бяха постигнати от модернизма (1914-2014)?
Преди да направим предположения, да се върнем назад. През 2015-а се навършиха 50 години от смъртта на важен пророк, учител на три поколения архитекти. Извън всяко съмнение, Льо Корбюзие е емблема на архитектурния модернизъм. Независимо как днес оценяваме сградите му, казаното и написаното от швейцареца е крайъгълен камък на представите за ценностите на ХХ век. Да си спомним - според него това бяха: 1. свободният (от носещи конструкции) план; 2. свободната (от носещи конструкции) фасада; 3. повдигнатият над терена (върху единични опори) етаж; 4. използваем покрив-тераса; 5. непрекъснатите (лентовидни) прозорци. Към петте можем да прибавим успешно типичните за цялото му творчество рампи и слънцезащитни устройства (брисолеи). Корбюзианските постулати водят към достатъчно ясен архитектурен характер, където първенството е на свободното (протичащо) пространство – принцип споделен и успешно приложен от другите корифеи на модернизма. На второ място – стремежът да се запази максимално (върху терена) и дори да бъде възпроизведена (на покрива) природната среда. На трето място – грижата за светлината в интериора (а също и като вълшебна игра на светлината по правилни обемни тела в архитектурната композиция). До момента „петте инварианта на Корбю” получиха признание, развитие и упадък, модерната архитектура ги използва и изостави, а постмодернизмът решително ги пренебрегна. В името на романтичната самоидентификация.
През последните години България и светът силно пострадаха от земетресения, цунами, свлачища и наводнения. От Луизиана до Родопите, хиляди семейства останаха без дом, защото водата и калта го отнесоха. Ако техните къщи бяха на „пилоти”, а пилотите - стъпили на здрава основа, щяха ли да загинат тъй лесно? В Ню Орлийнз след „Катрина” поканиха на конкурс световни архитекти за възстановяване на щетите и всички нови проекти предвиждат повдигане на сградите от 2 до 12 фута над терена! Нетърпеливите „афроамериканци” си възстановиха къщите такива, каквито бяха преди урагана. Следващото наводнение пак ще ги отнесе. В България „афроамериканците” изглежда преобладават – нито една къща не бе възстановена както трябва – след земетръс, наводнение, свлачище... сградите ни пак са вкопани в земята, пак нямат пояси, греди и диагонални връзки! И са отново там, където не бива да бъдат. Каква е вината на архитектите в случая? Голяма! Те не можаха да убедят обществото и властта в значението на занаята си!
Свободният план иска леки преградни стени. В България почти нямаме такива, няма свободни планове, а на една вертикална опора в българските жилища се падат средно по-малко от 10 квадратни метра плоча. Нашите носещи конструкции са вградени в стените, при което нито преустройства без разбиване, нито ефикасни изолации са възможни, а опакованите сгради нямат тектоничен образ. Скриването на колоните и стените заедно под изолацията не позволява сградата да разкаже „как се носи” – единствената легитимна приказка на архитектурата... Терасата на покрива на жилището е благодат, позната от векове на южните народи. Новата опера в Осло на Сньота качи на покрива цялата публика (това не пречи вътре да се чува и вижда добре) – идеите на Льо Корбюзие работят. Тепърва могат да заработят пълноценно. Ако Льо Корбюзие и Мийс допускаха свободно стоящи колони посред стаите, днес екзоскелетите гарантират не само свободен план и фасади, но, съчетани със слънчева и ветрова защита, могат да помогнат за икономията на енергия. Освен че са красиви (ако има кой да ги измисли красиви).
Тук се сблъскваме с друг дефицит, може би дори по-важен от отсъствието на архитекта на строителната площадка. Урбанистите вече не са архитекти и архитектите не са урбанисти... Това особено остро се чувства у нас, където се върнахме към свързаното застрояване в кварталите - такова, каквото то доказано не трябва да бъде! Архитектите проектанти изпълняват стриктно "виза за проектиране". Понякога в добавка пробват да насилят или надхитрят нормите, които възпират алчността на инвеститора и предприемача. „Визата” се издава от чиновници, които са архитекти само по диплома. Затова отказът от модернизма, преди да сме взели предвид урбанистичното му наследство, е, меко казано, грешка!
Рампите и „брисолеите” са в пряка връзка с енергийната ефективност и масовата достъпност – изисквания актуални, належащи, белязали цялата архитектура напоследък. Излиза, че Льо Корбюзие е по-актуален отпреди половин век, неговите принципи могат да оспорват значението на всеки друг кандидат за славата. Те обаче са твърде конкретни, тясно професионални. Самият Корбю е взел това предвид и предложил други три ключови думи като водещи ценности на архитектурата, а именно: пространство-светлина-природа. Това е, което търсим!
В речника на Атинската харта трите понятия са донякъде ограничени – грижата за пространството се свежда до нормативното – до габаритите, достатъчни за успешни човешки функции. Пространството там е в по-тясна връзка с проветрението, отколкото с естетиката, с щастието. Светлината е третирана като гаранция за качествена работа и добро обитаване пак в техните физиологично-ергономични аспекти. Природата се свежда до озеленяването – неизбежно и желано, обаче идеята за мястото на природата в архитектурата е рудиментарна - в ограничен обхват на нейната всеобхватна природа...
Ако разгледаме трите ценности във възможната им пълнота, ще установим, че:
1. Пространството е непрекъснато, неделимо, противоречиво като качество и винаги недостатъчно като количество. Правилната употреба на пространството е основна задача на градоустройството. Ценността на пространството е извън съмнение – то трябва да се пести, аранжира, грижливо дозира, за да може, освен да служи дълго и безпроблемно на човечеството, още и да го радва, да бъде красиво. С най-много пространство разполагат Русия, Монголия, Канада, Бразилия, Сахел. Следователно, трябва да очакваме от тях най-адекватна архитектура. Това, че най-голямата държава на Земята има най-гъстонаселената европейска столица, едва ли заслужава похвала.
2. Светлината има значение за архитектурата, по-голямо и различно от това да виждаме добре по всяко време. Светлината (възпяна поетически от Корбю) е средството на архитектурата. Слънчевата светлина винаги ще значи хигиена, здраве. Откак японските учени осъществиха вълнов пренос на енергия на голямо разстояние, светлината от космоса дава надежди да стане главен енергиен източник (и опасност, не по-малко страшна от „мирния атом”) за Земята. Изглежда скоро светлината ще получи целия си божествен смисъл. Осигуряват ли нашите балкански закони достатъчно светлина? Или минимума ослънчаване?
3. Природата включва човека. Природата на планетата и природата на човека са ценностите, които няма как да бъдат изключени от списъка на основните. Отказът от всеки природен елемент – от гората до инстинкта за продължение на вида – заплашва живота изобщо. Затова архитектурата, която отдавна е втора природа за „изправения човек”, поставя на първо място природата в нейната пълнота като своя висша ценност. Не просто озеленяването, а Природата...
Излиза, че трите най-висши ценности на архитектурата са били разбрани и временно възприети от „модерните архитекти” в средата на миналия век. Запитани от упор „кои са ценностите”, българските архитекти на думи дават същите отговори. Някои от нас са обучени в модернизма. Обаче трите отговора – природата, светлината, пространството - се дават и от представителите на младото поколение архитекти, за които постмодернизмът е положително явление. Тук има противоречие, да го изследваме.
Модернизмът подцени незаслужено нуждата и стремежа (на масите?) към ласкаеща самоидентификация, желанието да се различиш благоприятно от останалите, от средата. Ако този стремеж е неделима част от човешката природа, значи тук модернизмът е проспал, недогледал фактите. Желанието на клиента за selfpromotion е неизтребимо, но същата страст поразява и архитекта. Иначе щяха ли Айзенман, Гери, Майер, Либескинд, Хадид, Калатрава да правят все едно и също нещо – сакън, публиката да не ги сбърка с някой друг? Нима те вярват, че цялата архитектура може да се сведе към единствена формула – тяхната? Сигурен съм, че не са чак толкова наивни. Толкова повече, че мнозина архитекти успяваха да са различни във всеки проект - покойният Танге на първо място, но също Фостър, Пиано, Цумтор, Сиза, Гримшо, Ееро Сааринен на времето... Ерцог и Дьо Мьорон до някое време. Има нещо патологично в това да се „окопаеш на върха”, повтаряйки до втръсване формулата, направила те прочут... особено когато „формулата” няма много общо с функцията и конструкцията. А формулите и не биха могли да бъдат постоянно общовалидни – конкретните условия на задачите се менят калейдоскопично. Неизменно остава желанието за самоидентификация. Дали не точно в разнообразното, винаги различно можене, минава вододелът между fakestars и archistars?
Съществува източноевропейска Жилищна Архитектура на Новобогаташите (AEHNR). За сведение на западните ни колеги, на Балканите около 50 години богати хора нямаше. Нямаше и богати жилища. Когато се появиха, се оказа, че аскетизмът на Льо Корбюзие, идеята на Мийс, че „малкото е повече”, идеята на Райт, че жилището трябва да следва природата, да се „разполага под билото на хълма”, са абсолютно нежелани, абсурдни и чужди. Както френската буржоазия преди двеста години, така и новата, вторична източноевропейска буржоазия избра за свой образец не архитектурата на богатите, не местната чорбаджийска традиция, нито вилите на съвременните тайкуни, а архитектурата на феодалната аристокрация. Че съвременниците не харесват бараката на Корбю на Лазурния бряг, че не харесват панелните блокове и чистата геометрия, е обяснимо – нито начинът на живота в тях, нито предполагаемата красота на абстрактната форма могат да се харесват без съпътстващия ги мироглед. Мироглед, също аристократичен, но крайно неприемлив за масовото съзнание.
Строейки барачката си на Лазурния бряг, не падна ли самият Льо Корбюзие в капана на романтичната самоидентификация? Вярно – с обратен знак, но не прилича ли тя на стремежа на Даниел Либескинд да изглежда винаги (заедно със сградите си) трайно измъчен, а Франк Гери – временно смачкан? Марсилската единица, освен като жилище, беше измислена като пар екселанс паметник на работническата класа. Паметник, който „класата” не насели, не оцени... но Песак[1] се харесва все повече, може би, след като беше самодейно преработен. Желанието за прославяща идентификация е присъщо на всички архитекти, защото е присъщо на хората, на народите. Задачата на бъдещите архитекти е да го вземат предвид по приемлив начин. Къде се вписва този неизтребим стремеж в трите водещи принципа? Би трябвало и той да бъде в природата – в природата на човека.
Новите богати (хора, до вчера равни, бедни и незначителни) поискаха новите им жилища да подчертаят скока им не просто сред богатите, но преди всичко - сред достойните, благородните и културните. Дворците по река Лоара, Рим, Аламбра, интериори „ала Ногай хан”, екстериори „в стил Куин Ен”, казармите на самураите станаха образци за имитация. Внушението – пряко. Императивът на ласкателната самоидентификация измести останалите ценности. Дали става дума за комично, временно, обратимо явление... Предстои да разберем.
Модернизмът - рационално, интелигентно, профетическо движение - не взе предвид една добре позната, подробно описана от реалистичното изкуство истина за човешкото съзнание – суетно, самолюбиво, лъжливо, егоистично, алчно и в общи линии - недалновидно, глупаво. „Дворците” на новите богати вече се рушат физически (някои собственици обедняха, други влязоха в затвора), а красиви те не са били никога. За разлика от типовите жилища в Песак (които Ада Луис Хъкстъбъл[2] успешно реабилитира), имитациите са нелепо трагични, те няма да бъдат харесани дори от внуците на обитателите за разлика от наследниците на скромния комплекс на Корбю за лозарите на Бордо. Надеждата ни е самоидентификацията да загуби значение, ако се състезава достатъчно дълго време с ползата-здравината-красотата.
Въпреки това, „самоидентификацията” остава важен приоритет. Идеализирайки представите си за „народа”, интелигенцията подцени естествената съпротива срещу рационалното (единственото спасително) мислене и поведение. Функционалистите се оказаха идеалисти. Не става въпрос дали 2.26 m светла височина[3] са достатъчни за добро обитаване. Ако през Втората световна война по корабите (и още известно време на сушата) са били, занапред няма да бъдат. Това не е причина да се откажем от Модулора и съпътстващите го идеи. Отказахме се... и сложихме балюстрадите, само защото пазарът търси и предлага „балюстри”, които да излъжат относно характера на обитателите.
Триеналето в София и нашите балкански срещи имат нужда от тема, девиз. Не защото непременно трябва да имат, но традицията очаква проблеми, по които да спорим полезно. След като Рем Кулхас предприе инвентаризация на текущата представа за архитектурата и нейните елементи, беше важно да не спрем насред път, да продължим (каквото ще това да струва на архистарс и на –измите) срещу грешното подценяване на красотата-разбрана-през-самолюбието, заради голямата архитектура.
 


[1]Песак - Pessac е предградие на Бордо, където през 1924 г. Корбюзие заедно с братовчед си Пиер Жанре строят за индустриалеца Анри Фрюже работнически квартали, известни като Сите Фрюже. Състоят се от двуетажни редови жилища и триетажни свободно стоящи "близнаци". Преди няколко години бяха обявени за културно наследство заедно с още 16 други сгради на Льо Корбюзие. Местните обитатели ги бяха "опитомили" не само в духа на нашите "остъклени балкони", но и с чисто "художествени намерения". Сега са възстановени в оригиналния си вид с държавни средства.
[2]Хъкстъбъл - Ada Louise Huxtable (1921-2013) е архитектурен критик и писател. Първата награда Притцкер за архитектурна критика (1970) е нейна. Има заслуга за възстановяването на Песак.
[3]2.26 m - такова е разстоянието от пода до върха на пръстите на изправената ръка на „стандартната мъжка фигура”, според Модулора. Размерите вътре в бараката на Льо Корбюзие на Лазурния бряг са 2,26 х 2,26 х 2,26). Според автора, напълно достатъчно за всички индивидуални човешки функции. За останалите Корбю е разполагал с ресторанта в същия имот. Вдъхновението е почерпено от корабните каюти. 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”